Без Страх

Беше пролетна неделна утрин и той беше седнал на стълбите пред блока. Слънцето огравяше всичко наоколо и носеше приятна топлина, а въздухът беше чист и прохладен. Светът наоколо тъкмо започваше да се раздвижва. Хората започваха да излизат от входа, а най-ранобудните даже се и връщаха от покупки на пазара. Това разбира се бяха пенсионерите, които бяха свикнали години наред да не търпят излежаването в топлината на завивките, а работеха усърдно за осигуряването на насъщния. 

Той чакаше синът си, който живееше с майка си след развода. Взимаше го всяка Неделя и прекарваха деня заедно в търсене на път към другия. Беше му трудно да държи ръката на сина си, без да си спомня за миналото и съжалението, което изпитваше за дните изминали в наркотично опиянение и алкохолна забрава.

Сега бяха дните му за реванш и той нямаше намерение да ги пропилява.

Запали цигара, докато чакаше и забеляза една пеперуда, която кацна на ръката. За него случайности нямаше и знаеше, че това е знак. Вярваше в знаците и търсеше тяхното значение. Опитваше се да ги интерпретира и доста често това го пращаше в прегръдките на добротата и душевното удовлетворение. В други случаи пък го караше да бъде предпазлив и скептичен. Особено към хората. Но без помощта им не би успял да постигне това, което беше постигнал дотук. 

Вратата се отвори и синът му го извика "Тате!" с приповдигнат тон. Той се обърна, хвърли цигарата и каза "Нямах търпение да те видя!"

Синът му направи забележка къде си е изхвърлил цигарата. Смутен той я взе и извървя 20 метра до кошчето, където я изхвърли отново. На 14 години, за разлика от своите връстници, синът му знаеше какви са правилните порядки и нуждата от добро възпитание в днешния груб и необразован свят.

Потеглиха на разходка и щяха да спазят обичайната програма - кино, сладкарница, игри и естествено разговори. Детето беше много будно и обичаше да разговаря с него, макар и често да бяха неловки ситуации на въпроси със завоалирани отговори или просто предпазливост, която целеше да не натовари неговият млад дух, с тегобите на възрастните и по-специално трудната история на бащинстовото.

- Обичаш ли мама?

- Разбира се, че я обичам. Иначе нямаше да можем да създадем теб.

- Хората създават деца и без да се обичат, а после ги изоставят или пък изоставят себе си, а децата биват забравени.

- И това е така, но ние се обичахме тогава, а и сега я обичам, но по различен начин.

- Какъв е този различен начин?

- Ами с годините и събитията през тях любовта търпи промени, защото и хората се променят. С майка ти се обичахме силно, но любовта ни от изпълнена със страст премина в такава без, а и проблемите ни бяха достатъчно силни, за да спрем да се обичаме по този начин. Сега се уважаваме и ценим като приятели

- Проблемите ви или проблемите ти?

- Всеки път ме изумяваш с ударите, които пращаш в различни рани. Но пък си проницателен като майка си и упорит като мен, затова и не ме учудват въпросите ти. 

Проблемите ми, ако трябва да съм максимално искрен.

- И какви бяха те? Всеки път като те питам бягаш от въпроса ми. Искам да знам. Не съм малък. Децата в училище говорят за родителите си, а на мен понякога ми се струва, че не ви познавам

- Как те направихме толкова умен не знам?!

- И аз не знам, честно казано. Питам 

- Наистина ли не знаеш. Изненадваш ме. 

- Не бъде ироничен като мен, а ми кажи

- Добре, но майка ти не трябва да знае, че съм ти казал. Иначе и двамата ще имаме проблеми. Аз повече и може и да ми забрани да те виждам. Така, че ще внимаваш

- Обещавам

- Някак си не го вярвам.

- Трудно ти е да повярваш, но ще се справя. Не съм малък

- Казваш го за втори път, сякаш наистина вярваш, че е така. За мен винаги ще си малък, без значение на колко години си

- Не съм малък!

- Добре, не си малък. Но си докачлив. В пубертета няма да е лесно

- Преди, защото беше нали

- Наистина ще е интересен период за всички

- Кажи ми!

- Добре. Усилен си.

- Знам

- Беше на 2 годинки, когато започнаха проблемите. Имах малка фирма. Занимаваше се с внос и износ. Превози, такива неща. Работехме добре, но парите все не стигаха. Беше трудно, конкуренцията голяма и трудно намирах поръчки. Започнахме да свързваме трудно двата края и постепенно ставаше даже още по-трудно. Майка ти нямаше работа тогава и разчитахме на моите доходи тогава. Опитвах се да осигуря стабилен живот за семейството, но нещата не се получаваха. Взех заеми от неправилните хора. Бяха с известна репутация и не трябваше да го правя, но се втурнах към тях, сякаш те бяха единственият вариант за изход от ситуацията. И така задлъжнях на неправилните хора. Заедно с това започна и прекаляването ми с алкохола. Беше голямо прекаляване. Много голямо. Имахме постоянни скандали с майка ти, които и досега не мога да забравя. за съжаление има и такива, които не мога да си спомня заради ступора. Имаше и наркотици, но ако кажеш на някого няма да те познавам повече. Така постепенно потъна всичко. Изгубих фирмата, изгубих пътя и изгубих и вас. Майка ти поиска развод и вече 10 години сме разведени

- Наистина си имал проблеми

- Видя ли сега?!

- И как се оправи след това?

- Ами просто е като го кажа от сегашната си гледна точка, но тогава ми отне доста време и болничен престой, за да го разбера. Намираш силата и се преборваш с демоните, които те разяждат. Бях търсил отговори на неправилните места и разчитах само на себе си, без да поиска помощ. Запомни - егото е най-големият враг на човека. Намерих пътя обратно след години лутане, зависимост и липса на воля. Но сега съм тук. До теб и до майка ти. Мисля, че тя разбра, че може отново да ми има доверие. Най-много съжалявам, че не успях да съхраня семейството ни. Но животът учи, а ние трябва да сме готови да се научим, иначе няма да успеем да преминем цели през него. Сега нещата стоят по различен начин. Успях да направя магазина, както знаеш и давам всичко от себе си, и виждаш, че върви добре. Малко, но от сърце.

- Не те ли беше страх с такива неща, които са се случили?

- Разбира се, че ме беше страх, затова и се случиха. Страхът парализира сетивата. Кара те да действаш от отчаяние и допускаш грешки. Но сега вече не ме е страх от това, а от друго. Виждам светът по съвсем различен, по-чист начин. Всичко има смисъл и предназначение, което разбереш ли ще живееш много по-добре

- От какво те беше страх тогава и от какво сега?

- Тоагава ме беше страх, че ще се проваля като баща, като родител, като мъж. Иронията е, че точно този страх ме провали в тези неща. А можех да помоля за помощ или просто да кажа, че имам проблем. Не ме беше страх да злоупотребявам със себе си, с околните, с чувствата на майка ти и т.н. , но ме беше страх да не се проваля. Точно това направих. Безкрайно съжалявам. Сега ме е страх да не изгубя отново това, което имам във ваше лице. Не ме е страх от света. Той е изграден по определени правила. Страх ме е от мен самия

- Как може да те е страх от теб? 

- Няма човек, който да не се страхува от нещо. Всеки изпитва страх. Иначе нямаше да имаме чувство за самосъхранение, което ни предпазва. Но и това е спорно само по себе си, но това е друга тема. Страхът е полезен, но и опасен ако му се поддадеш. Аз му се поддадох и той ме погълна. Усилията да се отскубна бяха неимоверни, но успешни. Сега имам този страх от себе си, който ми показва колко е важно да не се поддавам отново. Този страх ме държи нащрек и ми показва пътя ако случайно го забравя. Мога да ви загубя отново, а не искам това

- И аз не го искам тате.

- Хайде да вземем сладолед. Нали тийнейджърите ядете сладолед с бащите си или не е готино... и няма да казваш на майка ти

- За сладоледа или за историята?

- И за двете. Приличаш на нея 

- Няма, обещавам

....

- Не е готино, но пък е вкусно 

Tears

Държах я в ръце и я гледах право в очите. Искаше ми се да видя себе си. Искаше ми се да се огледам в тях. Но не виждах себе си. Виждах нея. Виждах радостта, болката, страхът, съмнението, смехът и красотата на сърцето й. Тя не ми принадлежи, нито аз на нея, но тя е за мен и аз съм за нея. Трудно разграничима разлика. И все пак така е. Да бъдеш нечий може да е желано, може да е наложено, а може и просто да е приятно, но не винаги възприятията ни са реалността. Но какво е реалността - моята, нейната, на околните? Какво смятаме за реално?

Според някои, ние сме това, което другите мислят за нас и начина, по който ни възприемат.

Ако е така то аз съм този, който тя вижда, и тя е тази, която аз виждам. Дори така казано буди съмнение, тъй като мнението на един не прави възприятието реалност. Въпреки това, човекът, който намираш и застава до теб, е този, който те възприема по правилния начин. Правилен за него, с късмет, правилен и за теб.

Необходимостта ни от потвърждение ни прави зависими, и ни хвърля в ожесточена борба за признание. Дали е правилно или не, не мога да заявя, но мога да кажа, че когато я погледнах в очите това изчезна. Бях завършен. Душата ми намери покой. Знаех какво да направя. Видях пътят пред мен и този, който вече бях извървял.

Странно нещо е да видиш светът през сълзи. Красив, светъл, тъжен, плашещ, реален и същевременно имагинерен. Сякаш почти докосвам невидимата частица - душата й. Целунах я и усетих солта. Прониза ме желанието да я закрилям, но няма нужда от това сега. Хората трябва просто да присъстват в житова на тези до и около тях. Толкова е просто. Ако искаш да си там то бъди там. Ако не искаш, недей. Страхът ни сковава, поглъща светлината и ни кара да се съмняваме. Страх ме е всеки ден. Страх ме е, че това е сън. Страх ме е, че не заслужавам това, което имам, а търся това, което си мисля, че нямам. Страх ме е от самият мен. Страх ме е от нея. Страх ме е от грешките на миналото и предизвикателствата на бъдещето.

Интересни люде познавам. Едните са готови да направят всичко, за тези, които обичат, а други не знаят обичат или не. Въпреки това всички искат това, което другите имат. Странно нещо са хората... винаги искат това, което нямат.

Тя беше до мен. Тялото и залепено за моето и търсеше мен. Какво повече би искал човек?

Пари, коли, къщи или спомени? Всеки ще отговори различно.  Аз исках нея. И продължавам да я искам. Всеки ден. Всеки час. Всяка минута. 

Тя изпитваше страх и продължава да го изпитва. И? Това какво променя? Нищо. Аз вярвам в нея и вярвам в нас. Приемам я такава, каквато е - с нейните страхове, желания, мечти, борби, сълзи, усмивки, настроения, стени и всичко, което я прави жената, която е.

Аз не искам нищо в замяна. Двойките не искат в замяна. Връзките не се основават на замяна, бартер, сделки и т.н. Те се основават на сурови емоции и взаимодействия. Тъга, радост, желание, страст ... всичко това изгражда хората, а хората изграждат връзките помежду си. 

Много хора говорят за съвместимост на характерите, разбирателство с партньора и компромиси. Не съм съгласен в този му вариант. Трябва да разбереш човека до теб. Да разбереш наистина какво го задвижва, какво го мотивира, какво желае, какво обича, какво не обича, за какво мечтае и от какво се страхува и ако си умен ще запазиш този, който в тях вижда и теб. 

Връзките не са лесни. Напротив. Много е трудно. Хората не обичат да дават. Живеем в ера, в която сме свикнали да получаваме всичко на мига. Получаваме моментни резултати като търсим нещо, като се опитваме да направим резервация, като купим нещо, като наберем по телефона някой, като отидем на ресторант, като поръчваме храна, но връзките изискват време и грижи. Никога не искал повече да вложа толкова много колкото сега, защото сега виждам, че това, което изграждам е реално, а не основано на нечия фантазия. 

Сълзите в очите й ми показаха нещо сурово и истинско. Нямаше думи, с които да й кажа всичко, което исках. И все още не намирам правилните. Но знам, че не винаги думите са важни, а това, което правим им придава тежест.

Спомням си първият път когато я срещнах. Усмихвам се като си спомням. Тя знае защо. Тя е виновна. Оттогава не спираме да говорим. И всяка една дума носи нещо със себе си. Значение, което само ние знаем и разбираме. 

Сълзите заместват думите. И аз разбрах всяка една от тях.

Stream

Когато бях на 12-13 години разбрах, че чувствата са нещо, което трябва да скриеш, за да не бъдеш нараняван. Всъщност идеята за това остана с мен и до днес. Странната симбиоза на откритост до болка и пренебрегване на болката от друга страна, направи от мен хибрид способен да чувства всичко и след това да отрече почувстваното. Звучи странно и такова, но това е менталното и душевното състояние на човек непознаващ най-хубавото чувство - любовта. Драмата на живота ми е тази, че не мога да приема любовта. Тъй като годините минаха и аз не я познавам, липсата й се превърна в статукво, а всичко опитващо се да промени статуквото бива отхвърлено след опустошителна критика и самокритика. Неспособността да обичаш и да бъдеш обичан ме е преследвала цял живот. Това не е нещо, за което хората говорят. Това е страдание, което никой не иска да излиза наяве. Затова и хората не говорят за чувствата си - любов, гняв, завист, отчаяние, страх и т.н. Безнадеждността, самотата, страхът, притеснението - всичко това ние поглъщаме ежедневно, но не го споделяме и не говорим за него. 

Така години аред аз продължавам да вървя по тънката линия на приемането и себеотрицанието. Липсата на ясен пътеводител обърква представите ми за принадлежност, себеотдаване, себепознаване и асоциира всички мои чувства с неизбежното им погубване, т.е. дори да получа това което искам, не знам какво да правя след това. 

Примери и събития много. Някои от тях жалки, други почти обнадеждаващи, но нито едно завършващо с щастлив край. Въпреки, че замисляйки се любовта или свършва или продължава, така че изразът щастлив край е неподходящ в случая.

Липсата на компас ме прави уязвим, но в съзнанието си аз съм винаги уязвим. Винаги търся пробойната, която може да ме потопи. Винаго ровя в грешките, винаги търся проблемът, винаги преследвам представата, а не реалността. Защото сънят винаги е по-красив от реалността според съзнанието ми. Винаги изграждам идеален образ, който развенчвам и това случи ли се, настъпва съмнението и скоро след това краят, изпъленен с горчивина и страх. 

Това, което разбрах от ранна възраст е, че хората се нараняват едни други и винаги ще го правят. Оставяйки всичко в мен и непоказвайки нищо на света се сдобих с демони, които се намесват винаги щом се отнася до връзките ми с другите около мен. Знам, че сам мога да се справя и се справям. Правя това, което смятам за добре и нужно и не казвам нищо на никой. само откъслечни факти и истории, които да попълнят образа ми пред обществото, но никой не вижда зад стъклото, зад стената, зад вратата.

Всеки е допуснат до орпеделената за него бариера и след това не може да продължи, колкото и да се надява, не защото не искат, а защото аз се грижа да не поискат. Изолацията пречи на болката. Тя не е проблем ако я няма нали така. Всъщност се получава обратното. Копнежът за близост, която не получавам се отразява по същия начин, както и ако когато сам не позволявам това да се случи, т.е. превенцията е сбъркана и следователно аз съм сбъркан. Сложно нали ? 

Нека поясня. Недопускайки някой до себе си не значи, че не искам да го допусна, но в същото време означава точно това. В един момент неспособността и нежеланието се сливат и се поллучава двоен ефект на отхвърляне, който се опитвам да преодолея, но не мога. Просто се изтощавам и спирам. Не мога да произнеса повече думи или да извърша повече действие и отказва всичко в мен да приема външна информация или желание за взаимодействие. Просто да си сам е по-лесно и не говориш много. Вглъбяването в ежедневието и откъсването от света, докато взаимодействаш с него е невероятно постижение, но не и такова, което би ми донесло покой. Не, напротив. Душата ми копнее за нови усещания. Сърцето ми също, но разумът ми се съпротивлява. Той не иска никой друг. Иска самодостатъчността да надделее. И не само това, но и да изгори всички мостове назад или поне да им сложи КПП-та. 

Нужно е голямо себеотрицание, за да се постигне ефектът на липсата на любов и страхът от получаването й. 

Най-много сълзи са проляти над сбъднатите мечти е казал някой. И смятам, че това е така. Знаем какво искаме, но като го получим и бягаме от него. Не искаме да го получваме, защото тогава целта изчезва и смисълът потъва в нищото. Това нямаш причина да се стремиш към нещо което не съществува вече. 

Някои са намерили любовта. Щастливци. Някои като мен ще я приемат, когато са готови. Някои като нея може би ще бъдат търпеливи. Не знам защо цикличността не спира. Може би просто реката тече прекалено бързо, за да усетя течението. Сякаш стоя на брега, потапям крак, усещам допира на водата, събличам си дрехите, влизам до колене във вода, но не се пускам надолу. Просто изчаквам нещо. Това е откакто разбрах, че чувствата са нещо илюзорно. Искам да обичам и да бъда обичан, искам да бъда щастлив, но знам, че е прекалено трудно.

Всъщнсот историята ми не свършва тук. Напротив. Тя свършва някъде нагоре по реката, където течението изгубва своята сила и аз лежа на брега мокър до кости, но с усмивка на лице и виждам нея. Това би бил щастлив край.

Sunday morning

Странно и красиво.

Това си казваме с нея. Всеки път, когато говорим за нас. Преминавайки през спомените си ние отново преживяваме моментите, които ни събраха и ни насочиха по този път един към друг. 

Странно и красиво. 

Всичко започна с едно пътуване. Заехме местата си един до друг във влака. Винаги когато пътува с този точно влак обичам да заемам определено място до прозореца. Тя беше заела това място. Истината, че не знаех кой е заел мястото, защото имаше само багаж. По-късно се появи и тя. Извади книгата си, а аз вече бях приготвил моята. Реши да ме заговори и аз отговорих. Не очаквах да се впечатли нито от книгата, нито от автора. Отговорих учтиво и щях да продължа да чета, когато няколко минути по-късно отново ме заговори и тогава оставих книгата. До края на пътуването бяхме погълнати от разговора, който водехме. Хареса ми още тогава. Усещих как нещо изщрака. Сякаш нещо пасна на мястото си. Получи се естествено. Както тя казва, сякаш се познавахме от години. Преди да се разделим си разменихме контактите и оттогава не сме спирали да говорим. 

Говорим за всичко, за което се сетим и ни интересува. Всеки ден с часове наред обсъждаме живота, неговите предизвикателства и възможности. Филми, музика, книги, храна, заведения и научни факти. 

Пътувахме заедно няколко пъти и се сближихме в промеждутъците на тези наши обиколки. Истината е, че я усещах все по-близка до мен. Не знаех много за нея, но знаех достатъчно, за да разбера, че мога да имам бъдеще с нея. Бях спокоен. За пръв път от години бях спокоен в това, което правя. Тя ме караше да се чувствам така. Не знам какво е спокойствие и това беше глътка свеж въздух. Това изигра огромна роля в последващите събития и решението ми да се впусна в ново приключение. 

Започнахме да се опознаваме. Поканата за рожденият й ден ме изненада, но и ме направи щастлив. Тогава вече знаех, че има връзка и не таях никакви надежди за бъдещо развитие.

Но малко след него нещо се случи и тя се раздели с него. Нещо в мен подсказа действие, но беше крайно неучтиво да предприемам, каквито и да е стъпки в тази насока. Някак си не беше уместно. 

Въпреки това събитията следваха едно след друго и аз усещах как бивах привлечен все по-силно от нея. Все пак бяхме резервирани един към друг. Не бяхме сигурни. Все още въпросите прескачат в съзнанията ни. С течение на времето и развитието на събитията реших да й споделя намеренията си. 

Направих го неочаквано за нея. За мен може би също беше така. Реших обаче да действам. Исках да не прекарам отново времето сис с въпроса "Ами ако?". Може би тя е това, което съм търсил. Може би тя е това, което ми е липсвало досега. Това бяха моите възгледи. 

Дори само може би е достатъчно, за да опитам да  я спечеля. 

Дългите вечери станаха запазена марка. Сънят бе оскъден, работния ден дълъг, а аз се чувствах все по-щастлив. Тя ме кара да се чувствам спокоен, но и ме държи нащрек. Кара ме дадавам най-доброто от себе си. Детайлите за това ще запазя в тайна, но мога да кажа, че успява да извади най-добрите черти в характера ми на показ. Истината е, че това е, което ми липсвало.

Има страхотни приятели, които са образи всеки сам по себе си. Толкова разноцветни и интересни, че чак ме засрамва.

Истината е, че прекалено дълго бях в сенките. Наблюдавах живота отстрани, а сега го живея.

За това е виновна тя. 

Имаме страхотни уиекнди и страхотни делнични дни. Прекарваме времето си разнообразно и се опитваме да изградим връзката си върху това, които сме сега, които сме били преди и които искаме да бъдем в бъдеще. И двамата преминаваме през нещата, с идеята, че другият е до нас и може да разчитаме на него и е така наистина. 

Харесва ми да я държа за ръка. Това не е символ на детинското, а на взаимност. Колкото и да не е романтичен светът, в който живеем, това е жестът от който има нужда всеки на нашето място. Това ти дава принадлежност към нещо по-голямо от самият теб. Дава ти усещането за внимание, уважение и взаимност. И освен това е супер сладурско.

Харесва ми да я докосвам. Харесва ми да я целувам. Харесва ми да я прегръщам. Хресва ми да галя косата й. Харесва ми да я слушам. Харесва ми как не можем да спим след дългите вечери заедно. Харесва ми спокойствието, което ми дава. Харесва ми, че сме открити един с друг.

Харесва ми, че и двамата имаме какво да учим и ми харесва да се оглеждам в очите й.

На нея й харесва всичко това и освен всичко друго, и да я гледам как танцува.

Мога да заменя в предишните изречения "харесва ми" с "обичам" и няма да сбъркам. Любовта е крехка и се изгражда с много усилия. Трябва да бъдеш там и да се бориш всеки ден. Да си в центъра на събитията и да даваш всичко от себе си. Тогава може би ще направиш така, че да си истински щастлив.

Днес се събудих за първи път до нея.

Гледах я как спи. Наблюдавах и си мислех какъв късмет съм извадил. Уикендът беше страхотен и се срещнахме с невероятни хора, но това което остана с мен е колко е сладка докато спи.

Звучи повече от клиширано, но ако сте забравили за това чувство, значи сте изгубили емоцията. Рошава, разполагаща с цялата завивка и изключително спокойна в съня си. Гледах я около 30 минути преди да се събуди. И тогава забравих всички тревоги, които имах. Не мислех за нищо друго. Кафе, сладки, плодове и пижами. 

Най-трудно е да имаш доверие на някого. Да се довериш изцяло с риск да бъдеш наранен. За първи път исках да го направя, без да мисля за последиците. Някак бях сигурен в това. Някак си знаех. 

И двамата знаем, че трябва да работим за това, което имаме и това, което искаме и бихме могли да имам в бъдеще. И това прави нещата много по-лесни да се случват. Всичко е в детайлите. Един жест, една дума, една прегръдка...една целувка. Крадем тези моменти, за да си ги дадем един на друг. Кара ме да се усмихвам, дори когато не е около мен. 

Истината е, че винаги съм романтизирал отношенията си. Сега те романтизират мен. 

Разказът няма финал, защото това е истинска връзка и това е истински разказ. А истинските неща изискват грижи. Не мислите ли?

Stars

Отпуснах се и дишах. Погледнах небето и видях звездите по небосвода. Бяха красиви и толкова близко до мен, сякаш можех да ги докосна. Сякаш можех да протегна ръка и да грабна някоя от тях и така да потъна в безвремието. Протегнах ръка и се опитах да ги достигна. Изплъзваха ми се. Опитах пак и сякаш улових една от тях. В този момент усетих топлина да преминава по цялото ми тяло. Стопли пръстите ми, раменете ми, сърцето ми и всяка една молекула от тялото ми. 

Почувствах се по жив от всякога макар и да умирах в този момент.

Постепенно светлината ставаше все по-ярка и ръката ми се отпусна. Сякаш не беше моя вече. Не я усещах. Не усещах тялото си. Светлината ме обгръщаше и беше толкова нежна макар и заслепяваща. Освободих се от чувствата си на страх и безспокойство. Поемах въздух с цялото си същество. Оставих се на светлината. Някак си усещах пътя пред мен. Знаех, че ще ме отведе на място, където няма съжаление, печал, гняв или тъга. Всичко щеше да бъде наред.

Изведнъж светлината изчезна. Беше тъмно. Проблясваха искри и си помислих, че преминавам през тунела на съзнанието ми, който ще ме отведе от другата страна. Виждах сенки. Само бегли оттенъци на силуети около мен. Сякаш като че ли гръм ме удари и отворих очи. Отново виждах звездите. Още по-ярки от преди. Сякаш светкажица беше преминала през мен. Усетих кръвта да се движи все по-бързо. Нямах време да си поема дъх. Беше толкова нереално. Пулсът ми се ускоряваше за секунди. В този момент очите ми се отместиха настрани и видях човек застанал над мен, който ми говореше. Не го чувах ясно. Беше облечен в бяло. Държеше нещо, което не разпознах първоначално, но познах след секунди, че е дефибрилатор. дробовете ми се изпълниха с въздух. Кръвта нахлу в главата ми. Смъртта ме освобождаваше от топлата си прегръдка. Виждах кръвта по ръцете на човека в бяло и разбрах, че е моята. Ранта беше малко под рамото ми. Няколко сантиметра и сърцето ми е щало да експлодира. Куршумът е бил излязъл, това чух от мъжа в бяло. 

Спомените започнаха да се връщат. Спомних си кой съм и защо лежа прострелян на земята с поглед вперен в звездите. 

Успях ли да я спася? Изведнъж това ме връхлетя като товарен влак. Започнах да движа погледа си нервно. Опитах да го кажа на глас, но се чу само гърлен стон. Исках да извикам. Опитвах пак и пак, докато накрая успях да произнеса думите. 

Повтарях едно и също около минута, докато се опитваше да ме превърже. Бяхме избягали от нейният насилник баща й преди няколко часа и сякаш бяхме успели да се отскубнем от желязната му хватка. Беше я малтретирал години наред, докато не му се опълчихме заедно. Ударих го и побягнахме. Запалих колата и избягахме в нощта. Искаше ми се да не ни беше преследвал. Искаше ми се да не беше ни избутал от пътя. Искаше ми се да бях успял да продължа. Обичах я с цялото си същество. Само на 16 и вече сърцето и душата ми не ми принадлежаха.

Влюбих се на мига и всичко вече беше решено. Исках да е с мен без въпроси и условия. Сякаш въздухът около мен се взриви и ушите ми кънтяха. Бях смазан от красотата и нежността й и поразен от това колко нежна и крехка изглеждаше. Сякаш щеше да се счупи само от духването на лек ветрец. В очите й прочетох тъга и самота. 

Не искаше да се запознава с мен. Не искаше да говори с мен. Не искаше да говори или да се докосва до никого. Просто искаше да премине тихо през коридорите на живота и да потъне в забвение някъде там в килера на вселената. Душата й тялото й бяха прорязани от белезите на живота, от който нямаше изход. 

Баща й беше алкохолик и долен комарджия, който залагаше всяка стотинка, за да може да си купи повече бутилки, повече цигари и повече време до срещата с лихварите. Майка й беше умряла преди 3-4 години и тя нямаше никого. Той я биеше и насилваше. Нещо, което разбрах трудно и непреодолимото желание за отмъщение ме застигна. Вените ми се смразиха, след като чух как я пребива и я налага с колана си. Понякога, когато се напиел изключително много я и изнасилваше. За да преодолее болката гореше фасове в кожата си, режеше с бръснарско ножче и искаше да сложи край на болката в живота си. Сблъскахме се в моемнта, в който бе тръгнала към къщата си, за да го направи. Беше купила хапчета и щеше да изпие всичките, за да заспи завинаги. 

Исках да я спася. Обичах я толкова много. Тя не искаше да ми позволи да се грижа за нея, да я измъкна от лапите на този маниак. Минаха месеци преди да ме допусне до себе си и никога не ми казваше всичко. Един ден не издържах, след като видях поредните рани и тогава ми разказа и показа всичко. Още не мога да го преживея. В този ден реших да сложа край. Последвах я и видях как влиза вътре. Онзи се беше развилнял. Посрещна я с викове. Вратите щяха да излязат пантите си. тя се втурна към стаята си и тогава видях как я последва и сваля колана си.

Затичах се към къщата  нахлух с вратата вътре. Отдарих го в гръб той падна на земята и я хванах за ръка. Измъкнах я оттам и тръгнахме да бягаме. Той ме спъна. Започнах да го удрям с цялата си сила. Удрях и удрях, а кръвта оставаше по ръцете ми. Оставих го там на пода въргалящ се и проклинащ деня, в който дъщеря му се е родила. Тръгнахме към колата и го чух как вика след нас. Запалих двигателя и потеглих. Видях го в огледалото как върви с пистолет към неговата кола. Трябваше да й сукам гумите. Качи се и потегли след нас. Карах с бясна скорост, но ме настигна и ме избута от пътя. Излязох от колата и реших да й дам време да избяга. тя тръгна наляво, а аз останах. Тръгнах към него. Той ме простреля. Аз паднах. Опита се да стреля пак, но беше толкова пиян, че трудно държеше пистолета насочен правилно. Започна да стреля на посоки. Успях да се надигна и го съборих на земята. Борихме се за пистолета. Хванах го и не знам как успях да го насоча към главата му, но го направих и дръпнах спусъка. Кръвта ме изпръска и всичко спря. Сякаш попаднах във вакуум.

Отдалечих се от него и легнах по гръб. Огледах се за нея, но я нямаше. Повиках я, но не я чух. Сигурно тичаше като вятъра, за да избяга от това проклето място. 

Видях линейките. Минаваща кола бе спряла и момчето в нея бе извикало линейка. Опитах се да я намеря с поглед и викове, но без резултат. 

Видях втората линейка на метри от мен. Тя лежеше на носилка. Един от заблудените куршуми я бе застигнал. Виках я с пълно гърло. Исках да се освободя и да се затичам към нея. Спряха ме и ме завързаха за носилката. Борят се за живота й ми казаха. Качиха ме в линейката и потеглихме. Пристигнах в болницата и ме вкараха в операционната. Събудих се на сутринта. Всичко се въртеше около мен. Мина около половин чаас, докато спре да ми се вие свят. Надигнах се от леглото и тръгнах към вратата. Исках да я намеря.

Посрещна ме сестрата в коридора и ми нареди да се връщам в леглото. Започнах да я разпитвам. Крещях и проклинах всичко и всички и накрая ми каза всичко. 

Куршумът я бе пронизал в гърдите и не са успели да я спасят. Кръвта й просто е изтекла. Ако са били стигнали 3 минути по-рано е можело и да има шанс. Три минути само.

Сринах се на земята и потънах в прегръдката на самотата, тъгата и гнева. Обичах я толкова силно. Сякаш изтръгнаха сърцето ми и унищожиха душата ми. Стоях на пода на болницата и проклинах всички богове. Нищо не можеше да я върне. Успяха да ме сложат обратно на леглото, но аз не исках да говоря и да виждам никого. Идваха приятелите ми, родителите ми и дори полицаите, но не исках да разменя и една дума с тях. Думите бяха излишни и ненужни. Сякаш щаха да ме омърсят. Не говорих със седмици. Отидох на гроба й веднага, след като излязох от болницата. Коленичих и й казах колко я обичам. Спомних си целувките и усмивките, които ми даваше и тъгата в очите й, когато се разделяхме. Живеехме в свят, в който мечтите не са за нас и съдбата играе жестока игра със сърцата ни. Но се обичахме и за един кратък момент мислехме, че сме спасени. Надигнах поглед към небето и видях звездите. Бяха си същите, но сякаш блестяха по-силно. 

Може би вече беше намерила спасението, за което така копнееше.

Говори ми на balgarski - част 1 - Емигранти

Роден съм в България преди 50 години. 27 от тези години прекарах в емигация.

Избягах млад и пълен с надежди. Исках да открия свят извън този, който познавах и мразех. Беше постигната свобода, но тази свобода бе илюзорна. Затова реших и избягах. Много като мен го направиха. Млади, силни и копнеещи за друг живот. За живот, който знаеха, че тук няма да получат. Наричам го бягство, защото си беше такова. Оставих зад мен майка и баща, които ме обичаха, но бяха съкрушени и изплашени. Аз бях разочарован. Годините на моето израстване бяха, дълги и изпълнени със страх. Всички виждаха свободата, но никой не проговаряше. Чуваха се само шепоти. Упадъкът се зараждаше и системата се самоизяждаше. Чувсвтах се излишен, гневен, но не и достатъчно смел, за да направя крачката. Всичко беше една крачка. В последните години преди тези събития, се усещаше във въздуха, че нещо става, нещо се задава. Все още обаче не се говореше пред другите. Събирахме се на групички с погледи, които шареха и се опитваха да разберат "И ти ли си като мен? И ти ли усещаш същото? Не те познавам и не знам дали мога да ти се доверя."

Бяхме млади и готови за живота. Или поне в това вярвахме тогава.

И когато всичко се случи, беше като ураган. Нищо нямаше да е същото. Вратите се отвориха и тогава ме обзе страхът от реалността. Нищо не можеше да ме подготви за реалността такава, каквато беше. Всеки сам решаваше съдбата си и това беше ново и необичайно. Адреналинът караше сърцето ми да препуска и не можех да спя нощи поред. Планирах, мечтаех, пресмятах всяка крачка и взимах безброй решения в главата си. реших се в първите месеци на 91-а и го направих.

Сбогувах се майка ми и баща ми и поех на Запад. Сълзите в очите им и молбите да остана - това ме преследва и до ден днешен. Всеки път щом затворя очи ги виждам. Дори и за секунда те са там, пред мен. Махат ми за довиждане и никога не ми казаха сбогом. Не можех да кажеш на детето си сбогом. Сестра ми беше още малка - на 8 години и плачеше ли плачеше. Не можех д ая утеша. Майка ми я дърпаше за ръката, за да не се затича след мен на терминала. Всичко това ме преследва и досега, толкова години по-късно. Избягах от род и родина, за да търся щастието, което не можех да намеря тук. В това вярвах и убежденията ми бяха по-силни от болката в сърцето. Не вярвах в хората поставени на пиедестал. Те говриха с лозунги, а аз чувствах с прости думи.

Германия ме очакваше. Всичко започна трудно. Не знаех езика, не познавах културата, не познавах никого там. Единствено познавах Кирил. Беше ми съученик и го срещнах на втората си седмица Мюнхен. Случайност или съдба така и не разбрах. С времето започнах да срещам по-често сънародници и вече го приемах за нормално. С дни и месеци не знаех какъв е пътят ми и къде би могъл да ме отведе. Въпросите бяха повече от отговорите и всичко наоколо ме смазваше. Не можех да спя от тревога. Времето минаваше и започнах да усвоявам езика. Много ми беше трудно, но все пак успях. Освен Кирил не заформих връзки с никой друг от общността ни там. Бяха млади, шумни, пияни и недоволни от живота и от себе си. Искаха да изкарат марки, да направят милиони, а работеха като чистачи, миячи, хамали и шофьори. Това ги изнервяше още повече и не можех да понасям изблиците им на патриотизъм и носталгия подплатени с пет шишета бира. Успях да си намеря работа като чистач, както и другите. Успях да се задържа няколко месеца. Немският ме побъркваше чувствах се все по-изолиран и по-изолиран. Вече като го научих не толкова, но знаех, че винаги щях да бъда различен. По погледите им се разбираше, че е така. Живеех заедно с Кирил в малка квартира. Имахме два дюшека, по една възглавница, чаршафи, една маса, три стола и няколко чинии и прибори за храна. Имахме и една печка, на която да готвим и стара пералня. Като цяло това беше. С първите заплати си взехме телевизор и с нетърпение очаквахме новините, за да видим има ли развитие в България. След като научих езика, успях да се възползвам от услугите на немските пощи и разбрах как да изпратя писмо. Така започна кореспонденцията ми с мама и татко вкъщи. Всеки път, когато изпращах или получавах писмо беше събитие съпроводено от сърцебиене и изпотени длани, и завърваше със сълзи. Тъгата бе голяма част от ежедневието ми. Носталгията ме връхлетя като товарен влак и не ме пусна от прегръдката си години наред. В първите няколко беше много трудно. Получавах снимки от нашите. сестра ми растеше, нашите остаряваха, а България се променяше. Тези писма бяха едничката ми връзка с дома и всичко, което ме крепеше през тези години. Думите в тях бяха безценни и ми даваха сила, за да продължа търсенето на щастието си. С годините смених много работи, но никоя не ми показа, че е призванието ми, а и аз не се чувствах на място. Кирил ми беше опора, както и аз на него. С времето обаче реши да се върне обратно. Годините далече от дома, бяха предодстатъчно за него.

Така останах сам в апартамента. Нощите ставах все по-дълги. Писмата бяха всичко, което имах. С годините успях да намеря и по-хубава работа и започнах да изпращам пари вкъщи. Дойдоха обаче бурни времена и нашите ми разказаха за дъното, което сме достигнали. Тогава реших да замина пак, за да им помогна. Заминах за Америка, за да направя така, че никога да нямат нужда от пари. Животът им се разбиваше и аз трябваше да им помогна. Казах им го в последното писмо, което изпратих от Германия. Изчаках отговора преди да замина и тогава отново се почувствах като онзи ден на летището. Майка ми отново не ми каза сбогом, но сълзите й бяха напоили хартията.

В Америка бях 20 години. Успях да изградя животът си там. Първите години, кактои в Германия, бяха непосилни. Сега мащабът ме смазваше. Всичко беше грандиозно. Чувствах се толкова малък и незначителен сред тези огромни сгради. Научих английски и руски от емигрантите там. Но винаги бях чужд. Не чувах речта на родителите си. Писмата бяха все по-редки заради разстоянията, но колко се радвах само като получех новото. Отново тръгнах от дъното и отново носталгията караше сърцето ми да страда всеки ден. Минаваха месеци, години и успях да изпращам по-големи суми на нашите. Успях да направя дните им по-спокойни, но знаех, че в техните сърца има дупка. Животът в Америка ми даде кариера, съпруга, две деца и непрестанен копнеж да се върна. Направих собствен бизнес и макар и малък е достатъчно печеливш. Изчистил вече заемите си предсрочно реших да се върна в България. До този момент бях запазил всички писма. Думите в тях ми даваха надеждата, че един ден ще се върна и ще видя отново родината ми и хората, които толкова обичам. С напредването на технологиите видях как се променя всичко. Колкото и далече да бях знаех какво се случва у дома. Виждах недоволството и от нашите. Сърцата им бяха огорчени.

Записах децата си в българско училище. Исках да научат езика. Вкъщи говорех и на английски и на български. Исках да опознаят и да обикнат родината си. Америка им беше дом, но корените им не са оттам. Имаме общност от българи, които се опитват да съхранят традициите ни и успяват. Каним вече и по-известни актьори и певци, за да сплотим общността. Децата ни искат да видят България, след като са чували толкова много за нея. Когато учеха " Аз съм българче" и други стихотворения в първите класове, организираха вечер за родителите, на която да ги представят. След всяко дете, залата избухваше в аплодисменти и сълзи. Сърцата ни бяха тъжни и горди едновременно. Успявахме да им покажем онази част от живота ни, която бяхме оставили на 8000 километра, и за която толкова милеехме.

С течение на годините направихме и български магазини, в които внасяхме така носталгично любимите ни лютеница, кашкавал, сирене, вино, вафли, локум, шоколад и много други неща. Вярно, че бяха скъпи, но никой не го интересуваше.

Успях да се върна в България миналата година и със семейството ми изкарахме няколко месеца тук. Естествено беше малко шок за тях, а и за мен, но видях отново това, което толкова обичах. Посрещнаха ме със сълзи на очи и аз отново чух гласовете им да казват "Обичам те!" Толкова много копнеех да чуя гласовете им на живо. Да ги докосна почти. Тези думи значат всичко за мен. Видях родителите си и сестра ми, която бе станала учителка. Разкаваха ми и ми показваха България. Толкова много се е променила. За съжаление вече не е това, което помнех. Мечтите се бяха разбили, а свободата макар и там не беше донесла нищо красиво със себе си. Сестра ми ми разказа за децата как животът им е лайкове, смартфони, facebook и общо взето вече й говорят на чужд език. Далечен и непознат език. Аз й казах, че и Америка е така и не винаги децата са виновни. Тогава ме попита дали някое от моите може да каже някое стихотворение и макар и тийнейджъри те се зарадваха на възможността и избраха "Аз съм българче". Сестра ми, майка ми и баща ми, и аз включително се разплакахме отново.

Всеки ден като, че ли беше изпълнен със сълзи на щастие и тъга. Обещах им да идвам през няколко месеца или поне веднъж годишно със сигурност, за да се радват на внуците си, а и на сина си. След като вече можех да отделя времето, нямаше причина да отлагам, а и те вече не са първа младост. Искат докато могат да им се порадват.

Тръвайки си от България останах със смесени чувства, но с всички живеещи далече от родината е така. Виждам родината си такава, каквато имах надежди да не е. Разкъсвана от вътре, вървяща без посока и без цел, водена от илюзии и заблуди. Избягах, и когато се върнах я видях по-различна. По-бедна, по-нещастна, по-отчаяна и по-ядосана. Толкова силно искаме да запазим българското отвъд граница, а тук не го виждам. Не го чувам нито усещам. Традициите ни са живи благодарение на нас и ако ги загърбим, децата ни няма да запомнят кои сме и какви сме били.

Говори ми на balgarski - част 2 - Родина

Пътувам с трамвая за работа и виждам децата около мен да шарят с пръстите си по телефоните нагоре надолу, нагоре надолу и пак нагоре и пак надолу. Аз съм вече от изостаналото поколение. 

На 34 години, учителка съм от 10 години и вече съм морално остаряла версия. Помня времето, когато интернетът беше лукс. Мирката беше социалната мрежа. Google не съществуваше и трябваше да се ползва библиотека – какъв ужас! Все още обаче игрите зад блока важаха като основен метод за социлизиране и балканчетата все още бяха в обръщение.
Махалата - първоизточникът на социалната мрежа. Тогава бяха времената на ключовете от вкъщи, които носехме на връвчици около вратовете си и учебниците от само едно издателство (максимум две). Раните по коленете бяха гордост и обичайна гледка, а тичането не беше кампания за раздвижване на младите – „Включете се в пролетния маратон, защото дюнерите са вредни за вас и децата не трябва да ги ядат, но понеже нямаме средства за училищни столове с прясна и готвена храна, организираме маратон в парка.Мерси.“  GSM-ите бяха рядкост и даже бяха и с бутони. А още по-първите имаха и антени. Смятай.

Растяхме волни, оставени на гребена на вълната на кабелните телевизии и второкласните екшъни. Видеото беше неповторим лукс, а да записваш касетки с любимите песни беше изкуство, което MP3 –ките разрушиха без свян.

Ние бяхме поколението израстващо от пепелта на комунизма и заровено обратно в калта на демокрацията. Новото поколение родено в тази кал иска да гледа към звездите, но не знае накъде да завърти глава. Горките. А ако само вдигнат поглед от екрана на таблета. Панелките си останаха същите, но имат конкуренция в лицето на нови по-цветни блокчета и кооперации (непозната дума за напъпилата младеж – кооперация. Но пък носи привкус на мекици в неделя сутрин).

Но в трамвая, тази машина олицетворение на повсеместна носталгия, разбирам, че съм от друго време. Сега мога да побера света в дланта си, и както децата около мен, които отиват на училище сутрин или се прибират следобед, и аз Scroll-вам по екрана и разглеждам спомените си. Сякаш не съм била там. Виждам лица от миналото и се чудя как са изминали 10-15 години толкова бързо. Изгубихме връзка помежду си, за да станем отново приятели в друга епоха.

Преподавам Литература в 10-и клас. Учениците ми са като глутница настървени тийнейджъри състоящи се няколко фракции и бунтовнически формирования, някои борещи се за власт, а други за оцеляване - гийкове, нърдове, лузъри, скинари, метъли, спортисти, хипстъри и няколко други, които не успях да разбера какво представляват. Можеш да забележиш стиловете от официалните анцузи през очилата без диоптър (от онези които са само аксесоар) до високите токчета и скъпи дамски чанти. Вече узрели в представите си за това кои са и какво е живота, те преминават през класната стая като през бойно поле – без да взимат пленници. Под Игото отстъпва на Facebook, Две хубави очи отстъпи на Is this love (така и не разбрахме къде е тоя Издислав), История Славянобългарска отстъпи на X Factor.

Опитвайки се да ги запознае с произведенията от програмата, тя виждаше колко далечни за тях са те. В настоящето Like-овете са нормативът на отношенията.

В трамвая виждам как hate-ват връстниците си, заради модела на телефона, който имат или спорят за relationship статусите си. Сложно е някак си. Как може да е сложно?! Или си с някого или не си! Как може да е толкова сложно, че не можеш да напишеш дали си мъж, жена, женен, неженен, обвързан, необвързан, спи ли ти се, гладен ли си, жаден ли си, сърби ли те и т.н.

Заслушам се в думите около мен или поглеждам крадешком в някой от дисплеите заобикалящи ме (а те са много) и си потвърждавам тезата, че съм остаряла.  Преди, фразирането, с което завързвахме мечтани разговори с отсрещния пол беше заучено  -  ASL PLS, което премина през Zdr, kvo stava. Ok или пък само k. Или пък brb. Изключително дразнещо е да получиш само една буква в отговор. Сякаш мозъкът ти е спрял и се опитва да намери вариант за рестартиране, но е толкова забил, че изплюва само едно k.

Emoji-та изразяват емоциите ни, защото ни отнемат време да изговорим, а в същото време сме толкова заети да search-ваме, за новите event-и. Slang-ът е жаргон, поднасянето на ястие е презентация, презентацията е представяне на проект (или каквото се сетите), рекламата е визия, event-ите вече ги казах, а ако си некадърен си lamer (леймър, така и не разбрах защо достигнахме до това като израз). А ако не си правиш selfie-та си социално прокажен..

И всъщност разбирам хаосът. Аз съм родена в него. Израстнала съм в него и той ме е оформил. Не знам какво е организация и ред. Нямам представа как би изглеждала подредена система на обществото и затова не се плаша, защото знам правилата на играта, защото правила може би няма отдавна. Разбрах го още след края на първата ми учебна година. Бях идеалист на тема обогатяване душевността на младежта, но VIP Brother ме срази.

За новото поколение също няма правила и това е плашещото. За тези, които scroll-ват, like-ват, hate-ват, селфитират (знам, че не е дума, спокойно) и search-ват, няма правила за живот и няма напътствия, защото те летят с хиляда километра в час по магистралата на живота, а всички останали са заети да се чудят какво е това, за което говорят.

Тяхната история няма начало или край. Всяко поколение отхвърля предишното и така отново и отново. Няма да ги науча на нищо ново, защото не е в планът и не присъства във всички 43 учебника и помагала, по които може да учат. Те са изморени от напътствия без ясна цел и думи лишени от емоционален смисъл, които бълват към тях учещите ги. Искат да ги научат на принципи в една безпринципна реалност.

Парадоксалното е, че ще изграждаме българско самосъзнание на българчета в България.

Най-необикновеното неща са извън България. Нарекли кръстовище в Чикаго на Алеко Константинов, децата в Западните покрайнини мечтаят за България, в Бесарабия мечтаят за България, в Македония им забраняват България, а в България не знаем що е България и кои са тия планини зелени, и защо тихия бял Дунав се вълнува толкова.

Най-доброто, което можем да направим е да издадем Пътеводител на българския стопаджия, и да разберем къде по света сме се пръснали, с надеждата да се върнем някога, когато няма да сме управлявани от политици, а от рядка порода извънземни същества способни да ни издържат претенциите, недоволствата, омразата, ненавистта и предателствата. Демокрацията не е виновна. 28 години преход са резултат не от демокрацията като система, а от българина като анти система. Децата не иска да държат тестове и матура по БЕЛ, защото са много сложни. Правописът не е сложен. Ядрената физика е сложна. Да родиш е сложно. Да отидеш на война е сложно. Да построиш къща е сложно. Да управляваш държава е сложно ... макар да се прави от прости хора (знам, че е лош паралел, но схващате идеята).

Това можете да го запишете като поражение на гражданското общество (ако има такова). И ще се въртим в кръг винаги, докато не го разберем. Докато не разберем, че, за да говорим на български, трябва да можем и да искаме да говорим на български.

Няма начало или край.

Няма да мога да ги разбера, а и може би не е нужно. Те принадлежат на друго време – на настоящето. И сякаш наистина дистанцията е прекалено голяма. Може би наистина ние сме изостанали. Може би годините всъщност са непреодолимото препядствие между нас и наследниците ни. Може би бъдещето ни не е такова, каквото си го представяме, и може би Паисий би бил горд някой ден ако види, че не срамуваме да се наречем българи. 

Говори ми на balgarski - част 3 - Реквием

На 16 години съм и съм роден и израсъл в Америка и по-точно в Чикаго.

Баща ми е емигрант от България. Дошъл е в САЩ преди 20 години, за да изгради нов живот и да помогне за възстановяването на стария. Поне така ми разказва. Не бях виждал баба ми и дядо ми в България допреди 1 година, когато дойдохме в България на гости. Нямах представа какво ще е. Виждам новините, чета статии от България, слушам българска музика, гледам снимки във Фейсбук, но нямам представа как изглежда наистина - докато не кацам на летището. Винаги съм си представял България по този магичен начин, по който баща ми я описва. Планините, горите, езерата, реките, язовирите, но после говори за хората и емоциите в зараждащите се години на промяна. Виждам как лицето му се променя всеки път, когато заговори за това. Според мен е разочарован.

В първите класове бяхме в българско училище и тези години ни поакзаха истинските ни корени. Успявахме да научим за България толкова много и всичко това беше нещо необикновено за нас. Растяхме между два свята на реалности и приказки. Четяхме стихове, разкази, приказки и попивахме всичко. България беше като магия, която всички ние искахме да видим. Наизустявахме стихотворенията, не защото щяхме да имаме събиране с родителите, а защото го искахме наистина. Всички научавахме по две стихотворения и едното за всички ни бе заължително - Аз съм българче. Усещахме тръпките, които тръгват по ръцете ни, докато го казвахме в клас, вкъщи или на събиранията с другите семейства. Заобичахме България от думите върху страниците. Звучаха като песен, която сме чували в някой далечен сън. Звучи странно от 16 годишно момче в Чикаго, но за мен това бе магичното намерило място в света на небостъргачите. Аз и по-малкият ми брат играехме на стражари и апаши (не на каубои и индианци), Хитър Петър бе герой и се борихме срещу ламята, която искаше да ни разруши къщата. Това беше нашето въображение. Учителите ни показаха един съвсем различен свят от този, който ни заобикаляше и разбрахме, че сме много повече от деца на емигрант. Майка ни прие тази идея и ни насърчаваше да търсим и корените си извън Америка. Не искаше да израстваме ограничени само от мястото, в което живеем. Искаше и все още иска да опознаем света и да бъдем негови граждани. 

Ние заобичахме втората си родина още преди да сме я видели.

Често баща ни ни носи такива неща от българския магазин като лютеница, сирене, кашкавал, сладко от смокини, сладко от дюли и други сладка понеже само сладко искаме разбира се. Брат ми умира за сладко. В Америка има само конфитюри и кленов сироп и някак си ти омръзва.

Носталгията на баща ни по дома се прехвърли и на нас. 

Дойде време да заминем за България и очаквахме с нетърпение тези няколко месеца през лятото, в които да потънем в далечната ни родина. Всичко беше като сън и дните ни се стори, че отлетяха. 

В момента, в който кацнахме на летището изпитахме културния шок, но бяхме подготвени. Реших да се разходя по улиците, за да видя животът. В градовете, в които бяхме всичко беше значително по-спокойно от това, което беше в Чикаго. Всичко беше значително по-малко, но и някак си много живо. Мръсно и остаряло да, но също така изпълнено с живот. Трудно ми беше да свикна с изразите на хората, но с времето успях да се адаптирам към езика.  Естествено се изгубих на няколко пъти и трябваше да моля за помощ. Малко дистанцирани ми се сториха хората, но някак си го приех за нормално. Все пак в Америка, не е кой знае колко по-различно. Запознахме се с роднините си. Толкова много ни нацелуваха и понамачкаха, че още имам следи. Гледаха ни и плачеха. За тях бяхме като върнали се от безброй подвизи герои. За баба и дядо бяхме "злато", а за леля ми бяхме находка, както самата тя се изрази. Тя е учителка и я засипвахме с купища въпроси кое какво е и кой какъв е в историята на България.

Веднъж излезнали извън пределите на града, пред нас се откри красотата на България. Попаднахме в още един непознат и красив свят. Посетихме старото село на баба и дядо, където стоеше запазена старата фамилна къща. Отседнахме там за няколко седмици и открихме невроятните неща на заобикалящият ни свят. Израснал съм в града с неговите широки улици и безкрайно високи сгради, шумни булеварди и натоварени кръстовища, но попадайки в тази среда не исках да се връщам обратно. Хората бяха изключително дружелюбни и усмихнати. В града не чак толкова, но в провинцията всичко беше песни и винаги бяхме на гости у някой съсед. Присъствахме и на една сватба и не мога да ви опиша какво беше чувството. Просто не мога. Не бях виждал такова нещо. В училище имаше часове по музика, където изучавахме български народни песни и танци, и се оказа, че мога да пея и танцувам почти наравно с останалите на сватбата. изключително преживяване. От време на време се чуваха сдърпвания по масите заради някой политик, доколкото разбрах, но ми казаха, че е обичайно. Тук никой не обича политиците, така ми казваха. Очевидно в България не обичат много хора, тъй като чувах как мразят съдии, полицаи, кметството, съседи, колеги и т.н. Като цяло бях изненадан и от думите, които използваха, за да изкажат възмущението си, но баща ми ми каза да не ги слушам  и в никакъв случай да не повтарям какво са казали.

Всяка сутрин имаше за закуска баница, а не като вкъщи мюслита и други подобни. Домати, краставици и чушки - всичко беше свежо от градините и не можех да спра да ям. Наистина.

Видях светът на баща ми със собствените си очи. И това беше и е прекрасен свят.

Не можех да разбера баща ми защо си е тръгнал от това магично място, но той казва, че някой ден ще разбера. Светът му се е бил променил и е искал да бъде свободен. Сега го попитах дали е совободен, а той ми отговори, загледан в хоризонта, докато слънцето залязваше над полето, че по-свободен не се е чувствал никога. Точно тук и сега.

Когато дойде време да си заминем, не исках да се качвам на самолета. Не исках да отпътувам, защото не знаех кога пак ще се върна. Успях да открия и да заобичам още повече втората си родина, и не исках да се разделям с нея. За мен България може би не е това, което е била за баща ми или за баба и дядо, но аз я обикнах такава, каквато я видях - мръсна, мрачна, слънчева, забързана, забавна, сърдита, недоволна и пълна с тъга и любов.

6:30

Събудих се от алармата. Всяка сутрин в 6:30 тя звъни. 

От години не използвам будилника. Беше останал от родителите ми. Все още го имам, но така и не намерих времето да го оправя. Носи особена носталгия със себе си. Преди помня, че баща ми го навиваше всяка вечер преди лягане. Стар сив часовник. Тежък, целият от метал. От соц времето го имаше. Може би го беше взел от Съюза. Спомням си, че го питах дали и на мен ще ми трябва такъв. Тогава още бях малък и майка ми ме събуждаше за училище. Той ми отговаряше, че щом започнеш работа и станеш самостоятелен винаги ще трябва да имаш такова нещо под ръка. Винаги ще имаш нужда от нещо, което да те събужда и да те кара да се радвижиш, защото светът няма да те чака.

Денят ми започва нормално. Ще пропусна обикновените приготовления - баня, закуска, тоалет и т.н., защото всеки го прави. Естествено при мен всичко е бързо, както предполагам в повечето домакинства. Времето не стига и винаги си по график, който скъсяваш и скъсавяш, докато накрая почти не спиш, за да си спазиш графика.

Имам две дъщери. Едната е на 15 години, а другата на 8. Имат разлика в годините, която влудява всички засегнати страни. Момиче на 15 е трудно, но прибавяйки и такова на 8 става непосилно. Тъкмо си излязъл от едната фаза с по-голямата и се прехвърляш на по-малката. Познато ти е и затова го караш по-лежерно, но не защото искаш, а защото фаза 2 на по-голямата е много по-страшна. Предполагам, който има момичета вкъщи, особено на такава възраст, знае какво е.

Майка им почина преди година и половина. От тогава е страшно трудно с отглеждането им. Не обичам да се оплаквам. Все пак има цяло поколение преминало през две световни войни и една студена война така, че кой съм аз да мрънкам. Но жена ми ми липсва. Тя знаеше отговорите на въпросите им. Аз знаех приказките им за лека нощ. Сега знам вече въпросите и всички възможни отговори. Преминахме през много тъжните моменти. Преминахме през моментите на гняв, обвинения, съжаление, мъка, празни обещания и хаос в кухнята. Успяхме да се справим заедно. Макар да е още трудно. Признавам се, че не винаги знам какво да кажа или да направя, но те ме разбират. Особено по-голямата. Тя е истинско съкровище. С нея имах най-тежките си битки и изгубих всичките. С малката още нямам истински битки, но съм сигурен, че ще изгубя и тях. Особено по отношение на палачинките. Не е здравословно да се ядат палачинки по три пъти на ден. С шоколад. И със сметана. Борбата е безмилостна повярвайте ми. 

Битките ми обаче стават все по-трудни с всеки изминал ден. Обичам ги, не след смъртта на майка им нищо не е същото. Вярно, е че всичко премина, но дистанцията остана. Някак си във въздуха се усеща липсата на нежност. Разбирам проблемите, но не мога да ги приема като реални проблеми. Като мъж не мога да възприема и половината неща, които ми казват, без да ги гледам странно. Майка им беше тази, която ги разбираше от един поглед, а аз трябва да питам и това ги изнервя. Особено голямата. Имам чувството, че е постоянно ядосана. Знам, че е от възрастта и хормоните и ситуацията у дома, и в училище, но как е възможно да си ядосан постоянно. Изморително е. 

Опитвам се да се докосна до нея, но стигам винаги до една стена, зад която не ме допуска. Обича ме знам, но пази нещо в себе си, което никога няма да видя. Знам, че е там, но не мога да разбера какво е. Може би и тя не знае. Предполагам, че е т.нар. живот в пубертета, но какво е той всъщност в тези години наистина не знам. Всичко е толкова мъгляво, веднъж, когато започнеш да навлизаш в проблемите им. Като лабиринт, от който няма излизане. Мисля, че перманентно ще остана хванат в капана на неизвестността в емоциите им.

Отивам на работа, след като съм ги оставил в училище. Едната е във втори клас, а голямата е в десети и добре, че училищата им са наблизо и, че се падна да са една смяна. Поне ги виждам заедно сутрин. На работа деня преминава трудно. Естеството на работата е такова, че трябва да се боря с престъпници всеки ден. Да съм следовател отнема много време, сили, нерви и емоции от иначе пренатовареното ми ежедневие. Прекарвам деня си обкръжен от най-ниските и злокачествени форми на живот - изнасилвачи, убийци, луди, крадци и подпалвачи. Понеже сме със съкратен състав, поемаме всякакви случаи без значение тематиката. Трябва да се справяме със всичко. Или поне се опитваме, а самозалъгването остава на заден план, скрито някъде там дълбоко, тъй като се е превърнало в навик.

Последният ни случай бе за педофил убиец, който изнасилвал жертвите си и след това ги удушавал. Изготвиха профил на този индивид и успяхме да съберем доказателства - ДНК, отпечатъци, свидетели (някои спорни, но все пак свидетели), кадри от камери и т.н. Успяхме да издирим заподозрения, хванахме го след 3 месеца търсене и проверяване на теории. Докато чакахме от засада го видяхме да се разхожда с дете на възрастта на малката ми дъщеря. Беше й дал някаква играчка и тя вървеше редом с него по тротоара. Гледайки снимки на жертвите му толкова месеци, вече знаех, че не искам да му се размине. Излязох от колата и се нахвърлих върху него с цялата си ярост. Удрях и удрях, и удрях, докато не ме спряха. Навреме ако трябва да съм честен.

Успяха да повдигнат обвинения срещу мен заради побоя. И естествено прекарах една нощ в ареста. Не можех да си го простя. Тази нощ в ареста бе тези, в която жена ми беше катастрофирала. Блъсната от пиян шофьор и починала през нощта в болницата. Все още сънувам кошмари. И не мога да спра да се обвинявам за случилото се.

Нямах сили да кажа на дъщерите ми. На сутринта рабрах какво се е случило и бях първи в болницата. Те така и не разбраха за вината ми. Може би и затова сега се опитвам да бъда навсякъде с тях. Не успях да бъда с майка им, но може би с тях ще мога.

Изкуплението е странно нещо. Никога не знаеш дали ще ти донесе утеха и кога би могла да дойде.

Сега се прибирам всяка вечер след работа вкъщи що годе навреме и се опитвам да бъда там за вечерята, която голямата е направила, а малката е помогнала. Имат написани домашни. Все още искат да има разкажа някоя приказка. И им казвам лека нощ. Изтощен лягам в леглото си и търся с поглед снимката на жена ми. Виждам усмивката й и заспивам. Обичам ги.

Лиспва ми старият будилник на баща ми. 

Redemption

Мислех си за последните няколко седмици, докато вървях по пътя.

С всяка стъпка, мислите ми натежаваха, толкова, колкото и краката ми. Вървях вече два часа и не спирах. Не исках да спирам. Ужасът беше реален и исках да избягам от него. Животът.

Преди 23 дни започна това, което другите наричат промяна, а аз наричам логично стечение на обстоятелствата. Според някои хора всичко е предопределено от причинно-следствените връзки на действията на всяка отделна личност. Аз просто обичам да казвам, че не можеш да спреш това, което се задава. Рано или късно те застига. 

Стоях в апартамента си. Двустаен с едно единствено значимо нещо в него. Малката ми библиотека. В нея бях събрал всички книги, които бях прочел в затвора. Започнах да си ги купувам като излязох оттам и така сложих началото на предполагаемият ми нов живот. Вярвах, че това са стъпките, с които се тръгва към света. Убийството си е убийство. Било то оправдано или не. То не отнема само чуждият живот, но и твоят. Търсих опрощение, но не го получих. Не от себе си. 

Преди 23 дни се почука на вратата. В Неделя следобед, както обикновено си бях вкъщи и си помислих, че е някой от съседите. Отваряйки вратата усетих тръпка, която премина през тялото ми. Нещо се задаваше. Развих странен усет за 15 години в затвора. На прага стоеше младо момиче на около 20 години. Беше дъщеря ми, както в последствие от разговора ни разбрах. Сърцето ме болеше, докато говорех с нея. Исках да я прегърна и никога да не я пускам, но тя беше непозната. За толкова години не успях да се примиря, че няма да я видя, но майка й се погрижи за това. Отведе я на неизвестно място и не успях да разбера какво се е случило с тях. Търсих ги около година, въпреки прощаслното писмо, в което изрично се забраняваше да ги търся, но така и не ги намерих. И ето, че тя ме намери. 

Майка й беше починала от рак. Преди да умре й оставила малко пари и й казала да ме намери, за да затвори завинаги тази глава от живота си. 

Стоях срещу нея и не можех да обеля и дума. В този момент умирах и никой не идваше да ме спаси. 

Видях белезите по ръцете й. Беше опитвала бръснач и игла. Искаше ми се да не е вярно, но беше. С приятел насилник и майка със собствени проблеми, плюс втори баща, който не го беше грижа особено, се получава неизбежното. Причина и следствие.

Убедих я да остане при мен. Искаше ми се да я опзная. Та тя е моя плът и кръв.

Оказа се, че дължи пари на това копеле гаджето й. Малтретираше, а и сега искаше пари от нея. Исках да изтръгна сърцето му и да го нарежа на парчета.

Седмица по-късно се почука пак на вратата ми. Беше някакъв мускулест мъжага, който търсеше дъщеря ми. Осъзнах, че е дошъл за парите на копелето. Изпратих му послание. Счупена ръка и разбит нос. На това ни учат в затвора. След 3 дни ме причакаха в една уличка до блока ми. Дадоха ми само разбит нос и много болки в корема и гърба. Пикаех кръв няколко дни. След два дни оставиха белег на лицето на дъщеря ми и тогава реших да бягам с нея. Ножът се беше впил дълбоко. Всичко приключи за мен в този ден. Знаех, че няма връщане назад. Явно предишните грехове трябваше да бъдат платени отново. Това е цената на билета за ада. 

Успяхме да стигнем до старата къща на село. Къщата на моите родители. Вече беше съборетина, но ставаше за скривалище... или засада.

Успях да прекарам седмица с нея 7-8 дни с нея преди да се появят. Най-хубавите дни в моя живот. Видях болката на дъщеря ми и разбрах, че аз съм виновен. Разбрах, че всеки избор, който правим има своите последици. Нищо не остава ненаказано. Най-високата цена бива платена не от затворника, а от дъщеря му. Тя ме обикна. Аз исках да не я губя. Спомням си малкото момиченце, което държах в ръце и сега я виждах толкова немощна. Сякаш можеше да се изпари всеки миг. Когато дойдоха, исках да ги разкъсам. Успях да изтръгна сърцата на всичките. В този момент изгубих правото на прошка. Но защитих момиченцето си.

Вървя по пътя и я нося на ръце. Тя е в безсъзнание, а аз кървя от раната корема ми. Знам, че не ми остава много. Докато пътувахме с колата, копелето ни пресрещна. Беше се скрил гадината. Катастрофирахме. Наръга мен, а нея прати в несвяст. Изрових асфалта с главата му.

Сега вървя по пътя към най-близкото село. Оставям кървава диря след себе си. Така плащат грешниците за греховете си. Кръвта се върна по ръцете ми. Исках да избягам от ужаса на живота ми. Но знам, че това е моят път. Добър или лош, той е това, което съм и аз. Всеки сам определя съдбата си всеки ден. А аз реших моята в деня, в който убих изнасилвача на жена ми.

Отмъщението е част от живота ми. Кръвта плаща.

Продължавам да вървя и я виждам спокойна и спяща. Надявам се да има по-добър живот от този на баща си.  

Гошо - Пощенкса кутия за приказки

Гошо е на 57 години. 

Гошо е от град в България, нито малък, нито голям.

Гошо мрази София. За него това псевдовеличие на българската икономическа действителност, разрушава всичко, за което е работил, а именно пенсията му.

Как точно цял град разрушава пенсията му ще попитате вие. Благодаря, че попитахте.

Всъщност много лесно според Гошо. за него София е въплъщение на змиярник, който се възпроизвежда с невиждани темпове година след година и е станал причина за разрушаването на идеала за равнопоставеност в труда и социума. Така видните люде грижещи се за държавата се грижат предимно за себе си. Предимно крадейки от нея, завличат стотици хиляди пари от бюджета в сосбстените си банкови сметки, резултиращо в лиспа на средства за пенсии и така вече Гошо е потърпевш. 

Не повдигайте темата за "прехода" ... няма смисъл ... ще изгубите.

Гошо мрази политици, хомосексуалисти, скинари, неофашисти, нео нацисти, неолиберали, демократи, комунисти, бивши комунисти/настоящи демократи, бивши демократи/настоящи социалисти, Бойко Борисов, македонците, циганите, ДПС и в частност Доган и Местан, евреите не толкова, но те са светвни конспиратори и не смее да го каже на глас, полицията, съдът, прокуратурата, вестниците Труд, 24 часа, 168 часа, 1 часа, Капитал (защото капитализмът е повреден), Плейбой (защото не е безплатно списание, а трябва!) и ред други. Напоследък чете Трета възраст .. по обективни причини. Също така мрази опашките - в магазините и на главите на мъжете. Гошо мрази и градският транспорт, дюнерите, казаните за боклук и уличното осветление (защото не работи естествено). Като цяло не мрази пантофите си и тоалетната хартия. За него тоалетната хартия е най-великото изобретение на човечеството.

Гошо прави зимнина всяка зима. Трябва да има кисело зеле и туршия на масата му иначе ракията му не е вкусна. Опитва се да прави ракия. Казва, че разбира изключително много, но всъщност като всички останали просто се перчи на събранията в блока. 

Да. Живее в панелен блок на шестия етаж. И има собствено мазе. Малко, но с достатъчно буркани. Не смята, че е смешно, а че е нужно. Ако имахте малко акъл нямаше да си купувате от магазина, а да си направите сами сладкото. Струва два пъти по-евтино казва той.

Според мен е прав, но авторът няма право на глас. Засега.

Та запознайте се с Гошо. Един гор представител на българската действителност. Продукт на един обречен режим и оцелял в един безкраен режим на оцеляване. Комунизмът го научи на всичко, което знае, а демокрацията го отучи от всичко, което знае. И като много други трябваше да се адаптира в условията на икономически и душевен геноцид над населението на милата татковина. Изпълни се с огорчение, гняв, ненавист, завист, възрожденски дух, религиозност и мъка. А мъката му е много. Сърцето му ридае,за родината и семейството, което изгуби, а душата му ... изгуби я някъде по пътя.

Приватизацията разруши заводите, с които се прехранваше регионът, в който живее и затова всичко сега пустее, има крадци и измамници навсякъде, полицията са хрантутници, а затворът пълен с цигани крадящи кокошки и обиращи старици за 20 лева. Някакви далечни бизнесмени с джпове разрушиха българската му мечта и сега той мрази всичко и всички, които са виновни за несигурността на пенсията му. 

Гошо не вярва на сълзи. Не вярва на хора в костюми и на хора по принцип. Не вярва на енергото, на съдията на мача, на касиерката в магазина и на продавачите на пазара. Но живее.

Продължава да живее, защото не иска къщата, която е успял да запази от времето на дядо си в родното му село да попадне в ръце далече от семейството му.

Иска му се да се сдобри с дъщеря си, но не може. Не и когато си пребивал майка й пред нея. Алкохолът си е алкохол. Не прощава. Нито на теб, нито на близките ти. Още не е пенсионер, но се чувства стар и немощен. Поне душевно е така. Здрав е като бик от времената в завода, но е пречупен отвътре. След развода изгуби душата си. Намира утеха в ракията, но тя е за всеки. На него му трябва нещо специално, за да го измъкне наистина. Ала тя не му е проговорила от 15 години, така че няма изгледи за промяна. И той го знае. Зарече се да промени нещата. Е естествено не може да промени себе си. Пуши, пие, щеше да ходи по жени, но ходи само по проститутки (според него платената любов е по-евтина) и се бие, с когото свари. Иска да го боли, както го боли душата. И това не помага. Промяната на нещата все пак според него се състои в това да осигури поне бъдещето на щерка си и затова ще завещае къщата на село на нея. Започна ремонта й, но се бави с темповете. Всичко е много скъпо за него. Щеше да е и от полза, ако вече не я бяха разбивали шест пъти. Обвинява циганите от съседното село. Знае, че са те. Надушвам ги,казва. 

Гошо сега работи като СОТ. На 57 не е много лесно, но трябва да изкарва пари. Поправя и коли на частно. Вади прилични пари. Прави си сам салата всяка вечер и гледа новините. С нежелание и омерзение към телевизията и властимащите, но това е правил толкова години. Вече му е навик. Както и на всички останали. Вече мразят по навик.

Прави всичко сам. Пере, готви, чисти и т.н. вече 15 години. Имаше малко вземане даване с жени след развода, но никоя не се задържа. Нямаше причина да го прави. Не успя да създаде второ семейство, а първото му го мрази. Не е от най-печелившите.

Пуска фишове за 6/49 и 5/35. Купува си и от Националната лотария, но явно Захари не му е приятел, както Гошо обича да се изразява. Надява се на късмет, но знае, че късметът не идва при такива като него.

Гошо вярва в Бог. Но смята, че Бог не вярва в него. Друга причина поради, която е и толкова тъжен и сломен. Разбирам греховете си, казва Гошо, но не мога да изчистя. 

Гошо полива цветята си, грижи се лехата пред блока и хули мародерите (предимно напикаващи се пубери), които газят цветята. Успешен домоуправител за 3 мандата и неуспешен касиер в 1 мандат. За малко да не възстанови касата, но това е друга история.

Гошо обича България или поне спомените си за нея и бъдещето, което си представяше че ще има. 

Гошо обича дъщеря си. 

Това са двете неща, които Гошо обича.

Сега автора има думата.

Гошо е нашето минало и нашето настояще. Гошо са сбъднати кошмари на прехода и несбъднатите мечти на комунизма. 

Гошо е застинал в прехода, просто защото никой не му е казал, че всичко свърши преди 27 години и мечтите са разбити. 

Гошо искаше да обича, но не успя, защото светът му рухна.

Гошо не е само един. Всички имаме по един Гошо в семейството, на работа или в блока. 

Гошо е това, което се срамуваме да признаем, че сме. Но сме. И няма нищо срамно в това да го признаем. Проблемът не е Гошо и сатирата не е той, а това, което го е създало.

Вяра

В какво вярвате? В Бог? В съдбата? В доброто или може би злото? В себе си?

Всеки има вяра. Всеки има убеждение за нещо, което смята за неизменно правилно и защитава това убеждение пред себе си и пред другите. В съзнанието си вярваме в небето, слънцето, звездите, в планетите и т.н. , защото знаем, че съществуват. Виждаме всичко това около нас и вярваме в него, защото знаем, че е там. Очите ни не ни лъжат и ни показват неоспоримите факти. И съзнанието ни знае, че синьото е синьо, че ако не дишаме ще умрем и, че снегът е студен. Всичко, което ни заобикаля формира физическото ни усещане за света около нас.

А душата ни формира, това, което се надяваме и искаме да усетим в този свят.

Историята ми е като на почти всички хора. Нищо необичайно. Нищо специално. Обикновено, за да е интересна една история трябва да има катарзис. Нещо, което да бъде преживяно от главния герой и така публиката да се олицетвори с него. Колкото и да е странно, сме такива, че се възхищаваме на драмата и катарзиса в живота на човека. Искаме да разберем повече за това, кое прави хората около нас хора. Това е продиктувано и от затвореността ни в днешно време. Тенденцията за изолация и наблюдение отстрани ни кара да търсим усещанията на другите. Да ги обсъждаме и да се идентифицираме с тях. Искаме да сме там с тях, за да видим, да усетим всичко, което другите усещат и това да ни даде чувство на удовлетвореност.

Както казах, моята история е обикновена. Едва днес докато вървах по улицата и размишлявах разбрах, нещо, което всъщност звучи като откриването на топлата вода, но по-добре късно отколкото никога. 

Хората не оценяват какво са спечелили в живота, докато не го изгубят. Така, че като ме питат какво имаш аз им казвам, че не знам, защото не съм го изгубил, а като го изгубя ще е късно. И така в един затворен кръг. Нищо ново нали? Печелим неща - случки, емоции, усмивки, пари, уважение и т.н., всеки ден, но не го разбираме, защото не го губим веднага или може би никога, но в момента, в който нещо се случи и изгубим нещо, то тогава знаем стойността му. Иронията е в това, че не знаем защо не сме щастливи, защото не знаем какво имаме. 

Изгубих душата си и спрях да вярвам. И тогава разбрах какво е загуба. В този момент всичко се изпарява. Безчувствен е правилната дума. Вяра нямаше. Нямаше и надежда. В депресията си човек вижда най-лошото. Аз видях най-лошото от най-лошото. 

Загубата беше толкова грандиозна, че ми се искаше да сложа краят на историята. На неспециалната история. Но всеки човек е един малък свят и за мен беше грандиозна история.

Изгубих съпругата и дъщерята си в катастрофа, а аз бях с прекъснат гръбнак. Не можех да се движа от кръста надолу. И така в безкрайна физическа и най-лошото - душевна агония преминаваха дните, седмиците и месеците. Пиян шофьор уби три малки свята за 2,6 секунди.

Изпепелено.

И пак не е нищо специално. Защото, да изгубя всичко това не е специално. Защото, приемайки, че съм специален значи никой друг по света не губил никога нищо. Специалното обаче е в борбата и във вярата. След безкрайно много злоупотреби с чувствата на приятели, семейство и моите включително и след ужасно много време разбрах, че вярата е безценна. Надеждата е опасна казват. Не. Надеждата е борба. Вярата е сила. Нищо специално. 

Защото всеки я има. Просто аз я бях изгубил. 

Осъдиха шофьора на 8 години, а мен на доживотен мрак. Все още се връщам назад. Нямам избор. И виждам мрака и пустоща, и те ме викат при тях. И винаги нещо ме спира преди да прекрача прага. Лицето на дъщеря ми. Усмивката на жена ми.

Нищо специално.

Болкоуспокояващите бяха началото. После алкохолът. Схващате идеята. 

Един ден след поредният скандал с моята сестра се озовах пред огледалото и видях смъртта до мен. Тогава нещо изщрака в съзнанието ми. Може би не съм искал да умирам наистина, а го желаех всеки ден. От този ден нищо не беше същото. Но нищо не е същото всеки ден, нали?

След 5 години на рехабилитация и 12 операции, мога да ходя, но не и да тичам кой знае колко много. Успях да повярвам отново в Бог, макар и да не бях говорил с него години. Не му бях простил в съзнанието и в душата ми. Успях да повярвам в себе си. В небето. В слънцето. В душата ми. В любовта. Вярата е нещо, което може да се върне при теб стига да искаш наистина.

Нещото, което ме държеше изправен на наречената от мен проходилка за възрастни, е един образ, който ми се запечата в първите дни на лечението. Имаше момче в центъра. На 12 години. Родителите му умрели, брат му е наркоман, а самият той е ХИВ позитивен от раждането си. От Африка. Беше стъпило на противопехотна мина. Бяха го изпратили по програма на Уницеф и ООН в центъра и се грижиха за лечението му (както и много други деца разбира се). Това момче правеше упражненията си с огромно желание и воля. Искаше да рита отново с приятелите си. Искаше да се научи да кара автомобил. Искаше да бъде като Юсеин Болт. И искаше да стане лекар. Не беше изгубило вярата си. Беше запазило душата си. Може би чистите душѝ са по-лесни за опазване и не знаят горчивината на света.

Той също казваше "нищо специално".

Това не е история за цената на загубата. Това е история за цената на притежаваното в момента.

А то е безценно.

Story 7

Случвало ли ви се е да изгубите мечтата си? Случвало ли ви се е да изгубите себе си? Случвало ли ви се е да изгубите вярата си?

Пътувам често и виждам различни хора около мен. Чакащи, търсещи, вървящи в определена посока. Всички те имат нещо общо помежду си. Трябва да бъдат някъде след определено време - 2,3,4 часа. През това време планират какво ще направят, след като пристигнат. Потъват в собствения си свят. Гледат себе си и останалите отстрани и планират бъдещето си. Сякаш не те ще правят стъпките, а някой от съседите им по седалка. Всеки следващ ден е планиран, разграфен, подреден. Живеят от пътуване до пътуване. Както и аз.

Наблюдавам околните от страни и виждам себе си чрез тях. Обичам да си представям, че съм невидим, неразпознаваем за тях, или за когото и да е било друг. Смятам, че това ще ме направи неуязвим, но знам, че не е така. Разглеждам хората и виждам тяхната история, или поне части от нея, а останалото просто дописвам в главата си. Не смятам, че винаги съм прав. Не е и задължително. Преценявам хората. Анализирам ги и изживявам техните животи през моите очи.

И така всеки път, когато вървя по улицата, пътувам с автобуса, метрото или влака. Всичко за мен е действителност и фантазия едновременно. Попълвам дупките на собствените си мечти.

Изгубих собствените, това е работата. След катастрофата. Сега всичко е черно бяло. Няма сиво или цветно. Отнета бе любовта на живота ми и с нея всичко останало. Всичко е предсказуемо. Губиш някого, тъгуваш и продължаваш. Аз все още съм на първата фаза. Няколко години вече.

Не ме съжалявайте, нито опитвайте да разберете. Както аз не мога да разбера вас, така и вие не можете да разберете и мен. Не е и нужно. Вие сте това, което сте, а аз това, което съм. Нищо не е просто, но същевременно всичко е изключително елементарно. Хората са устроени просто. Когато сърцето ни е разбито, разбиваме живота си. Всъщност в този текст няма голяма поука или катарзис, който ще преживея или който вие ще преживеете. Това е история с финал. И толкова. Историите с финал обикновено озадачават четящия. Карат го да не пита и това е необичайно. Само, че аз искам да си зададете тези 3 въпроса, които ви зададох вече.

Ако отговорът им е отрицателен значи имате всичко, от което имате нужда. Имате надежда. Имате път. Имате цел и имате себе си, за да я постигнете.

Ако отговорът е положителен, то вече знаете, че всичко е наобратно. Знаете, че всичко е безценно и няма връщане назад. Нищо вече изгоряло не може да се изгради отново. Не и както е било. Знаете, че любовта и връзките трябва да се пазят, защото няма други такива.

Сърцето веднъж счупено не може да се залепи. Душата веднъж прекършена, не може да се възстанови.

Катастрофата отне любовта и слуха ми. В момента светът е един ням филм. Така попълвам празнините - с мечтите на другите.

А вие за какво мечтаете?

Story 6

Никога не съм имал семейството, което се вижда по-хубавите американски филми.

Такива са били обстоятелствата. Животът е бил и все още е суров и непредсказуем. Всичко се е свеждало до филията хляб и стотинките нужни за купуването й. Всичко е било под отчет и въпреки това е имало течове, които са разтърсвали домакинството. Никога не съм виждал усмивките да се задържат по лицата на хората за дълго време. Никога не съм виждал истински подаръци за Коледа. Предимно бяха чорапи на пачки по пет. Идеално за подарък на подрастващ. Харесвах книжките за оцветяване. Даваха ми нещо, което мога да изграждам. Израстанх затворен в себе си и това изигра огромна роля при формирането ми като личност. Тийнейджърските години бяха ужасни. Не чувсвтах нищо друго освен гняв, нещастие, разруха и други от сорта. Имах несбъднати мечти, несподелени любови и пословично нежелание да общувам с хора извън моя кръг на доверие. Не се говореше лесно с мен. В тези години започнах да се отдръпвам от всички. В последствие се отдръпнах тотално вярвайки, че "кариерата" ми е на първо място, а хората на второ. Така и така не говорех с тях. Смятах, че не ме разбират. Може би просто не исках да бъда разбран. 

Живеех уединено. Макар да имаше достатъчно на брой хора около мен, аз се чувствах изолиран или пък сам се изолирах. С времето ще успея да разбера коя е по-правдоподобната версия. Дните минаваха и аз бях вече в затворения кръг. Водех скромен живот. Не че и сега не е такъв, но тогава беше още по-скромен. Всъщност беше незабележим. Губех битките на всички фронтове в душата и тялото ми. Умът ми се предаваше пред идеята за самоубийство и хапчетата бяха един добре дошъл приятел. Банално. Но и вярно. Не е трудно да го призная. Търсех спасение. Първо избягах. След това се оказа, че не е трябвало. След това пък се чудех как да се върна. И във всяка една фаза търсех душевната си утеха в женски образи втълпявайки си, че любовта ще ме спаси. Истината е обаче, че реалността е много по-жестока. Любовта идва при тези, които са готови да я приемат. Аз не бях готов. Все още не съм готов. Никой не може да се доближи до мен, колкото и да го искам. Винаги остава на крачка от вратата. И тя е винаги затворена. Странното е, че аз бил този който е пречил за отварянето й. Спомням си наколко случаи на откритост и жертвоготовност за любимата в определен период, и винаги е имало резервен план как да не покажа истинското състояние на нещата. Не знам как да не се скрия зад стените. По-лесно е да бягаш от живота си, отколкото да го живееш. Дори след всички неща, които се случиха през тези години, продължавам да търся нещо, което да ме спаси и не мога да му позволя да го направи, след като го намеря. Годините на душевно и физическо странстване имат своя край.

Тя е на моите години. Запознахме се чрез снимките си. Аз харесвам нейните, тя моите. Нейните са по-хубави. Моите са по-ограничени и сигурни. Не поемам рискове. Живея ден за ден. Плановете ми са максимум за 2 седмици напред. Тя е спонтанна, общува повече и по-лесно. Светът я познава и тя познава светът. Аз пиша по-добре (или поне така си мисля). Не хабя думите си за някой, който не ме интересува, а тя дава на всички. Интересното е, че даде шанс и на мен. Отказвам обаче да я приема като спасение. Не бива. Ще я изгубя. Тя не е обект на моите романтични желания, а е личност като мен, със своите мечти, недостатъци, особености и проблеми. Аз не искам да е моя. Не я притежавам. Искам да е в сърцето ми и аз в нейното. Не искам да виждам утрото без тя да е до мен. Не искам да изгубя ароматът й. Това са дребни желания, но значат вселената за мен. Може би с времето те ще се сбъднат. Не ми остава нищо друго освен да се наслаждавам на времето прекарано с нея. Отново започнах да пиша заради нея. Докосва сърцето ми и то показва своя потенциал, колкото и да е скромен. 

Живея вече 5 години тук и се надявам да ме посети отново. Липсва ми. Броя дните. Жалко, че не мога да изляза. Докторите казват, че докато не се излекувам не мога да излизам навън. Скоро се надявам да я видя. Имам толкова много да й разказвам.

Клиника за психично болни, Крило Б, Сграда А

Централен затвор

20 Февруари

Днес е 20-и Февруари и не почитаме паметта на Васил Левски.

Отново гледах новините и забелязах, че няма интервюта с никого за Васил Левски. Няма ги гражданите, няма ги политиците, няма ги феновете на футболния отбор, няма никой. Може би времето е продъжило да тече и вчерашният ден е бил просто поредната Неделя от календара. Всъщност е точно така. Движението по центъра на София си отново нормано и няма затворени улици. Гражданите са доволни. Всички са се върнали към обичайният си живот. На мен обаче ми прави впечатление как гръмките цитати и въплъщения на неговия дух ги няма вече. Или може би пък са заспали до следващият 19 Февруари. 

Чух деца на 17 години как смятат, че нямат свобода, защото имат свободия. И са абсолютно прави. Нещо такова се споменава и в икономическа теория за избора на потребителя. Колкото повече избор има един потребител, толкова по-малък всъщност е той. Леко изменена и променена спрямо обстоятелствата теорията може да гласи, че колкото повече свобода имаш, толкова по-малко свободен сам ставаш. Народът ни получи свободата си, но я превърна в свободия. Всеки върши нещата сам за себе си и не го интересуват последствията за останалите. Сигурно винаги сме го правели, но сега се усеща по-силно. Свободията наказва всички. Тя е вредна за всички. Но и остава на моменти скрита. Пороците са тайни и никой не ги вижда. Вече не можеш да видиш наркоманите по улиците, защото не са там. Всичко е тайно, скрито и никой не говори открито. Знаем какво се случва, но го пренебрегваме. Това  е вече нещо нормално за нас. Така възприемаме наркоманията, проституцията, алкохолизмът, домашното насилие, убийствата, побоите, грабежите, измамите и всички други леки, средни и тежки престъпления. Някъде, нещо лошо се е случило на някой, но добре, че не сме ние. Това е мотото на живота ни тук в нашата прелестна родина. Тайничко се надяваме да е и на някой от нашите врагове и неприятели. Тайно се надяваме да не сме ние. Всичко това води до засилване на омразата, която така или иначе вече таим в себе си. Ние сме изгубени в завистта и желанието си за разруха. Не можем да изградим нищо стойностно, а само да рушим и да горим. След на и потоп. Вчера гледайки 17 годишното момче как дава интервю, а то беше по повод татуировки с български национални символи и герои, си дадох сметка, че има младо поколение, което може би го е грижа. Или поне отчасти.Не можем да приемем обаче идеите му. Моето поколение е между две епохи. На забраната и на свободията. Ние сме заключени в един период от 20 години, които ни изградиха като душевно невежи и ограничени младежи, които впоследствие решиха да видят света от близо и започнаха да излизат извън рамките на родината. Новото поколение обаче ще се роди в свободията и няма да разбере какво е да нямаш. Да нямаш телефон, да нямаш ток, да нямаш интернет, да нямаш телевизор, да нямаш кабелна. Те няма да разберат какво е да нямаш нещо материално, но няма да разберат и какво е да имаш душевност, култура, желание за постижения извън ежедневната неориентираност. И това ще се случи, ако се позволи да се случи. Всеки един от нас е отговорен пред себе си и пред тези, които идват след него, за състоянието на държавата. Ако искате кулутура, приемете културата, подкрепяйте я, грижете се за нея, показвайте я, споделяйте я. Не се присмивайте на хората, които се стремят към изкуствата, към душевността си, към това да изразяват емоциите си. Всеки би могъл да намери своето изкуство и да го сподели с другите. Същото се отнася и за спортистите, танцуващите народни танци, танцуващите модерни танци, музикантите, актьорите, сценографите, художниците и всички занимаващи се с подобни професии. Същото се отнася и за земеделците. Да се занимаваш с животновъдство или земеделие за мен лично е на огромна почит. Както са казали старите хора "Никой не  е по-голям от хляба". И това е истината. Когато няма какво да ядеш, не си много отворен. Храната, която тези хора произвеждат трябва да се цени, защото зад нея стои буквално къртовски труд и неимоверно големи усилия, които повечето не виждат. Всъщност положението е такова, че ценим съвсем различни професии от тези, които наистина осигуряват продоволствията ни. Същото се отнася и за труда на миньорите, рибарите, чобаните ако щете, стъкларите, дърводелците и много други.

Прибавете към това и образованието. Системата е покварена и пълна с дупки. Но все още може да произведе качествени кадри, ако същите тези кадри си оставеха телефоните само за няколко часа и внимаваха какво им се говори. За съжаление учителите нямат уважението на подопечните си през деня. Всичко е обърнато наопаки. Учителят е авторитетът, който ти липсва вкъщи. Той е последната линия на защита от външния свят и неговите жестокости. Той изгражда по-голямата част от мирогледа ти, но когато го няма е лесно да не знаеш по кой път искаш да поемеш. Съзнанията ни са формирани от добрите учители иили разбити от липсата на такива. Учителят е нормативът на обществото за успех. 

Здравеопазването е тема, която ми се повръща като подхвана. Дори да умреш не можеш, без да искат да си платиш. С това ще тегля чертата на тази тема. Жалко за кадърните лекари, които работят в една гнила среда.

В крайна сметка свободията решава съдбата ни. Но ние сме направили тази свободия реалност и ние можем да я спрем. Въпросът е дали имаме воля или можем само да говорим и да пишем. 

Днес е 20 Февруари и не почитаме паметта на Васил Левски.