Stream

Когато бях на 12-13 години разбрах, че чувствата са нещо, което трябва да скриеш, за да не бъдеш нараняван. Всъщност идеята за това остана с мен и до днес. Странната симбиоза на откритост до болка и пренебрегване на болката от друга страна, направи от мен хибрид способен да чувства всичко и след това да отрече почувстваното. Звучи странно и такова, но това е менталното и душевното състояние на човек непознаващ най-хубавото чувство - любовта. Драмата на живота ми е тази, че не мога да приема любовта. Тъй като годините минаха и аз не я познавам, липсата й се превърна в статукво, а всичко опитващо се да промени статуквото бива отхвърлено след опустошителна критика и самокритика. Неспособността да обичаш и да бъдеш обичан ме е преследвала цял живот. Това не е нещо, за което хората говорят. Това е страдание, което никой не иска да излиза наяве. Затова и хората не говорят за чувствата си - любов, гняв, завист, отчаяние, страх и т.н. Безнадеждността, самотата, страхът, притеснението - всичко това ние поглъщаме ежедневно, но не го споделяме и не говорим за него. 

Така години аред аз продължавам да вървя по тънката линия на приемането и себеотрицанието. Липсата на ясен пътеводител обърква представите ми за принадлежност, себеотдаване, себепознаване и асоциира всички мои чувства с неизбежното им погубване, т.е. дори да получа това което искам, не знам какво да правя след това. 

Примери и събития много. Някои от тях жалки, други почти обнадеждаващи, но нито едно завършващо с щастлив край. Въпреки, че замисляйки се любовта или свършва или продължава, така че изразът щастлив край е неподходящ в случая.

Липсата на компас ме прави уязвим, но в съзнанието си аз съм винаги уязвим. Винаги търся пробойната, която може да ме потопи. Винаго ровя в грешките, винаги търся проблемът, винаги преследвам представата, а не реалността. Защото сънят винаги е по-красив от реалността според съзнанието ми. Винаги изграждам идеален образ, който развенчвам и това случи ли се, настъпва съмнението и скоро след това краят, изпъленен с горчивина и страх. 

Това, което разбрах от ранна възраст е, че хората се нараняват едни други и винаги ще го правят. Оставяйки всичко в мен и непоказвайки нищо на света се сдобих с демони, които се намесват винаги щом се отнася до връзките ми с другите около мен. Знам, че сам мога да се справя и се справям. Правя това, което смятам за добре и нужно и не казвам нищо на никой. само откъслечни факти и истории, които да попълнят образа ми пред обществото, но никой не вижда зад стъклото, зад стената, зад вратата.

Всеки е допуснат до орпеделената за него бариера и след това не може да продължи, колкото и да се надява, не защото не искат, а защото аз се грижа да не поискат. Изолацията пречи на болката. Тя не е проблем ако я няма нали така. Всъщност се получава обратното. Копнежът за близост, която не получавам се отразява по същия начин, както и ако когато сам не позволявам това да се случи, т.е. превенцията е сбъркана и следователно аз съм сбъркан. Сложно нали ? 

Нека поясня. Недопускайки някой до себе си не значи, че не искам да го допусна, но в същото време означава точно това. В един момент неспособността и нежеланието се сливат и се поллучава двоен ефект на отхвърляне, който се опитвам да преодолея, но не мога. Просто се изтощавам и спирам. Не мога да произнеса повече думи или да извърша повече действие и отказва всичко в мен да приема външна информация или желание за взаимодействие. Просто да си сам е по-лесно и не говориш много. Вглъбяването в ежедневието и откъсването от света, докато взаимодействаш с него е невероятно постижение, но не и такова, което би ми донесло покой. Не, напротив. Душата ми копнее за нови усещания. Сърцето ми също, но разумът ми се съпротивлява. Той не иска никой друг. Иска самодостатъчността да надделее. И не само това, но и да изгори всички мостове назад или поне да им сложи КПП-та. 

Нужно е голямо себеотрицание, за да се постигне ефектът на липсата на любов и страхът от получаването й. 

Най-много сълзи са проляти над сбъднатите мечти е казал някой. И смятам, че това е така. Знаем какво искаме, но като го получим и бягаме от него. Не искаме да го получваме, защото тогава целта изчезва и смисълът потъва в нищото. Това нямаш причина да се стремиш към нещо което не съществува вече. 

Някои са намерили любовта. Щастливци. Някои като мен ще я приемат, когато са готови. Някои като нея може би ще бъдат търпеливи. Не знам защо цикличността не спира. Може би просто реката тече прекалено бързо, за да усетя течението. Сякаш стоя на брега, потапям крак, усещам допира на водата, събличам си дрехите, влизам до колене във вода, но не се пускам надолу. Просто изчаквам нещо. Това е откакто разбрах, че чувствата са нещо илюзорно. Искам да обичам и да бъда обичан, искам да бъда щастлив, но знам, че е прекалено трудно.

Всъщнсот историята ми не свършва тук. Напротив. Тя свършва някъде нагоре по реката, където течението изгубва своята сила и аз лежа на брега мокър до кости, но с усмивка на лице и виждам нея. Това би бил щастлив край.