Choice

Всяко нещо, което правите в живота ви е предварително решено. Не става въпрос за висша намеса или нещо такова. Всеки избор, който правите е въз основа на вашите възприятия за заобикалящата ви среда. Всяко важно събитие в живота ви е резултат от последователността на решенията ви до момента и точно, както верижна реакция ще продължава винаги по същия начин. Всъщност вие нямате избор в момента. Направили сте го много преди това. Във всяка една ситуация ще изберете същото нещо. Така сте организирани. Неизбежно е. Раждате се и средата ви формира. Оформя вашите възгледи за живота. Учи ви да сте добри, лоши, безразлични, смели, страхливи, състрадателни, жестоки, разсъдливи, безрасъдни, сръчни, непохватни, бързи, бавни, ангажирани или незаинтересовани. Живеете живота си така, че да преминавате през трудностите позовавайки се на предишния си опит. И неизбежно правите същите грешки, които сте направили и предния път. Правите всичко, за да се освободите, но всъщност сте в плен на предишните си действия. Не можете да се противопоставите на природата си. Не можете да избягате от това, което сте и това ви прави уникални, колкото и да е странно. Всъщност това ви прави хората, които сте. Имате мечти и може би ги псотигате. Но те са плод, на това, което сте и това, което сте били досега. Вие винаги ще бъдете един и същи човек. Хората не се променят. Моежете да промените работата си, диетата си, да спрете цигарите или да започнете да пушите. Можете да сте всичко, което си пожелаете, но няма да се промените. Всъщност промяната не е нищо по-различно от това да бъдете това, което поначало сте били. Всичко произтича от, което наистина сте били и сте искали да бъдете. 

Нищо не е предопределено. Това е простият ход на нещата. Вашите приятели са такива, защото вие сте като тях или те като вас. Вие сте отражение на вашите родители или на тяхната липса. Всичко това ви оформя и сега заставате пред огледалото и виждате точно това. Вие сте резултатът на всичко около вас, резултат на обич, тормоз, щастие, тъга, липса на внимание или безгранична слава. Вие сте проекция на средата ви. Затова и е лесно да предположите какви избори ще направите в конкретните ситуации. Истинската същност на човека е лесно заблежима. Стигнали сте доктук благодарение на това, което са ви учили и показвали. Не можете да направите нищо по-различно от това да приемете избора си. Така или иначе сте го направили. Всъщност хората искат да вярват безкрайно много в хороскопа си, защото им "предсказва" бъдещето, но всъщност не е така. Има стотици милиони хора с една и съща зодия. Хиляди роденеи по същото време като вас. Нищо не може да предскаже вашето бъдеще, освен вие самите. Знаете, че ще се издъните в работата си, защото го правите винаги по един и същи начин. Знаете кой път ще вземте на път за вкъщи, защото го правите всеки ден. Имате навика си бъркате в носа - ами ще продължите да го правите. Почуавата хората как да живеят живота си - ще продължавате да го правите. Не можете да спасите всички, но ще дадете от себе си всичко, зда го направите. Вие сте резултат на собствената си трагедия. Животът, се живее ден за ден, колкото и безнадеждно да звучи. Това са изборите, които правим и те ще ни отведат до мястото, което трябва да стигнем така или иначе. 

Иска ми се да вярвам, че силата на избора ми е все още важна, но уви не е така. Вече съм избрал. Просто се променят ситуациите. 

The road

- Колко още път ни остава? - попита тя като се опитваше да остане будна, за да чуе отговора на баща си.
Наближаваше 3 сутринта, а пътят напред се озаряваше от фаровете на авотмобила. Виждаше се само пътната маркировка. Пълен мрак. Пътуваха вече дванадесет часа и тя не си представяше да има край. За нея това пътуване беше кошмар. Не искаше да се качва в колата. Знаеше, че никога няма да се върне в града, който така силно обичаше. Липсваше й миризмата на дърветата, шумът на реката и най-вече майка й. За едно 13 годишно момиче, което само преди няколко дни беше изгубило майка си, това пътуване символизираше началото на края на детството й.

- Още 4 часа. Опитай се да поспиш. Ще те събудя, когато пристигнем.

Баща й беше също толкова уморен, но трябваше да продължи. Искаше да се пренесе, колкото се може по-бързо в новото си жилище. Искаше да забрави. Искаше да избяга. Въпреки това пред очите му постоянно изплуваха спомени. Погреба жена си преди месец и нищо не можеше да я върне. Къщата постоянно му напомняше на нея. Сега беше празна. Куха. Нямаше я онази светлина, която я озаряваше. За него бе болезнен спомен. Знаеше, че за да продължи напред трябва да замине. Разбираше, че всичко е безвъзвратно изгубено и нямаше път назад.Опитваше се да реши кое е най-доброто за дъщеря му. Знаеше, че ще й е трудно отначало, но трябваше да го направи за доброто и на двама им. Трябваше да побърза, за да й осигури по-добро бъдеще.

- Опитвам се, но не мога да заспя. Защо трявбаше да заминаваме?

- Защото се налага миличка. Трябваше да продам къщата. Майка ти вече не е с нас и трябва да продължим напред.

- Но аз не искам да продължавам напред! Искам да се върна у дома! Там е всичко, което имаме. Моля те, нека се върнем.

- Не мога миличка.

- Ти не можеш, но аз мога! Там са приятелите ми. Там са спомените ми. Там е майка ми!

- Знам, че ти тежко. На мен 10 пъти повече, но не можем да се върнем. Ще свикнем на новото място. Имам нова работа, ти ще имаш нови приятели. С времето нещата ще се наредят. Знам, че не мога да върна времето назад, но ще се опитам да направя бъдещето по-добро за теб.

- Не искам бъдещето, искам миналото. Тя винаги знаеше какво искам, а теб все те нямаше. Постоянно беше на работа. Заспивах, а теб те нямаше. Събуждах се, пак те нямаше. Виждах те само през уикендите. А сега се опитваш да ме откъснеш от всичко!

- Моля те, опитай се да поспиш. Всичко има своята причина, но не мога да ти обясня всичко в 3 сутринта, докато шофирам. Някой ден ще ме разбереш, когато имаш собствено семейство и деца, за които да се грижиш. В момента те моля, само да поспиш. Чака ни още път, а ще е дълъг ден. Обичам те, обичах и майка ти. Знам, че не ми вярваш, но ще направя най-доброто за теб.

Изведнъж тя осъзна, че баща й плаче. Не го бе виждала да плаче. Не знаеше дали може. Чуваше в последния месец стенания и викове през нощите, но никога не беше до него, когато плачеше. Не знаеше какво да направи. Беше тъжна, ядосана, озадачена и разочарована. Липсваше й всичко любимо. Оставяше детството зад гърба си. Оставяше майка си и не знаеше как да се справи с всичко това.

- Добре татко.

Обърна се на другата страна и затвори очи. Щеше да се опита да заспи, докато спомените за живота, който имаше се прожектираха пред нея.

Баща й избърса сълзите си и отново се съсредоточи върху пътя. Монотонният пейзаж на нощта го приспиваше и затова пиеше енергийни напитки в опит да не катастрофира. Бързаше. Не искаше да се бави. Вече изгуби достатъчно време в онази къща.

Знаеше, че изглежда като злодей, но беше готов да приеме тази роля в момента. Искаше най-доброто за дъщеря си и за себе си. Искаше ново начало за двамата.

Тя не знаеше защо пътуват толкова дълго и в такива часове до новият им град. Всъщност причината беше самата тя.

Той бързаше да стигне в новият град защото сутринта имаше записан час в болницата. Там бяха най-добрите лекари. Имаше рак и трябваше да започне химиотерапия преди седмици, но тогава жена му почина след като един пиян я блъсна докато пресичаше улицата. Щеше да й съобщи новината и да се справят заедно, но сега беше сам. Трябваше да се погрижи за дъщеря си като оцелее. Премести се в друг филиал на фирмата си. Осигури апартамент. 

Сега трябваше да каже на дъщеря си какво ги очаква, но не знаеше как. Може би всичко щеше да се нареди и да няма нужда да й казва. Може би това беше само сън. Може би накрая на пътя щеше да ги чака съпругата му и да ги прегърне. 

Не. Чака го болница и това е. Чака го дете, за което да се грижи, и за което да се бори. Погледна я как спи. Приличаше на майка си. Отново обърна поглед към пътя.
Нямаше търпение нощта да приключи. Утрото може би щеше да донесе нещо по-добро.

2016

Всичко е въпрос на доверие. Всички отношения между хората са основани на доверието или липсата на такова. Всъщност това е едно от основните неща, които ни правят хора и ни изграждат като личности. Всичко, което искаме е да вярват в нас. Желанието на всички е да вярват в нас и в нашите желания и стремежи. Да имаме глас и този глас да бъде чут.
Истината обаче не е такава. Поне не и в България през 2016г. Тук хората с различно мнение не могат да бъдат чути. Но и нивото не е особено високо, за да чуеш нещо наистина значимо.
В сутрешните блокове се канят едни и същи лица, които са като остаряла винилова плоча. Изказват се едни и същи мнения, отново и отново. Всичко е същото, както преди 5 години, 10 години или дори 20 години. Ситуацията не се е променила, просто хората остаряват. Но си остават същите бедни характери. Нямат цвят, нямат разум. Всичко е генерично. В крайна сметка се разсъждава на принципа, че повторението е майка на знанието. В нашата реалност, повтаряйки едно и също нещо отново, и отново то става като мантра. И така тази мантра повлича след себе си заблуденият и слабо образован масив. Идеята е този масив да остане заблуден и слабо образован. Кому е нужен народ, който може да мисли самостоятелно. От такъв народ не можеш да изкараш пари. И така постепенно, средната класа престава да съществува, ако изобщо някога я е имало. Така, хората вярват на всичко, което им кажеш. Така богатите си остават богати, а бедните си остават бедни. Няма средна класа, която да движи всичко напред.
Не. Ние вкупом се движим назад, настрани или надолу, но никога напред. С миши стъпки отделните личности виждат светлината в края на тунела и се изкачват по стълбицата на успеха в България. Но да си успял в България, е все едно да си най-високото джудже на планетата. Не особено голямо постижение. Трябва да постигнеш нещо извън рамките на държавата, но никой не те приема за фактор навън, защото ти нямат доверие. Никой не вярва в теб и отново се бориш за това. И започваш от начало. Но успееш ли навън, значи си от малко щастливци, които знаят какво е да има смисъл всичко. Тук няма голям смисъл. Всичко е срещу теб. Икономиката те ограничава. Хората са си ограничени поначало. Всъщност много прилича на това да се бориш с вятърни мелници. Не виждаме в публичното пространство хора, които са успешни, който успех да е постигнат извън годинити на мътният преход от 90-те. Няма и да видим. А на тези "успешни" хора също нямаме доверие. За нас те са маскари. Чорбаджиите на новото време. А новото време всъщност си е същото старо време, просто в различен режим на действие.
Доверието не се купува. Трябва да се заслужи. С действия, с отношение към хората, с отношение към семейстовото и приятелите, с отношение към професията, с отношение към шофьора на автобуса или чистачката в офиса.
Думи като чест, достойнство, истина, вяра, принципи вече не се използват, както и не се прилагат. Те са непотребни в съзнанието на масата. Когато си достигнал ниското ниво, не мислиш за това, а какво ще сложиш в чинията си. И така в съзнанието на българина през 2016-а година съществува идеята за това как да прецакаш другия по-лесно и по-бързо, за да имаш повече в чинията или заради по-голяма чиния. Всъщност това е панелната действителност. Пълна с образи, които се разхождат свободни из полята на българския преход. Манталитет изграден в годините на лъжи и измами. Ограничени души, сърца и умове = 80 кв.м

Доверието се печели трудно с думи като чест и достохнство, защото те изглеждат странно днес. Печели се по-лесно с лъжа. Хората не говорят вече помежду си истински. Те говорят празни приказки. Никому ненужни факти подредени в смислова реч. Ежедневието се ръководи от кухи приказки и кухи мисли.
Всъщност това си има много просто обяснение. Просто никой не се интересува. Когато си заспал дълбоко, е много трудно да те събудят. Това се случва в тези години. Сънят не е хубав, а на моменти си е кошмар, но реалността явно е още по-страшна. За да разрешиш един проблем, е нужно първо да признаеш, че има такъв. Ние имаме голям проблем, но не го признаваме.
Животът ни не е добър и все пак някак си пренебрегваме фактите. За съжаление не ставаме по-млади, а действията ни не се променят. Сега, вярата в самите нас дори е на път да се изчерпа.
България не е това, което е била, но не и това, което е в момента. Дали може да бъде и по-добра? Да, но със сигурност може да бъде и по-зле. Аз все още вярвам.
А вие?