Secrets

Тъмната ми природа е това, което искам да скрия от света. Всички тайни, които пазя така ревностно през годините започнаха да излизат наяве. Всички мои дела извършени през годините на тайни игри и манипулации, ме връхлитат обратно с огромна сила. В момент, в който си мислех, че най-накрая съм постигнал всичко, съдбата се обърна срещу мен и ме накара да платя.
В началото всичко бе така невинно. Тогава бях само на 20 години и вярвах, че животът е пълен с красота. Вярвах, че стига да бъдеш честен и откровен, щастието ще дойде само. Ценностите в живота ми бяха изградени от строгостта на приемното ми семейство, което ме спаси, след смъртта на родителите ми. Всъщност това бяха чичо ми и втората му съпруга, която той държеше изкъсо заради богатството си. Хората завиждаха за състоянието, което бе натрупал и така не виждаха грозната душа, която притежаваше. Исках да бъда далече от тях. Исках да бъда далече от огромната страшна къща пълна с призраците на злодеянията му. Когато ме изпрати в пансион, бях толкова щастлив, че изолацията на сградата ми се видя вълшебна. Бяхме отдалечени от цивилизацията или поне така ни караха да си мислим. Учителите ни държаха зад високи стени и решетки сякаш бяхме в затвор, а роднините ни бяха изпратили там, за да могат да спят спокойно и без угризения да трупат богатства.
Годините прекарани там ме направиха издръжлив. Обстановката бе мизерна, учениците гневни, а всички останали просто ни използваха, за да цедят жълтици от нашите благодетели.
Тогава видях невинността да се изпарява пред очите ми. Докато пребивавах там душата ми бавно започна да се покварява. Бе нужен съвсем лек тласък.
Върнах се от изгнание 4 години, след като ме бяха отпратили, за да  присъствам на погребението на тази двойка, която наричаха мои осиновители. Някой се бил промъкнал в къщата с намерението да я обере, но завършил с убийството на чичо ми и жена му. Не мога да кажа, че съжалявам за това злощастие, но и не мога да скрия разочарованието си от факта, че Господ така и не ми даде шанса за реванш.
Бях на 19 и всичко бе само мое.
Срещнах се с всички адвокати, счетоводители и агенти на чичо ми. Той притежаваше малка империя, а аз бях неин наследник. Колко лесно може да се поквари човек в такова положение?
Изключително бързо. Срещнах най-довереният човек на чичо ми, който ми показа същността на всичко около мен. Показа ми, че животът се изгражда върху пари и влиянието, което осигуряват. С пари можеше да се постигне всичко. С тях си купувах най-елегантните неща, а чрез тях придобивах статуса си в обществото. Това бе общество изградено върху идеала за печалбата. Всичко или нищо.
Имах нужда да вярвам в нещо и тласъкът, който този мъж ми даде бе достатъчен да повярвам в покварата като висша валута.
Купих си любов. Нещо, което трябваше да ме спаси, но в крайна сметка осъзнах, че дори тя може да се купи. Всичко е въпрос на договаряне. Никой не обича, защото иска, а защото има нужда. Нуждата движи човека, а аз задоволявах всички свои нужди. Любовта бе ненужна пречка, която премахнах. Тя ме правеше слаб. Когато срещнах младата Мария, бях в зараждането на новото си Аз. Тя беше от бедно семейство, но и ужасно красива. Имаше страхотно тяло и очи, които те побъркваха. Веднага щом я видях разбрах, че искам да я имам. Мислех си за нея постоянно. Исках да я притежавам. Това не беше любов, а нужда. Нужда да имам нещо само за себе си. 
Не след дълго убедих баща й да ми позволи да я взема със себе си иначе щеше да бъде уволнен от жалката си работа. Нямаше избор. Исках да я имам.

Веднъж прелъстена, Мария се оказа податлива на манипулации. Всяка вечер излизах и ходех в мъжкия клуб. Това е място, на което задоволявах всяка своя сексуална нужда и то с помощта на най-елитните момичета в града, а дори може би и в страната. Там движех и бизнеса си. Сключвах сделки използвайки слабостите и тайните на опонентите си в бизнеса. Наблюдавах ги и разбирах слабостите им. Трябваше да притежавам всичко, което са изградили. Исках да бъда всичко. Желанията ми ставаха все по-големи и нямаше как да ги задоволявам изцяло. Затова и лъжите, корупцията, убийствата и изневерите станаха постепенно част от моят живот. Аз съм този, който правеше всичко. Останалите просто бяха пешки в моята игра. Поръчах убийствата на най-смъртоносните ми врагове и на тези, които усещах, че се доближават прекалено близо до тайните ми. Години наред криех най-дълбоките си намерения и желания от външни погледи и ги доверявах само на един човек. Този човек, който бе дясната ръка на моят чичо се оказа и мой най-доверен човек. Но той започна да става алчен и, когато разбрах че ме е крал с години, се отървах от него.
Мария остаря и я заменях с по-млади и по-млади жени. Не се насищах само от една. Опазвах репутацията си в обществото с цената на много лъжи и измами. В очите на всички бях преуспял, честен човек със стабилен морал и ценностна система достойна за Господ. Лъжех, крадях, мамих и прелъстявах…това бе животът за мен. Исках го. Нима никой друг не го е искал. Истинският лицемер е този, който не признава желанията си. Най-мрачните желания определят стойността ти и те правят това, което си. Тъмната ми страна така и не стана известна на хората.Поне не преди смъртта ми. Веднъж погребан бях разрушен. Тайните се показаха и мечтите ми за безсмъртие бяха изпепелени. Единственото, което не успях да постигна.

През годините се криех в сенките. Играех скришно. Опитвах се да утоля жаждата си за власт.
Каквото и да правех винаги исках още. Тази жажда ме подлудяваше. Правеше ме нетърпелив и невнимателен. Исках всичко. Исках да бъда всичко…или нищо. Нямаше друг вариант за мен. Така се и провалих. Желанията ми ме погубиха. Те погребаха душата ми. Осъзнавам го и не съжалявам. Това бе съдбата ми. Непрестанното търсене на недостижимото ме направи онази грозна картина, която въплъщава злото и омразата. Сега плащам за греховете си трупани през годините…

… и Адът никога не е бил по-интересно място за живеене след пристигането ми.

Train

Пътувам и мислите ми препускат със скоростта на влака. Пейзажа е една картина, която се сменя постоянно, но и някак си остава същия. Искам да те видя. Само за това мисля. Отдалечавам се от теб с всяка изминала секунда. Не чувам музиката в слушалките. Тракането на колелата ме изнервя. Тръгвам от някъде и пътувам за някъде. Идвам от място без значение и отивам на място изгубило своето през годините. Не искам да го признавам, но не искам да се връщам. Винаги, когато дойде това време да се прибера, нещо в мен отказва да тръгне. Нима е възможно да не искам да виждам любимото си място. Всичко, което се случва там ме изтощава и напряга. От години се опитвам да избягам от всичко това и сега, докато пътувам с влака виждам как влизам в същите проблеми. Колкото  и да бягаш, не можеш да се измъкнеш. Това е кръвта ми и тя ще ме следва навсякъде. Трудно е да си представиш, че ще ти говоря така 2 години след първия ни разговор. Толкова много неща се промениха за това време. Опитах се да порасна и да избягам. Не успях и в двете. После се опитах да се унищожа. И в това не успях. Накрая се опитах да приема живота…и сега ме е страх отново да не успея.
Истината е, че това което ти казвам не ме прави по-добър или по-лош, по-интересен или по-отблъскващ, но ме прави по-искрен, по-честен и дори може би по-смел. Глупав, но смел.
Осъзнавам всичко, което правя и го правя бягайки от нещо, за да мога да намеря друго по-добро състояние. Дали е правилно или не…не мога да кажа, но знам, че ако не опитам и този път, то ще съжалявам дълго време и ще се питам „Ами, ако?” .
Мислите ми продължиха да препускат покрай дърветата от пейзажа. Виждах полупрозрачното си отражение в стъклото и си мислех, че си права като каза, че не съм щастлив. Само, че не в работата, а извън нея. Все пак това е работа и си има своите грижи и проблеми, но в нея създавам нещо полезно. Използвам себе си и ума си, за нещо, което има смисъл. Истина е, че не съм искал да правя това, но ми харесва, а и парите ми трябват. Мислех да пиша за любов и как не мога да живея без теб, но и ти и аз знаем, че мога да живея без теб, както и ти без мен. Простото обяснение е, че след тежък ден или тежка седмица или месец, искам да се обадя на теб.
Докато разсъждавам върху живота си и каква посока съм поел, се сещам, че всъщност той си върви добре и сам. Не мога да го направлявам. Колкото и да се опитвах, той винаги излизаше извън релсите и да го върна бе много трудно. Загубих вяра в много неща, но пък и спечелих доверието на нови хора, които срещнах. Напуснаха ме близки хора и аз самият не умрях, но пък видях, че имам и приятели, които не съм забелязвал досега. Има само едно нещо, с което не мога да се преборя.
Влакът си спираше на гарите и хората постоянно се сменяха. Не ги забелязвах докато пишех. Толкова се бях вглъбил, че виждах само табелите на коя гара сме. Така бях до гара Септември, преди която бях останал сам в карето от места в единия край на вагона. След като влака потегли отново видях, че срещу мен е седнала жена. Не много привлекателна, но не и грозна. Бе интересна по свое му. Тя гледаше нервно през прозорците и постоянно мачкаше дръжките на чантата си. Сякаш нещо я преследваше. След около минута забелязах, че започна да плаче, но се сдържаше, за да не се показва слаба пред мен, а и пред който и да е друг във вагона. Очите ѝ бяха червени, а тъгата в тях ме унищожи. Сякаш бе поела теглото на хиляди човешки съдби върху раменете си. Толкова тъга не бях виждал никога. Ако беше там, щеше да видиш лицето ѝ и да си кажеш, че това не е възможно. Жената се разкъсваше просто. Извади салфетки и избърсваше сълзите толкова бързо, че да не ги видя случайно. Не исках да я притеснявам и затова гледах навън постоянно. Не ми достигна смелост да я попитам какво се е случило и дали мога да помогна. Сякаш ако я бях попитал това щеше да донесе спасение и на мен. Толкова много исках да ѝ помогна. Виждах нещо познато в нея. Виждах всичката тъга, която се беше събрала в мен и сякаш се бе вляла в нея. Стоях на тръни около нея, но и не показвах нищо, за да не я притесня. Стана така, че слезе на гарата в Пазарджик и тогава едновременно си отдъхнах, но и изпитах голямо съжаление за нея. Така и не разбрах какво е станало с нея, но съжалявам, че не попитах.
След това пътуването ми бе с мирис на дъжд. Усещах аромата му и исках да се хвърля под него. Толкова исках да сляза от влака и да видя града си отново. Започнах пътуването с тъга, а го завърших с надежда. Успях да видя някои неща от страни. Успях да видя малко от себе си в огледалото. Успях да видя желанията и страховете си отново. Успях да си дам време.
През цялото време пишех и мислих за теб, но така и не успях да ти кажа всичко. А и не искам. Също знам, че и ти не искаш. На теб ще ти пречи, а мен ще ме накара да се чувствам безразсъдно и неудобно…за пореден път.

Chasing myself

На края на живота ми направих равносметката за всички мои избори. Винаги съм се питал дали нещата, които съм правил ще бъдат запомнени. Опитвах се да бъда човек на честта, на силата, на доверието. Исках да постигна всичко. Преследвах мечтите си, но истината е, че не знаех къде отивам и защо. Имах нужда да гоня някого или нещо. Никога не се спирах, защото знаех, че ако спра дори за миг, ще ме връхлетят въпросите. Собственото ми съмнение щеше да ме откаже от целта ми. А тя беше проста. През по-голямата част от живота ми или поне тази част, през която бях млад, се опитвах да бъда най-добрият. Исках да имам пари, положение и слава. Поне така си представях щастието, докато не срещнах нея. Тя беше жената на моя живот и не го казвам от сълзлива сантименталност. Тя беше всичко. Имаше красива дълга коса, пронизващ поглед, красива усмивка и преди всичко друго – необяснимо загадъчен характер. Едновременно ме караше да се смея и да плача вътрешно. Да си поемам дълбоко въздух и да се задушавам.  Да бъда герой и престъпник. Две напред и една назад. Това беше чувството с нея.
Колкото и да се старая да го отрека, през цялото време съм търсил само нея. Всичко това, което преследвах бе само едно и то бе спокойствие. С нея имах мир, а без нея имах война. Война със себе си, света, хората и всичко, което ми се изпречеше. Бях уморен. Бях толкова капнал от неспирен бяг, че дните ми бяха на автопилот, а думите ми бяха еднакви, сиви, безсмислени. Но не спирах да бягам, защото знаех, че ще имам покой. Парадоксално е да преследвам толкова силно и настървено нещо, което е в противоположност на бягството.
И така моите млади години бяха разделени на две. В първата част тъпчех душата си със синтетично гориво от малки хапчета, чиято цел бе да ме накарат да издържа на темпото на самия себе си, а във втората част успях да надбягам себе си и намерих покой.
Макар и не много продължителни годините ми с нея бяха най-щастливите в живота ми. Аз бях причината да се разделим. Колкото и да се опитвах да го отрека, веднъж постигнал най-съкровената си мечта не знаех какво да правя с нея. Постепенно забравих любовта и започнах да преследвам отново призраците на душата ми. Отчуждих се от щастието и потънах в неблагодарния свят на лъжата и несигурността. Вложих всичко в работата си, която ме прояде отвътре. Душата ми се поквари, а с нея и сърцето. Не вярвах на никого и на нищо. Гледах на любовта на живота ми като на досадна съпруга, която си стои постоянно вкъщи, готви и гледа сапунки. Всъщност я задушавах с егото си и тя ме напусна. В този ден не усетих нищо. Сякаш дяволът бе дошъл и си бе взел в аванс една душа. Продължих безцелният си път вярвайки, че ако бъда най-добър в това, което правя, ще бъда възнаграден. Реалността бе такава, че бях продал всичко от себе си. Всичките пари и престиж бяха просто малко и исках все повече и повече. Не спирах да преследвам върха, а в същото време падах в бездната. Години наред вярвах в себе си и в това, което искам.  Нямах нищо друго освен лъжите.
Ожених се след години, родиха ми се деца, а сега имам и внуци. Историята не свършва щастливо. Обикнах жена си заради това, че беше различна от любовта, която имах преди. Знаех, че няма да се повтори и затова реших да потърся нещо съвсем различно през годините. За съжаление така и не я приех в сърцето си. Децата възпитах прекалено строго. Не се задържах вкъщи, а ако го правех то бе, за да не забравят кой съм. Не бях разбиращ баща, нямах и чувство за мярка  и забранявах всичко, както забраняваха на мен докато растях. Животът ми бе работа, а децата бяха в онези години придатък от скучното ежедневие. Те израснаха озлобени, нещастни и разочаровани. Внуците ми идват да ме посещават вкъщи, но само един два пъти в месеца. Опитвам се поне на тях да дам това, което не успях да дам на родителите им.

Когато ракът се превърна от хипотеза в реалност, осъзнах, че не съм имал нищо. Силата и честта, които си мислех че съм постигнал в живота си всъщност бяха маска. Те бяха проста керамична обвивка, която се пропука в реалния живот. Толкова години прекарани в търсене и преследване на нещо, което е било илюзия. Сега всичко е просто един сън, в който гоня Белия заек надолу по пътеката на въображаемото ми щастие.