X&Y part 1

В ръцете ти е най-добре ….

Това са думите, които обичам да ми казва. Песента е красива, но когато тя казва тези думи е просто спиращо дъха. Когато се видяхме за първи път просто се разминахме в коридора и изведнъж стана това, за което говорят във филмите. понякога има нужда само от един поглед и времето спира. Увисваш във времето и виждаш същевременно всичко около теб да се движи с бясна скорост, но тя…тя остава неподвижна и очакващата. Погледите са втренчени и невярващи в първите секунди, а после се гледахме сякаш се познаваме от години. Имаше среща, след това втора и трета…и така вече 5 години сме заедно. Не спираме за миг да говорим един на друг. Това е тайната. Когато чуваш, че значиш за някого толкова много, е просто опияняващо. Нищо друго не сме правили. Просто говорим. Обичам да оставам сам с нея. Тя ми е достатъчна. Нямам нужда от никой друг. Тя е един самостоятелен свят. Необятен и красив. Понякога е способна и да ми скъса нервите. Може да се скараме жестоко, но колкото повече обичаш някого, толкова по-яростни скандали може да има. Трябва да има и такива моменти, за да се поддържа баланса, а той е по-важен от всичко. Ако няма баланс всичко е загубено. Обичам я заради самата нея…с всичките ѝ особености. Мъдрите хора са казали, че жените нямат недостатъци, а само особености. Тези особености наистина може да те побъркат, но без тях всички щяха да са еднакви и безлични.
Истинската причина поради, която всъщност пиша това е, че скоро ще имаме дете.Момиче по-точно. Това е началото на нещо ново и искам дъщеря ми да знае всички подробности за родителите си от самото начало. Не искам да изпуска нищо от историята ни, а и от нейната също , затова и пиша тези редове…с надеждата един ден да са запазени и да ги прочита и препрочита, когато пожелае.
Моето момиче отсега да знаеш, че майка ти е най-красивата и умната жена, която познавам.
Има неща, които само тя знае и може. Знае как пия кафето сутрин, кой вестник предпочитам, любимите ми филми и музика, любимите ми книги и герои. Знае, че мразя да чакам на опашка или да обикалям с нея по магазините(затова и ме взима рядко с нея, за което съм искрено благодарен). Разбира по погледа ми кога съм в настроение и кога не. Всеки ден се прибираме заедно от работа независимо, че приключваме по различно време. Знае кога съм имал тежък ден и кога успешен. Била до мен при успехите ми и при провалите ми. Знае цената на всичко, което имаме, защото сме го постигнали заедно. Знае всичко за мен и всеки един миг е предизвикателство. Тя е способна да ме издигне или свали само с поглед, дума или жест, но тя е целият свят за мен.

И така мой малък сладур, ще продължим съвсем скоро пак.

Direction

Поколението на „търсещите посока”. Според мен това сме ние, деца на демокрацията в България, израснали по панелните блокове сред елита на българския ъндърграунд и видели всякакви видове наркотици, проституция, убийства, лъжи, разбити семейства и побоища още до 18 годишна възраст. Поколението ни е  изгубено. Изгубиха ни фалшивите идеали на изминалите поколения и желанието за бърза печалба на управляващите България. Живеем от 20 години без перспектива и се надяваме, че ще се покаже светлина в тунела. Аз искам да живея и работя тук. Дърво без корен не може да израсте. Принудиха ни да избягаме. Принудиха ни да намразим всичко и всички в България. Не зачитаме авторитетите по простата причина, че не можем да ги разпознаем като такива. Тук всичко се движи от завист, меркантилност и омраза. Добротата остана в миналото. Сега просто оцеляваме и като гладни вълци сме готови да унищожим всичко по пътя си, за да се нахраним. А ние се храним с празни илюзии и мечти. Това са мечтите ни за щастие, но това щастие можем да постигнем само с пари… или поне обществото възприе тази идея и я наложи безмилостно. Самите ние като държава поставихме всичките си принципи и идеали само и само да оцелеем в бурята на промените отпреди 23 години. Аз съм връстник на демокрацията и мога да кажа, че държавата е такава каквито са нейните деца. Ние сме деца на демокрацията и сме без път и посока. Лутаме се в несигурното настояще и търсим спасение в невъзможното бъдеще, а в крайна сметка си оставаме закотвени в миналото. Не правим и една крачка напред. Логиката е проста… не сме ние виновни и затова не е наша отговорност да правим промяната. Дали е така историята ще отсъди. За много хора проблемите на съседа не са негови, а проблемите на държавата са на политиците, а те от своя страна не се наемат с невъзможната мисия да поправят непоправимото. Така кръгът се затваря и оставаме пленени завинаги в горчивината на разочарованието си и гнева ни към всички около нас.

Дипломирах се и в момента, в който церемонията приключи осъзнах, че съм учил почти през целия си живот. Живот, който дотук мина като миг. Спечелих много и изгубих много. Нямаше да има баланс ако не беше така. Успявам да се реализирам професионално, но някак си нещо липсва. Бъдещето. То си остава несигурно и замъглено за повечето от нас. Искаме нещо от живота, което не знаем как да постигнем. Искаме сигурност. Само, че в България нищо не е сигурно и затова по-голямата част търсят успеха си навън. Бягат и не искат да се връщат. Взимат семействата си с тях и не искат и да чуят за България. Не ги обвинявам. Даже ги подкрепям. Всеки избира живота си. Когато си принуден да отстъпиш, нямаш място за угризения и сантименталности.
Малко останахме тези, които се борим тук и го правим с желание. Не съм сантиментален. Ако можеш щях да замина отдавна. Видях какво е омразата и завистта, видях болката, видях щастието, видях грозното и красивото лице на България, но не искам да избягам. Това е част от мен…част от всички нас. Колкото и да не ни се иска да го признаем ние си оставаме същите каквито са били нашите родители, както и техните родители и така назад до началото. Просто ни трябва едно единствено нещо…мечта, за която си струва да се борим.

Secrets

Тъмната ми природа е това, което искам да скрия от света. Всички тайни, които пазя така ревностно през годините започнаха да излизат наяве. Всички мои дела извършени през годините на тайни игри и манипулации, ме връхлитат обратно с огромна сила. В момент, в който си мислех, че най-накрая съм постигнал всичко, съдбата се обърна срещу мен и ме накара да платя.
В началото всичко бе така невинно. Тогава бях само на 20 години и вярвах, че животът е пълен с красота. Вярвах, че стига да бъдеш честен и откровен, щастието ще дойде само. Ценностите в живота ми бяха изградени от строгостта на приемното ми семейство, което ме спаси, след смъртта на родителите ми. Всъщност това бяха чичо ми и втората му съпруга, която той държеше изкъсо заради богатството си. Хората завиждаха за състоянието, което бе натрупал и така не виждаха грозната душа, която притежаваше. Исках да бъда далече от тях. Исках да бъда далече от огромната страшна къща пълна с призраците на злодеянията му. Когато ме изпрати в пансион, бях толкова щастлив, че изолацията на сградата ми се видя вълшебна. Бяхме отдалечени от цивилизацията или поне така ни караха да си мислим. Учителите ни държаха зад високи стени и решетки сякаш бяхме в затвор, а роднините ни бяха изпратили там, за да могат да спят спокойно и без угризения да трупат богатства.
Годините прекарани там ме направиха издръжлив. Обстановката бе мизерна, учениците гневни, а всички останали просто ни използваха, за да цедят жълтици от нашите благодетели.
Тогава видях невинността да се изпарява пред очите ми. Докато пребивавах там душата ми бавно започна да се покварява. Бе нужен съвсем лек тласък.
Върнах се от изгнание 4 години, след като ме бяха отпратили, за да  присъствам на погребението на тази двойка, която наричаха мои осиновители. Някой се бил промъкнал в къщата с намерението да я обере, но завършил с убийството на чичо ми и жена му. Не мога да кажа, че съжалявам за това злощастие, но и не мога да скрия разочарованието си от факта, че Господ така и не ми даде шанса за реванш.
Бях на 19 и всичко бе само мое.
Срещнах се с всички адвокати, счетоводители и агенти на чичо ми. Той притежаваше малка империя, а аз бях неин наследник. Колко лесно може да се поквари човек в такова положение?
Изключително бързо. Срещнах най-довереният човек на чичо ми, който ми показа същността на всичко около мен. Показа ми, че животът се изгражда върху пари и влиянието, което осигуряват. С пари можеше да се постигне всичко. С тях си купувах най-елегантните неща, а чрез тях придобивах статуса си в обществото. Това бе общество изградено върху идеала за печалбата. Всичко или нищо.
Имах нужда да вярвам в нещо и тласъкът, който този мъж ми даде бе достатъчен да повярвам в покварата като висша валута.
Купих си любов. Нещо, което трябваше да ме спаси, но в крайна сметка осъзнах, че дори тя може да се купи. Всичко е въпрос на договаряне. Никой не обича, защото иска, а защото има нужда. Нуждата движи човека, а аз задоволявах всички свои нужди. Любовта бе ненужна пречка, която премахнах. Тя ме правеше слаб. Когато срещнах младата Мария, бях в зараждането на новото си Аз. Тя беше от бедно семейство, но и ужасно красива. Имаше страхотно тяло и очи, които те побъркваха. Веднага щом я видях разбрах, че искам да я имам. Мислех си за нея постоянно. Исках да я притежавам. Това не беше любов, а нужда. Нужда да имам нещо само за себе си. 
Не след дълго убедих баща й да ми позволи да я взема със себе си иначе щеше да бъде уволнен от жалката си работа. Нямаше избор. Исках да я имам.

Веднъж прелъстена, Мария се оказа податлива на манипулации. Всяка вечер излизах и ходех в мъжкия клуб. Това е място, на което задоволявах всяка своя сексуална нужда и то с помощта на най-елитните момичета в града, а дори може би и в страната. Там движех и бизнеса си. Сключвах сделки използвайки слабостите и тайните на опонентите си в бизнеса. Наблюдавах ги и разбирах слабостите им. Трябваше да притежавам всичко, което са изградили. Исках да бъда всичко. Желанията ми ставаха все по-големи и нямаше как да ги задоволявам изцяло. Затова и лъжите, корупцията, убийствата и изневерите станаха постепенно част от моят живот. Аз съм този, който правеше всичко. Останалите просто бяха пешки в моята игра. Поръчах убийствата на най-смъртоносните ми врагове и на тези, които усещах, че се доближават прекалено близо до тайните ми. Години наред криех най-дълбоките си намерения и желания от външни погледи и ги доверявах само на един човек. Този човек, който бе дясната ръка на моят чичо се оказа и мой най-доверен човек. Но той започна да става алчен и, когато разбрах че ме е крал с години, се отървах от него.
Мария остаря и я заменях с по-млади и по-млади жени. Не се насищах само от една. Опазвах репутацията си в обществото с цената на много лъжи и измами. В очите на всички бях преуспял, честен човек със стабилен морал и ценностна система достойна за Господ. Лъжех, крадях, мамих и прелъстявах…това бе животът за мен. Исках го. Нима никой друг не го е искал. Истинският лицемер е този, който не признава желанията си. Най-мрачните желания определят стойността ти и те правят това, което си. Тъмната ми страна така и не стана известна на хората.Поне не преди смъртта ми. Веднъж погребан бях разрушен. Тайните се показаха и мечтите ми за безсмъртие бяха изпепелени. Единственото, което не успях да постигна.

През годините се криех в сенките. Играех скришно. Опитвах се да утоля жаждата си за власт.
Каквото и да правех винаги исках още. Тази жажда ме подлудяваше. Правеше ме нетърпелив и невнимателен. Исках всичко. Исках да бъда всичко…или нищо. Нямаше друг вариант за мен. Така се и провалих. Желанията ми ме погубиха. Те погребаха душата ми. Осъзнавам го и не съжалявам. Това бе съдбата ми. Непрестанното търсене на недостижимото ме направи онази грозна картина, която въплъщава злото и омразата. Сега плащам за греховете си трупани през годините…

… и Адът никога не е бил по-интересно място за живеене след пристигането ми.

Train

Пътувам и мислите ми препускат със скоростта на влака. Пейзажа е една картина, която се сменя постоянно, но и някак си остава същия. Искам да те видя. Само за това мисля. Отдалечавам се от теб с всяка изминала секунда. Не чувам музиката в слушалките. Тракането на колелата ме изнервя. Тръгвам от някъде и пътувам за някъде. Идвам от място без значение и отивам на място изгубило своето през годините. Не искам да го признавам, но не искам да се връщам. Винаги, когато дойде това време да се прибера, нещо в мен отказва да тръгне. Нима е възможно да не искам да виждам любимото си място. Всичко, което се случва там ме изтощава и напряга. От години се опитвам да избягам от всичко това и сега, докато пътувам с влака виждам как влизам в същите проблеми. Колкото  и да бягаш, не можеш да се измъкнеш. Това е кръвта ми и тя ще ме следва навсякъде. Трудно е да си представиш, че ще ти говоря така 2 години след първия ни разговор. Толкова много неща се промениха за това време. Опитах се да порасна и да избягам. Не успях и в двете. После се опитах да се унищожа. И в това не успях. Накрая се опитах да приема живота…и сега ме е страх отново да не успея.
Истината е, че това което ти казвам не ме прави по-добър или по-лош, по-интересен или по-отблъскващ, но ме прави по-искрен, по-честен и дори може би по-смел. Глупав, но смел.
Осъзнавам всичко, което правя и го правя бягайки от нещо, за да мога да намеря друго по-добро състояние. Дали е правилно или не…не мога да кажа, но знам, че ако не опитам и този път, то ще съжалявам дълго време и ще се питам „Ами, ако?” .
Мислите ми продължиха да препускат покрай дърветата от пейзажа. Виждах полупрозрачното си отражение в стъклото и си мислех, че си права като каза, че не съм щастлив. Само, че не в работата, а извън нея. Все пак това е работа и си има своите грижи и проблеми, но в нея създавам нещо полезно. Използвам себе си и ума си, за нещо, което има смисъл. Истина е, че не съм искал да правя това, но ми харесва, а и парите ми трябват. Мислех да пиша за любов и как не мога да живея без теб, но и ти и аз знаем, че мога да живея без теб, както и ти без мен. Простото обяснение е, че след тежък ден или тежка седмица или месец, искам да се обадя на теб.
Докато разсъждавам върху живота си и каква посока съм поел, се сещам, че всъщност той си върви добре и сам. Не мога да го направлявам. Колкото и да се опитвах, той винаги излизаше извън релсите и да го върна бе много трудно. Загубих вяра в много неща, но пък и спечелих доверието на нови хора, които срещнах. Напуснаха ме близки хора и аз самият не умрях, но пък видях, че имам и приятели, които не съм забелязвал досега. Има само едно нещо, с което не мога да се преборя.
Влакът си спираше на гарите и хората постоянно се сменяха. Не ги забелязвах докато пишех. Толкова се бях вглъбил, че виждах само табелите на коя гара сме. Така бях до гара Септември, преди която бях останал сам в карето от места в единия край на вагона. След като влака потегли отново видях, че срещу мен е седнала жена. Не много привлекателна, но не и грозна. Бе интересна по свое му. Тя гледаше нервно през прозорците и постоянно мачкаше дръжките на чантата си. Сякаш нещо я преследваше. След около минута забелязах, че започна да плаче, но се сдържаше, за да не се показва слаба пред мен, а и пред който и да е друг във вагона. Очите ѝ бяха червени, а тъгата в тях ме унищожи. Сякаш бе поела теглото на хиляди човешки съдби върху раменете си. Толкова тъга не бях виждал никога. Ако беше там, щеше да видиш лицето ѝ и да си кажеш, че това не е възможно. Жената се разкъсваше просто. Извади салфетки и избърсваше сълзите толкова бързо, че да не ги видя случайно. Не исках да я притеснявам и затова гледах навън постоянно. Не ми достигна смелост да я попитам какво се е случило и дали мога да помогна. Сякаш ако я бях попитал това щеше да донесе спасение и на мен. Толкова много исках да ѝ помогна. Виждах нещо познато в нея. Виждах всичката тъга, която се беше събрала в мен и сякаш се бе вляла в нея. Стоях на тръни около нея, но и не показвах нищо, за да не я притесня. Стана така, че слезе на гарата в Пазарджик и тогава едновременно си отдъхнах, но и изпитах голямо съжаление за нея. Така и не разбрах какво е станало с нея, но съжалявам, че не попитах.
След това пътуването ми бе с мирис на дъжд. Усещах аромата му и исках да се хвърля под него. Толкова исках да сляза от влака и да видя града си отново. Започнах пътуването с тъга, а го завърших с надежда. Успях да видя някои неща от страни. Успях да видя малко от себе си в огледалото. Успях да видя желанията и страховете си отново. Успях да си дам време.
През цялото време пишех и мислих за теб, но така и не успях да ти кажа всичко. А и не искам. Също знам, че и ти не искаш. На теб ще ти пречи, а мен ще ме накара да се чувствам безразсъдно и неудобно…за пореден път.

Chasing myself

На края на живота ми направих равносметката за всички мои избори. Винаги съм се питал дали нещата, които съм правил ще бъдат запомнени. Опитвах се да бъда човек на честта, на силата, на доверието. Исках да постигна всичко. Преследвах мечтите си, но истината е, че не знаех къде отивам и защо. Имах нужда да гоня някого или нещо. Никога не се спирах, защото знаех, че ако спра дори за миг, ще ме връхлетят въпросите. Собственото ми съмнение щеше да ме откаже от целта ми. А тя беше проста. През по-голямата част от живота ми или поне тази част, през която бях млад, се опитвах да бъда най-добрият. Исках да имам пари, положение и слава. Поне така си представях щастието, докато не срещнах нея. Тя беше жената на моя живот и не го казвам от сълзлива сантименталност. Тя беше всичко. Имаше красива дълга коса, пронизващ поглед, красива усмивка и преди всичко друго – необяснимо загадъчен характер. Едновременно ме караше да се смея и да плача вътрешно. Да си поемам дълбоко въздух и да се задушавам.  Да бъда герой и престъпник. Две напред и една назад. Това беше чувството с нея.
Колкото и да се старая да го отрека, през цялото време съм търсил само нея. Всичко това, което преследвах бе само едно и то бе спокойствие. С нея имах мир, а без нея имах война. Война със себе си, света, хората и всичко, което ми се изпречеше. Бях уморен. Бях толкова капнал от неспирен бяг, че дните ми бяха на автопилот, а думите ми бяха еднакви, сиви, безсмислени. Но не спирах да бягам, защото знаех, че ще имам покой. Парадоксално е да преследвам толкова силно и настървено нещо, което е в противоположност на бягството.
И така моите млади години бяха разделени на две. В първата част тъпчех душата си със синтетично гориво от малки хапчета, чиято цел бе да ме накарат да издържа на темпото на самия себе си, а във втората част успях да надбягам себе си и намерих покой.
Макар и не много продължителни годините ми с нея бяха най-щастливите в живота ми. Аз бях причината да се разделим. Колкото и да се опитвах да го отрека, веднъж постигнал най-съкровената си мечта не знаех какво да правя с нея. Постепенно забравих любовта и започнах да преследвам отново призраците на душата ми. Отчуждих се от щастието и потънах в неблагодарния свят на лъжата и несигурността. Вложих всичко в работата си, която ме прояде отвътре. Душата ми се поквари, а с нея и сърцето. Не вярвах на никого и на нищо. Гледах на любовта на живота ми като на досадна съпруга, която си стои постоянно вкъщи, готви и гледа сапунки. Всъщност я задушавах с егото си и тя ме напусна. В този ден не усетих нищо. Сякаш дяволът бе дошъл и си бе взел в аванс една душа. Продължих безцелният си път вярвайки, че ако бъда най-добър в това, което правя, ще бъда възнаграден. Реалността бе такава, че бях продал всичко от себе си. Всичките пари и престиж бяха просто малко и исках все повече и повече. Не спирах да преследвам върха, а в същото време падах в бездната. Години наред вярвах в себе си и в това, което искам.  Нямах нищо друго освен лъжите.
Ожених се след години, родиха ми се деца, а сега имам и внуци. Историята не свършва щастливо. Обикнах жена си заради това, че беше различна от любовта, която имах преди. Знаех, че няма да се повтори и затова реших да потърся нещо съвсем различно през годините. За съжаление така и не я приех в сърцето си. Децата възпитах прекалено строго. Не се задържах вкъщи, а ако го правех то бе, за да не забравят кой съм. Не бях разбиращ баща, нямах и чувство за мярка  и забранявах всичко, както забраняваха на мен докато растях. Животът ми бе работа, а децата бяха в онези години придатък от скучното ежедневие. Те израснаха озлобени, нещастни и разочаровани. Внуците ми идват да ме посещават вкъщи, но само един два пъти в месеца. Опитвам се поне на тях да дам това, което не успях да дам на родителите им.

Когато ракът се превърна от хипотеза в реалност, осъзнах, че не съм имал нищо. Силата и честта, които си мислех че съм постигнал в живота си всъщност бяха маска. Те бяха проста керамична обвивка, която се пропука в реалния живот. Толкова години прекарани в търсене и преследване на нещо, което е било илюзия. Сега всичко е просто един сън, в който гоня Белия заек надолу по пътеката на въображаемото ми щастие.

The Rain

Не мисля, че я познавам добре. Поне не мога да използвам думата познавам. Всъщност не знам толкова факти за нея. Знам само парченца информация, а другото запълвам с логика може би. Не знам. Бих казал, че я усещам по-добре отколкото я познавам. Думите изглеждат синоними, но всъщност са много различни. Истината е, че съм човек на фактите, но когато нямам факти пред себе си, сякаш не съм в свои води. Тя е от онези хора, които просто не ми позволяват да се доближа. Понякога си мисля, че е като мен. Докосва човек и за миг отваря вратата. Тогава усещаш, че ще пусне в нейния свят, но някак си успява да загаси лампата, докато влизаш в стаята и така се чувства защитена. Също като мен трудно допуска някой вътре в стаята, без да загаси осветлението. Тя се чувства добре така…защитена и необезпокоявана. Истинската ми натура винаги е била да знам всичко за всеки и съм успявал до голяма степен. Правя го не за друго, а защото имам нуждата да знам, че съм в безопасност. Хората ме изкривиха и сега съм неуравновесен и манипулативен човек, който въпреки всичко е готов да даде живота си за това, в което вярва.  И все пак тя си остава загадка за мен. Познавам я от няколко години и имам чувството, че не знам нищо за нея и все пак я познавам достатъчно, за да ѝ доверя неща, които биха ме наранили. Понеже съм бил нараняван толкова пъти, съм си изградил защитна стена, която не се прескача. Трябва да те поканя вътре, за да можеш да видиш нещо истинско. Всъщност за много малко хора съм събарял стената. Не всички останаха близки до мен. С течение на времето не се променят хората, а начина, по който ги възприемаме. Истината е, че много неща се промениха през годините. Повечето не бяха добри. Истината е, че докато в личен план пропадах всичко останало вървеше добре. Сякаш всичко, което правех бе за сметка на личния ми живот, който и досега липсва. Винаги съм бил такъв. Нямам нищо, но искам всичко…и се провалям. Дали от страх, дали заради лош късмет не знам. Просто така се случва.  Когато я видях за първи път обаче, наистина ме впечатли и тогава си помислих, че късмета ми се е обърнал. Всъщност не го вярвах наистина, просто идеята ми харесваше. Първото нещо, което видях бе косата ѝ, а и как да я пропусна, след като беше доста екстравагантна на фона на останалите в работата. Червеното винаги ме е карало да бъда нащрек, но нейната червена коса и онези кичури някак си ме отвяха. В първия миг, когато видиш някой толкова различен, от останалите в неговата среда, незабавно се приближаваш до него. Така ѝ направих. Може би несъзнателно, но пък не можех и да се дърпам кой знае колко. Все пак обаче спазвах приличната дистанция, която беше необходима за случая. Не знам защо ми стана толкова интересна, но имаше нещо в погледа, в  походката и като цяло в усещането за нея, което ме накара да се питам коя всъщност е тя.
Истината е, че съм виждал много красиви жени, но тя не беше само красива. Беше загадка за мен. Никой дотогава не беше. Винаги разбирах правилно хората и знаех какво да очаквам, но и досега не знам какво да очаквам от нея или как да се справям с нея. Не мога. Сякаш ми е вързала ръцете и езика всеки път като говорим. Знам какво да кажа, но винаги имам съмнения в себе си. Колкото и да я харесвам, не мога да си позволя да се доближа. Не мога да вярвам на никого. След всичко, което ми се е случило не мога да си го позволя. Но въпреки това го правя.
Срещнах я особен период. Когато съм около нея сякаш губя почва под краката си. Не мога да се защитя, както обикновено правя. Все пак продължавам да я търся. Не знам защо. Както казах, повече я усещам отколкото познавам. По принцип имам нужда от хора, за да се зареждам. Около хората, които познавам се чувствам най-добре. Създавам си среда, в която живея и се вкопчвам в нея, за да я запазя възможно най-дълго. Ето защо и понякога в стремежа си да запазя всичко, губя всичко. Наистина е мистерия за мен. Може би и искам да си остане мистерия. Понякога се лаская с мисълта, че имам връзка с нея. Връзка, която поне за мен е по-специална от другите. Може би това е нещото, което не мога да разбера все още. Приятелство, което отстрани няма логично обяснение, но все пак съществува.
В средата, в която се срещнахме имаше много пречки това да бъде показано. Срещите ни не трябваше да бъдат повод за слухове. Можеха да навредят на нея, а и на мен. Все пак мен не ме интересуваше какво могат  да ми направят. Нямах какво да губя, а и все още нямам, но за нея това би било истински проблем. Не знам дали можеш да си близък с някого, който е да кажем публична фигура, без това да има последствия. За нея можеше да се окаже, че ще има и затова решихме да не се показваме много. С течение на времето си изградихме стратегия, но аз винаги съм искал повече. Сякаш исках всичко само за мен. Но не може човек да иска всичко само за себе си. Нещата не се случват така. Въпреки това има ревност, която мразя. тази ревност ме прави слаб и непресметлив. Интересното е, че досега не съм бил такъв. Винаги аз съм бил в обратната позиция. Нужно ми беше време да осъзная, че каквото и да направя всъщност няма да има значение, тъй като и тя като мен е готова да се освободи от всичко, което би я наранило  възможно най-бързо. Има неща, които знам и които не знам. Има неща, които мога и такива, които не мога да правя. Има истини, които мога да кажа и такива, които не мога. Но има хора, с които мога и такива, без които не мога да се справям. Тя успя, да ме пробие и това ме ужасява на моменти. И все пак искам да знам, че мога да разчитам на нея. Странно нещо е човекът. Преди известно време едва не умрях и сега всичко ми се струва банално и нещастно. Всичко около мен е просто сухо и лишено от смисъл. успявам все пак да намеря част от истинските неща в света. Иска ми се да вярвам, че една усмивка може да бъде достатъчна, за да ти оправи деня. Един телефонен разговор може да те спаси от ежедневието. Една среща може да промени всичко. Хората, които ни обкръжават са проекция на самите нас. Приятелите, любовниците, родителите …всички те са това, което виждаме в себе си и имаме нужда да допълним. Така се чувстваме по-пълноценни. Ако не са те, то тогава сме просто едни бедни и нещастни хора.

Тя ще си остане загадка за мен, но също така и ще остане като нещо, което винаги ще помня. Не знам дали и кога пътищата ни ще се разделят, но ми се иска да продължи възможно най-дълго.
Има толкова много неща, които мога да разкажа за нея...но тя не би искала да ги знаете. Все пак иска да е защитена от всички, включително и от мен. Когато всичко се подреди, може би ще имаме своя нов разказ, но дотогава помнете, че хората които обичате не са вечни и трябва да им го казвате и показвате иначе един ще осъзнаете, че са ви забравили.

Тогава той остави моливът до листовете хартия, на които пишеше спомените си и погледна навън през прозореца. Валеше като из ведро и светкавиците озаряваха небето, а гръмотевиците раздираха тишината. Той беше на 80 години и се опитваше да си спомни всички хубави неща в живота си и успяваше да ги напише, за да може внуците му да прочетат истории, които няма кой друг да разкаже. Синовете и дъщерите му не знаеха тези истории. Те бяха израснали почти без присъствието на баща си, който постоянно работеше, за да може да са щастливи. Иронията е, че точно стремежът за щастие и успех, направи всички нещастни. И така той стоеше на пред камината с поглед навън в бурята и си спомняше за нея. Тази жена така и не успя да забрави. Може би и не можеше. Все пак му се искаше още веднъж да види очите ѝ, да чуе смехът ѝ  и да усети парфюмът ѝ. И така пишеше всеки ден за нея, а листовете хартия слагаше в пликове с надеждата преди да е настъпил краят да намери адресът ѝ и да ги изпрати. Така съвестта му щеше да е спокойна след толкова години.

Downfall

Помня, че беше от онези дни, в които ти се иска да се предадеш. Беше непосилно да продължавам да нося всичко това в себе си. Повечето хора в такива моменти се самоубиват с какво ли не. Скачат от върха на някоя сграда, застават пред камион, хвърлят се пред метрото или пък си пускат куршум в главата. Правят го с ясната представа, че нещата не вървят добре и всички те са достигнали максимума си. Всъщност самоубийството е най-висшата форма на победа над всичко, което природата ни е заложила. Колкото и странно да звучи, е точно така. Всъщност сме програмирани така, че инстинкта ни за самосъхранение да бъде над всичко останало в нашите гени. Първичното си остава в нас, но освен него природата ни е предоставила разум много по-висш от всеки друг на планетата. И така ние сме идеалното съчетание между първичност и интелект. Еволюцията ни е създала като доминиращ вид на Земята, но отчитайки този факт си представете какво усилие се изисква, за да отнемеш собствения си живот. Усилие всъщност е неточна дума. Падението, което си достигнал дотолкова е оказало влияние над разума ти, че нямаш прегради, които да ти кажат, че това, което правиш е нередно. Но всъщност никой няма право да ти казва кое е редно и кое не що се отнася за последствията от загубите, които си понесъл. Никой няма право да те съди или пък да се опитва да те успокоява. Нищо не може да заличи спомените. Аз опитах много неща. Стотици пъти се изкачвах на върха на най-високата сграда в града, заставах на ръба на бордюра на автобусната спирка с готовност за скок, пресичах на червено, чаках метрото всяка сутрин с желание за край и дори си купих пистолет, който така и не заредих. Всеки ден беше една битка. Всеки ден се опитвах да изпълзя от дъното, но колкото повече се стараех, толкова повече пропадах. Всеки ден се доближавах все повече до зареждането на пистолета. Един ден реших да отида на лекар. Може би той щеше да ми каже нещо, което не знам за себе си или за живота си, което да ме „спаси”. Бях стигнал ръба на разрушението си, но реших да дам последен шанс на цивилизацията да ме приеме обратно. И така се отправих към кабинета му, и първите 2-3 сеанса бяха обещаващи. Задаваше ми въпроси, а аз отговарях почти с желание, което за мен си беше постижение, но нямаше кой знае какъв напредък. Нямаше нужда да ми казва защо съм потенциален самоубиец, знаех си го и без това. Просто достигнах момента, в който всичко ми бе отнето. Останах черупка. Просто пребивавах на планетата. Родителите ми умряха през две години един от друг. Майка ми от рак на щитовидната жлеза, който понесе много тежко, а и всички около нея просто сякаш боледувахме с нея. Накрая вече не бяхме същите хора. Отдръпнахме се мигновено един от друг…всеки беше в своята собствена мъка. След година баща ми получи инфаркт, когато беше дошъл на гости вкъщи една неделя. Почина в болницата късно вечерта. Сякаш сърцето му беше категорично отказало да се бори. След смъртта на майка ми духът му не се бореше и явно беше дошъл ред на сърцето.
Три години след това жена ми загина в катастрофа. Пиян шофьор я изблъскал от пътя и колата ѝ се ударила в дърво. Починала на път за болницата. Осъдиха шофьора на 3 години условно и глоба. Парите му ги дарих на фондация за жертви на пътя. Колкото до него, намерих човек, който да го убие и му платих да го направи. Не изпитвам угризения. Отмъщението ми даде покой, но съвсем за кратко. Знаех, че няма да я върна така, но не можех да си представя онова гадно същество как стои на свобода, без да знае какво е страдание. Затова и наказанието трябва да отговаря на престъплението. Просто трябваше да има справедливост и всеки, който ме осъжда нека си зададе въпроса „Ами ако това беше моята жена, дете, брат, сестра или родител? Какво бих направил тогава?”.  След всичко това не бяха на себе си с месеци, дори може би години. Не помня колко време мина оттогава, но сякаш се е случило вчера. Сърцето ми кърви постоянно оттогава, а душата ми се разкъса на хиляди парчета. Всичко, което обичах беше отнето от мен. Затворих се в себе си и никой не можеше да премине стената. Нито приятелите, нито колегите…никой. Така живеех в света…безтегловен и нищожен. Нямах живот в мен. Търсех изход навсякъде, но реших да пробвам с лекаря като последен цивилизован вариант. И така след третия сеанс ми изписа хапчета…Ривотрил. Започнах да ги пия и отначало нямаше ефект, но той ме убеди да изчакам 2-3 седмици, за да усетя действието.Първоначално се чувствах още по-изморен и спях много. Сякаш бях в летаргия, но след месец започнах да усещам ефектите. Първото, което усетих е топлината на слънцето. Бях забравил какво е да усещаш. Почувствах дори радост. Лекаря ми помагаше и напътстваше, а така и намаляха посещенията при него. Сякаш всичко бе наред. Минаха 6 месеца и си върнах приятелите…поне повечето от тях. Колегите отново говореха с мен. И дори срещнах жена, която ме хареса. Бях толкова уплашен, че исках да избягам. Сърцето ми препускаше. Умът ми отказваше да приеме заместител на жена ми, а аз самият се разкъсвах. В последствие реших да опитам и се получи. Тя разбра историята ми и я прие. Не пожела да ме променя, а и нямаше защо в случая. Справях се добре в тези месеци. Заживяхме заедно след 6 месеца и така измина нормална година благодарение на лекаря и неговия Ривотрил.

Всъщност Ривотрилът е причината да съм тук сред вас. Той ме направи зависим. Свободата, която ми даде всъщност бе окована във вериги. Започнах да се пристрастявам и го пиех постоянно. Например след кошмар или неспокоен сън, след тежък ден на работа, след скандал вкъщи или просто…винаги. Лекарят се опита да го смени с Мелатонин, после с Ципралекс, после с Опипрамол, Инсидон и Прамолан, но нищо не беше достатъчно и така останах зависим и падението започна отначало. Станах раздразнителен, нещастен и изгубих волята си за живот. Мислех само за следващото хапче. Изгоних всички от живота си отново. Любовта, приятелите и работата отново бяха изгорени пред очите ми от самия мен. И ето така се озовах тук при вас. Не ми остана нищо освен зареден пистолет заключен в нощното ми шкафче. Надявам се единствено вие да ми помогнете, защото аз не мога да помогна на себе си.

Това беше неговият призив за помощ. Хората от групата се събираха два пъти седмично и се ръководеха от един възрастен професор по психология, който сам беше загубил всичко, но беше успял да се върне от бездната на повреденото си съзнание и практикуваше с едничката цел да помага на хората да преодолеят самите себе си и да приемат живота с всичките му падения и израствания.