Всъщност каква е тайната за щастлив живот. Пари, кола, апартамент, любов, приятели, семейство, здраве, деца или нещо друго? Всеки има различно разбиране за щастието.
Моето е времето. То никога не се връща и въпреки всичко го пилеем за незначителни неща. Или не правим нищо стоейки си вкъщи самосъжалявайки се за грешки, които сме допуснали или думи, които не сме изрекли. Чувам понякога, че имаме цялото време на света, а всъщност не е така.
Имаме точно 24 часа на ден. Нито секунда повече или по-малко. Странно е, че бягаме от нещата, които искаме в нашия живот. Бягаме от любовта, от приятелите, от хората като цяло ... или поне аз го правех. Всъщност продължавам да го правя. За да решиш проблема, първо трябва да признаеш, че има такъв. Наистина има. И то не само при мен.
Нашето общество е общество на индивидуализма, на завистта, на омразата, на интригите, на жестокостта, на национализма, на кражбата, на лъжата. Но ние не го признаваме. Говори се за това навсякъде. Интересно е обаче, че нищо не се променя. Всеки е честен и добър, но след 15 минути е същия надут задник, с който си разговарял в метрото или на опашката в магазина. Малките разговори обикновено са бе особен смисъл, но ти показват много. Как честността се ражда и умира за 15 минути. Ако всички бяхме разочаровани от лъжите, скандалите, омразата и интригите, защо продължават да съществуват в нашето тъй проникновено и душевно обогатено общество.
Всъщност това не е разказ за упадъка на съвременното общество. Не. Това е разказ за любовта и надеждата. Може да не проличи, но е така. Не бих нарекъл и разказ, тъй като са купчина мисли на едно място, но за целите на повествованието ще го оставя така.
Времето, което губим в клюки и интриги, щеше да ни бъде от полза ако наистина искахме да свършим нещо полезно със самите себе си. Не разбирам хората. Никога. Те са мистерия за мен. Не трябва да съм толкова снизходителен и надменен, но е така. Не ги разбирам. Непонятно ми е защо идеята за "приятен" разговор е да обсъждаш колежката, която е по-млада и хубава от теб. Или защо детето на съседа е направило поредната си беля, от което следва, че родителите му не струват, че са лоши съседи, което пък е породено от факта, че са зле възпитани образовани, което е следствие от липсата на качествено образование в държавата като цяло, а това води до повсеместен упадък и ето как детето на съседите е причинно-следствената връзка между белята във входа и упадъкът на съвременното общество. Интересно.
Всичко се свежда до секунди на безнадеждна завист, егоизъм и интригантство. Постепенно те преминават в минути, часове и дни на безконечна жлъч насочена към всичко и всички. Но в това именно ни бива. Да търсим всичко, което е слабост в другия и да го използваме. Имаше време, когато бяхме щастливи. Не го помня много добре, защото беше кратко, но помня, че го имаше. И тогава нещата не бяха такива. Може би не се бях сблъскал още с нихилизма, но тогава вярвах. Все още вярвам, но не толкова силно. Виждайки навсякъде тази гадост ми се иска да разтърся всички до основите им и да им покажа истинската им същност.
Лудите не знаят, че са луди. Може би гаднярите не знаят, че са гадняри. Ако знаят това ги приближава до ментално заболяване. Колко повреден трябва да си, за да разсъждаваш така. И нека не ми казват, че е заради обществото и, че то е виновно и как всъщност всички са добри, но нямат избор. Всеки има избор и то често повече от два. Обществото е изградено от хора, индивиди, които събрани заедно формират групи с общи интереси. Проблемът мисля, е в липсата на групи. Всъщност сме толкова изкривени, че дори и групи с общи интереси формираме трудно. Ако бяхме наистина толкова добри нямаше да изгубим толкова много време - буквално години.
Времето няма да ни се върне. Няма да обичаме по-дълго, няма да станем по-млади, няма да прекарваме повече минути с любимите ни хора. Напротив. Ще го правим по-рядко и за по-кратко. Връзките, които формираме искат своето време. Не го ли получат изчезват. Забравят се. И после ги няма. А времето им вече е отминало. И тогава ни остава съжалението.
Иска ми се да виждам повече изживени секунди, отколкото изговорени. Ще ми се и моят живот да беше също толкова интересен, колкото на някой друг, но това зависи от мен. Промяната не идва освен ако не я поискаш. И така от проблемите на собствената ми душа намерих връзка с проблемите на съвременното общество. Не е зле нали. Почти се почувствах като съседа.
Времената се менят, но хората не. Винаги нещо няма да ни е достатъчно. Било то време, любов, здраве, щастие, секс, храна, пари и т.н. Но какво от това. Ако имахме от всичко какво щяхме да правим. Това е утопия и не ми се иска да повярвам, че това е смисълът на всичко. Алтернативата също не искам да я приема като смисълът на всичко, но пък това е тема за друг разговор.
Може би ако имахме машина на времето бихме променили всичко ... или нищо. Не знам. Аз не бих търсил пари, коли, къщи. Бих потърсил хората. А вие?
