The Rain

Не мисля, че я познавам добре. Поне не мога да използвам думата познавам. Всъщност не знам толкова факти за нея. Знам само парченца информация, а другото запълвам с логика може би. Не знам. Бих казал, че я усещам по-добре отколкото я познавам. Думите изглеждат синоними, но всъщност са много различни. Истината е, че съм човек на фактите, но когато нямам факти пред себе си, сякаш не съм в свои води. Тя е от онези хора, които просто не ми позволяват да се доближа. Понякога си мисля, че е като мен. Докосва човек и за миг отваря вратата. Тогава усещаш, че ще пусне в нейния свят, но някак си успява да загаси лампата, докато влизаш в стаята и така се чувства защитена. Също като мен трудно допуска някой вътре в стаята, без да загаси осветлението. Тя се чувства добре така…защитена и необезпокоявана. Истинската ми натура винаги е била да знам всичко за всеки и съм успявал до голяма степен. Правя го не за друго, а защото имам нуждата да знам, че съм в безопасност. Хората ме изкривиха и сега съм неуравновесен и манипулативен човек, който въпреки всичко е готов да даде живота си за това, в което вярва.  И все пак тя си остава загадка за мен. Познавам я от няколко години и имам чувството, че не знам нищо за нея и все пак я познавам достатъчно, за да ѝ доверя неща, които биха ме наранили. Понеже съм бил нараняван толкова пъти, съм си изградил защитна стена, която не се прескача. Трябва да те поканя вътре, за да можеш да видиш нещо истинско. Всъщност за много малко хора съм събарял стената. Не всички останаха близки до мен. С течение на времето не се променят хората, а начина, по който ги възприемаме. Истината е, че много неща се промениха през годините. Повечето не бяха добри. Истината е, че докато в личен план пропадах всичко останало вървеше добре. Сякаш всичко, което правех бе за сметка на личния ми живот, който и досега липсва. Винаги съм бил такъв. Нямам нищо, но искам всичко…и се провалям. Дали от страх, дали заради лош късмет не знам. Просто така се случва.  Когато я видях за първи път обаче, наистина ме впечатли и тогава си помислих, че късмета ми се е обърнал. Всъщност не го вярвах наистина, просто идеята ми харесваше. Първото нещо, което видях бе косата ѝ, а и как да я пропусна, след като беше доста екстравагантна на фона на останалите в работата. Червеното винаги ме е карало да бъда нащрек, но нейната червена коса и онези кичури някак си ме отвяха. В първия миг, когато видиш някой толкова различен, от останалите в неговата среда, незабавно се приближаваш до него. Така ѝ направих. Може би несъзнателно, но пък не можех и да се дърпам кой знае колко. Все пак обаче спазвах приличната дистанция, която беше необходима за случая. Не знам защо ми стана толкова интересна, но имаше нещо в погледа, в  походката и като цяло в усещането за нея, което ме накара да се питам коя всъщност е тя.
Истината е, че съм виждал много красиви жени, но тя не беше само красива. Беше загадка за мен. Никой дотогава не беше. Винаги разбирах правилно хората и знаех какво да очаквам, но и досега не знам какво да очаквам от нея или как да се справям с нея. Не мога. Сякаш ми е вързала ръцете и езика всеки път като говорим. Знам какво да кажа, но винаги имам съмнения в себе си. Колкото и да я харесвам, не мога да си позволя да се доближа. Не мога да вярвам на никого. След всичко, което ми се е случило не мога да си го позволя. Но въпреки това го правя.
Срещнах я особен период. Когато съм около нея сякаш губя почва под краката си. Не мога да се защитя, както обикновено правя. Все пак продължавам да я търся. Не знам защо. Както казах, повече я усещам отколкото познавам. По принцип имам нужда от хора, за да се зареждам. Около хората, които познавам се чувствам най-добре. Създавам си среда, в която живея и се вкопчвам в нея, за да я запазя възможно най-дълго. Ето защо и понякога в стремежа си да запазя всичко, губя всичко. Наистина е мистерия за мен. Може би и искам да си остане мистерия. Понякога се лаская с мисълта, че имам връзка с нея. Връзка, която поне за мен е по-специална от другите. Може би това е нещото, което не мога да разбера все още. Приятелство, което отстрани няма логично обяснение, но все пак съществува.
В средата, в която се срещнахме имаше много пречки това да бъде показано. Срещите ни не трябваше да бъдат повод за слухове. Можеха да навредят на нея, а и на мен. Все пак мен не ме интересуваше какво могат  да ми направят. Нямах какво да губя, а и все още нямам, но за нея това би било истински проблем. Не знам дали можеш да си близък с някого, който е да кажем публична фигура, без това да има последствия. За нея можеше да се окаже, че ще има и затова решихме да не се показваме много. С течение на времето си изградихме стратегия, но аз винаги съм искал повече. Сякаш исках всичко само за мен. Но не може човек да иска всичко само за себе си. Нещата не се случват така. Въпреки това има ревност, която мразя. тази ревност ме прави слаб и непресметлив. Интересното е, че досега не съм бил такъв. Винаги аз съм бил в обратната позиция. Нужно ми беше време да осъзная, че каквото и да направя всъщност няма да има значение, тъй като и тя като мен е готова да се освободи от всичко, което би я наранило  възможно най-бързо. Има неща, които знам и които не знам. Има неща, които мога и такива, които не мога да правя. Има истини, които мога да кажа и такива, които не мога. Но има хора, с които мога и такива, без които не мога да се справям. Тя успя, да ме пробие и това ме ужасява на моменти. И все пак искам да знам, че мога да разчитам на нея. Странно нещо е човекът. Преди известно време едва не умрях и сега всичко ми се струва банално и нещастно. Всичко около мен е просто сухо и лишено от смисъл. успявам все пак да намеря част от истинските неща в света. Иска ми се да вярвам, че една усмивка може да бъде достатъчна, за да ти оправи деня. Един телефонен разговор може да те спаси от ежедневието. Една среща може да промени всичко. Хората, които ни обкръжават са проекция на самите нас. Приятелите, любовниците, родителите …всички те са това, което виждаме в себе си и имаме нужда да допълним. Така се чувстваме по-пълноценни. Ако не са те, то тогава сме просто едни бедни и нещастни хора.

Тя ще си остане загадка за мен, но също така и ще остане като нещо, което винаги ще помня. Не знам дали и кога пътищата ни ще се разделят, но ми се иска да продължи възможно най-дълго.
Има толкова много неща, които мога да разкажа за нея...но тя не би искала да ги знаете. Все пак иска да е защитена от всички, включително и от мен. Когато всичко се подреди, може би ще имаме своя нов разказ, но дотогава помнете, че хората които обичате не са вечни и трябва да им го казвате и показвате иначе един ще осъзнаете, че са ви забравили.

Тогава той остави моливът до листовете хартия, на които пишеше спомените си и погледна навън през прозореца. Валеше като из ведро и светкавиците озаряваха небето, а гръмотевиците раздираха тишината. Той беше на 80 години и се опитваше да си спомни всички хубави неща в живота си и успяваше да ги напише, за да може внуците му да прочетат истории, които няма кой друг да разкаже. Синовете и дъщерите му не знаеха тези истории. Те бяха израснали почти без присъствието на баща си, който постоянно работеше, за да може да са щастливи. Иронията е, че точно стремежът за щастие и успех, направи всички нещастни. И така той стоеше на пред камината с поглед навън в бурята и си спомняше за нея. Тази жена така и не успя да забрави. Може би и не можеше. Все пак му се искаше още веднъж да види очите ѝ, да чуе смехът ѝ  и да усети парфюмът ѝ. И така пишеше всеки ден за нея, а листовете хартия слагаше в пликове с надеждата преди да е настъпил краят да намери адресът ѝ и да ги изпрати. Така съвестта му щеше да е спокойна след толкова години.

Downfall

Помня, че беше от онези дни, в които ти се иска да се предадеш. Беше непосилно да продължавам да нося всичко това в себе си. Повечето хора в такива моменти се самоубиват с какво ли не. Скачат от върха на някоя сграда, застават пред камион, хвърлят се пред метрото или пък си пускат куршум в главата. Правят го с ясната представа, че нещата не вървят добре и всички те са достигнали максимума си. Всъщност самоубийството е най-висшата форма на победа над всичко, което природата ни е заложила. Колкото и странно да звучи, е точно така. Всъщност сме програмирани така, че инстинкта ни за самосъхранение да бъде над всичко останало в нашите гени. Първичното си остава в нас, но освен него природата ни е предоставила разум много по-висш от всеки друг на планетата. И така ние сме идеалното съчетание между първичност и интелект. Еволюцията ни е създала като доминиращ вид на Земята, но отчитайки този факт си представете какво усилие се изисква, за да отнемеш собствения си живот. Усилие всъщност е неточна дума. Падението, което си достигнал дотолкова е оказало влияние над разума ти, че нямаш прегради, които да ти кажат, че това, което правиш е нередно. Но всъщност никой няма право да ти казва кое е редно и кое не що се отнася за последствията от загубите, които си понесъл. Никой няма право да те съди или пък да се опитва да те успокоява. Нищо не може да заличи спомените. Аз опитах много неща. Стотици пъти се изкачвах на върха на най-високата сграда в града, заставах на ръба на бордюра на автобусната спирка с готовност за скок, пресичах на червено, чаках метрото всяка сутрин с желание за край и дори си купих пистолет, който така и не заредих. Всеки ден беше една битка. Всеки ден се опитвах да изпълзя от дъното, но колкото повече се стараех, толкова повече пропадах. Всеки ден се доближавах все повече до зареждането на пистолета. Един ден реших да отида на лекар. Може би той щеше да ми каже нещо, което не знам за себе си или за живота си, което да ме „спаси”. Бях стигнал ръба на разрушението си, но реших да дам последен шанс на цивилизацията да ме приеме обратно. И така се отправих към кабинета му, и първите 2-3 сеанса бяха обещаващи. Задаваше ми въпроси, а аз отговарях почти с желание, което за мен си беше постижение, но нямаше кой знае какъв напредък. Нямаше нужда да ми казва защо съм потенциален самоубиец, знаех си го и без това. Просто достигнах момента, в който всичко ми бе отнето. Останах черупка. Просто пребивавах на планетата. Родителите ми умряха през две години един от друг. Майка ми от рак на щитовидната жлеза, който понесе много тежко, а и всички около нея просто сякаш боледувахме с нея. Накрая вече не бяхме същите хора. Отдръпнахме се мигновено един от друг…всеки беше в своята собствена мъка. След година баща ми получи инфаркт, когато беше дошъл на гости вкъщи една неделя. Почина в болницата късно вечерта. Сякаш сърцето му беше категорично отказало да се бори. След смъртта на майка ми духът му не се бореше и явно беше дошъл ред на сърцето.
Три години след това жена ми загина в катастрофа. Пиян шофьор я изблъскал от пътя и колата ѝ се ударила в дърво. Починала на път за болницата. Осъдиха шофьора на 3 години условно и глоба. Парите му ги дарих на фондация за жертви на пътя. Колкото до него, намерих човек, който да го убие и му платих да го направи. Не изпитвам угризения. Отмъщението ми даде покой, но съвсем за кратко. Знаех, че няма да я върна така, но не можех да си представя онова гадно същество как стои на свобода, без да знае какво е страдание. Затова и наказанието трябва да отговаря на престъплението. Просто трябваше да има справедливост и всеки, който ме осъжда нека си зададе въпроса „Ами ако това беше моята жена, дете, брат, сестра или родител? Какво бих направил тогава?”.  След всичко това не бяха на себе си с месеци, дори може би години. Не помня колко време мина оттогава, но сякаш се е случило вчера. Сърцето ми кърви постоянно оттогава, а душата ми се разкъса на хиляди парчета. Всичко, което обичах беше отнето от мен. Затворих се в себе си и никой не можеше да премине стената. Нито приятелите, нито колегите…никой. Така живеех в света…безтегловен и нищожен. Нямах живот в мен. Търсех изход навсякъде, но реших да пробвам с лекаря като последен цивилизован вариант. И така след третия сеанс ми изписа хапчета…Ривотрил. Започнах да ги пия и отначало нямаше ефект, но той ме убеди да изчакам 2-3 седмици, за да усетя действието.Първоначално се чувствах още по-изморен и спях много. Сякаш бях в летаргия, но след месец започнах да усещам ефектите. Първото, което усетих е топлината на слънцето. Бях забравил какво е да усещаш. Почувствах дори радост. Лекаря ми помагаше и напътстваше, а така и намаляха посещенията при него. Сякаш всичко бе наред. Минаха 6 месеца и си върнах приятелите…поне повечето от тях. Колегите отново говореха с мен. И дори срещнах жена, която ме хареса. Бях толкова уплашен, че исках да избягам. Сърцето ми препускаше. Умът ми отказваше да приеме заместител на жена ми, а аз самият се разкъсвах. В последствие реших да опитам и се получи. Тя разбра историята ми и я прие. Не пожела да ме променя, а и нямаше защо в случая. Справях се добре в тези месеци. Заживяхме заедно след 6 месеца и така измина нормална година благодарение на лекаря и неговия Ривотрил.

Всъщност Ривотрилът е причината да съм тук сред вас. Той ме направи зависим. Свободата, която ми даде всъщност бе окована във вериги. Започнах да се пристрастявам и го пиех постоянно. Например след кошмар или неспокоен сън, след тежък ден на работа, след скандал вкъщи или просто…винаги. Лекарят се опита да го смени с Мелатонин, после с Ципралекс, после с Опипрамол, Инсидон и Прамолан, но нищо не беше достатъчно и така останах зависим и падението започна отначало. Станах раздразнителен, нещастен и изгубих волята си за живот. Мислех само за следващото хапче. Изгоних всички от живота си отново. Любовта, приятелите и работата отново бяха изгорени пред очите ми от самия мен. И ето така се озовах тук при вас. Не ми остана нищо освен зареден пистолет заключен в нощното ми шкафче. Надявам се единствено вие да ми помогнете, защото аз не мога да помогна на себе си.

Това беше неговият призив за помощ. Хората от групата се събираха два пъти седмично и се ръководеха от един възрастен професор по психология, който сам беше загубил всичко, но беше успял да се върне от бездната на повреденото си съзнание и практикуваше с едничката цел да помага на хората да преодолеят самите себе си и да приемат живота с всичките му падения и израствания.