Изборът

Аз гласувах днес. Сега съм вкъщи гледам телевизия и виждам резултатите. Ще има балотаж, което е и нормално с оглед на активността и партийния характер на вота. Виждам в студията на телевизиите много анализатори, много социолози, много журналисти и много водещи. Слушам изказвания на партийни лидери, на кандидати, на участници в кампаниите, но чувам отзивите на хората. Интересното е, че докато течеше изборният ден всички телевизии бяха пред секциите и имаше преки включвания от всякакви градове, села, паланки и от посолствата в чужбина, но след 19 часа всички се преместиха и запознаха да говорят с политиците. Не виждам нуждата. Започнаха се тънките сметки с изгубилите, на кого биха "предоставили" гласовете си, сякаш са резервирани само и ексклузивно за тях. Все още не може да се осъзнае, че гласовете са на хора, реални хора, които са отишли до избирателните секции и са гласували, както са сметнали за правилно - по убеждение или не. Сякаш тези гласове вовеки принадлежат на даденият кандидат и той ще ги раздаде на конкурентите си. Абсолютността на тъпотията и некадърността е потресаваща. Никой не осъзнава колко уникално просташки са такива сметки. И самите кандидати говорят за вота, който са получили сякаш ще го има и след седмица. 

Имам чувството, че живея в държава и сред народ, който буквално си е вкарал главата в задника. Но да оставим тънките сметки на страна. Днес видях за пореден път партиен вот на мажоритарни избори. Въпреки, че изборът беше за президент, все пак вотът си беше партиен.

В ситуация на пълна некадърност на политическата ни система, това не е кой знае каква новина. Като говоря за некадърност имам предвид тоталната липса на ясни послания на канидатите, на ясна идея за реалната работа на президентската институция от страна на кандидатите, на пълно безхаберие относно изборния кодекс и промени в "последния" момент, на престъпното за мен неправилно организиране на провеждането на изборите зад граница за българите в чужбина и отново на празните слова бликащи от ефира. 

Не знам защо, но от устите на всички кандидати излизаше един и същи мотив за спиране на корупцията, 27 години стигат, за бъдещето на България, за европейското развитие на България и за спирането на бежанците. Според мен тези хора не живеят в България. Те съществуват в друга паралелна вселена, в която България е президентска република и там президентът е част от законодателната власт. Президентът на Република България в тази вселена, в която се намираме всички останали, не върши работата на Народното събрание, т.е. не пише и не гласува закони. Той не провежда съдебни дела и не вкарва никого в затвора. Той не строи стени по границата и не гласува бюджета на държавата, за да намери пари за тези стени. Той не е евродепутат. Той не живее в Брюксел. 

Имам усещането, че наистина сме много прост народ щом с такива призиви ни карат да гласуваме за тях и по-лошото е, че наистина заради тези призиви гласуваме за тях. Вече е толкова смешно, че е чак тъжно. 

Сега кандидатите начело с победителя на първи тур ген. Румен Радев. Човекът изнесе добра партийна кампания въпреки изключителната немощ на Корнелия Нинова. Просто не мога да си представя такъв лидер на партия като нея, който лае ли лае, а накрая добре, че беше ген. Радев та да се ангажира партийния вот на БСП, както и този на военните, което за мен е неправилно. Поначало военен няма място в управлението, но това е мое лично мнение. Големият сблъсък бе очакван ГЕРБ срещу БСП и си стана точно така. Генералът срещу леля Цецка. Жената може да е много кадърна и много образована, и с много опит, но воденето на дебат не е силната й страна. Воденето на държава още по-малко. За да си лидер и то добър, трябва да искат да те следват. За мен хората не искат да я, следват, а просто гласуваха за Бойко чрез нея. В крайна сметка това ще е балотажът. За кадидат вицепрезидентите не мога да кажа нищо ... Илияна Йотова имам чувството, че е родена на Бузлуджа - толкова отдавна е в БСП и толкова мизерии са сътворени докато и тя беше (и все още е) част от партията. За вицеадмирал Пламен Манушев наистина нямам какво да кажа просто, защото нямам представа кой е. Това го казвам не с цел да го обидя (макар, че едва ли би се обидил от поредният недоволен драскач), а просто, защото наистина не съм запознат с него. 

За другите кандидати с "топ" резултати какво да кажа. Хващам се за главата и се моля повече да не ги видя на избори. Красимир Каракачанов е човек, който просто живее, за да е на избори, да прибере пари от някого и да е в коалиция, с когото е най-удобно. Той не е патриот, а фурнаджийска лопата. Изреди се всички и всички му се изредиха и дотук смятам да спра. Въпреки това е трети, което ме сразява душевно. А е и в коалиция с Волен Сидеров сега - мозъчните ми клетки загиват. 

Пламен Орешарски е кандидат за президент ?!?!?! Не мога !!!! И гласуват за него...гласуват ?!?!?! Не мога !!!  Тук вече българския народ ме загуби тотално. Просто не мога да го преодолея. Това е невъзможно. Ако някой не знае що за некадърно човече е той явно живее във вакуум и няма спомени от последните 2-3 години. Честен съм като казвам, че който е гласувал за него просто няма какво да му кажа. 

Трайчо Трайков направи скромна кампания, макар и партийна отчасти. Лично аз го сметнах за симпатичен. Малко тих, малко изолиран и встрани от събитията. Опита се, но на фона на останалите заглъхна. Някои казват, че приличал на Плевнелиев. Ми аз пък искам да ми приличат повече на него останалите, защото само жлъч и глупости слушам от тях.

Марешки е като друг от кандидатите Банев. И двамата бизнесмени с много съмнително минало (всъщност си е престъпно нямам какво да си кривим душата), и двамата с други цели на тези избори. Те не заслужават гласове, а финансови одити. Политиците са най-мръсни да, но тези двамата не са по-чисти. И най-вече искат да гласуваме за тях, ние бедните отрудени българи, и те ще спрат корупцията, ъхъм !

Татяна Дончева и Ивайло Калфин - горките опитаха, но няма как да се пробие партийния вот. Калфин беше фаворит за мой избор, поради ред причини, но не гласувах за него. Всъщност няма да кажа за кой гласувах. Идеята ми тук е, че Калфин имаше потенциалът да е принципен президент, но остана с БСП прекалено дълго преди да тръгне и това не ми правеше добро впечатление. Не може да се принципен и да циркулираш около едни и същи индивиди и да бъдеш приятел на всички, и да "бъдеш отворен за разговори с всички". Татяна Дончева не мога да я приема като човек, който е подходящ за поста. Първо беше кречеталото, което сега е Корнелия Нинова. След това се отцепи заради вътрешните борби в БСП (и Калфин поради същата причина). Като цяло остана в периферията. Само, че сега слушайки интервютата с нея, вече не е същото кречетало, което беше в БСП. 

Референдумът за съжаление има опасност да не е валиден, но това ще е като всичко останало в нашата мила държава. Ден да мине и друг да дойде. Искрено се надявам да мине и да не потъне в забвение, както се опитаха да направят, след като го окастриха. 

Всъщност хората днес гласуваха. Правилно или не времето ще покаже. Анализите ще бъдат направени и всичко ще тръгне пак в познатото русло, но може и да не е така. Важно е хората да гласуват. Важно е ние да гласуваме. Важно е да действаме като суверен на тази държава, колкото и да ни е трудно и невъзможно. Всички искаме да живеем по-добре, но докато не започнем да се възползваме от правата си нямаме бъдеще. Нямаме други варианти. На маса всички сме силни, но на улицата ни е студено и предпочитаме да не ставаме от масата. Всъщност не е толкова сложно. Аз гласувах и ще продължавам да гласувам. Дори и да не подкрепяте никого е важно да го кажете. Демокрацията се гради върху изборът на всеки един от нас всеки ден.

Защо сте тук?

Преглеждах "спомените" си от предишните години и някак си един и същи мотив изскачаше във всеки пост ... мотивът на сънят. За съжаление с времето нещата не се променят. За съжаление няма и да се променят. Един концерт няма да ги промени. Всеки един глас обаче може. Самият термин или определение "народен будител" е произлязъл от нуждата ни да бъдем събудени от сънят на подчинението, на малодушието, на безразличието и на обезверяването. Историята помни много личности дали всичко, даже и живота си, за да можем да сме свободни, образовани, щастливи и горди със себеси. Историята помни, но ние не. За да си будител, се иска смелост, добросърдечност, жертвоготовност, достойнство и просто любов. Родината е изстрадала много. Ние сме изстрадали много. Но и сме се предавали прекалено много. Да не вярваш в нещо е разбираемо, но да не вярваш в себе си е пагубно, а ние не вярваме в себе си. Запитайте се дали вярвате в себе. Вярвате ли, че можете повече? Вярвате ли, че животът ви не е само поредица дни? Вярвате ли, че борбата си заслужава? За мен все още отговорът е Да.

Можем много повече като народ и общество. Можем да бъдем всичко, което си поискаме, но ние избираме да сме страхливи. Избираме да се крием зад маските си и да не взимаме решения, които могат да променят нещо. Уморени сме от лъжи и измами, но продължаваме да се самозалъгваме умишлено. Всеки един избор, който правим ни определя като индивиди. Дали да си продупчиш билетчето за трамвая? Дали да помогнеш на старица да пренесе торбите си до входа? Дали да спреш хулиганите, които тормозят съседчето? Дали да изискаш да ти асфалтират улицата? Всичко това са въпроси с ясен отговор за мен. А за вас?

Мечтая си време, в което няма да има нужда да се пишат такива анализи на българското общество. Време, в което ще си горд от държавата и народа си. Никой няма нужда вече от такива анализи. Всички ги правят, но няма полза от тях. Знаейки истината следва да се направи нещо. Народът е суверенът на държавата, но ние се възприемаме като овце. Ние сме си овце. Вървим в редици и блеем пред урните. Вървим сляпо напред, назад и настрани, стига да ни насочат с правилните празни обещания. Виждаме едно и също по телевизията - безнадеждност и малодушие. 

Народните будители са нашите закрилници, корективи и символи на надежда. Останахме без такива обаче. Вече няма буквари, читанки и нотни тетрадки. Децата ни вярват в Андоид версия Кит Кат, а не в Патиланско царство. А ние вярваме в ... в нищо всъщност. 

И все пак аз вярвам в себе си, и в хората около мен. Вярвам, че съдбата на един народ зависи от самия него. Вярвам, че бъдещето може да е по-добро, по-човечно и по-близо отколко си мислим.

Животът ни тук се определя от нас самите. Бедни сме душевно, но богати на приказки. Само ако се обърне това съотношение и ще можем да повдигнем планини. 

Нима сме втора ръка хора? Честно казано ми е трудно да защитя тезата, че не сме с оглед на последните 30 години и изборите, които сме направили. Не са виновни 240 човека, защото те са представителна извадка на всички хора и техните ежедневни избори. Има 7 милиона виновни и 7 милиона жертви. Да се събудиш значи да разбереш кой си и защо си тук. Защо сте тук?

Light

Работя на гробищата от 33 години. Всеки ден започва по един и същи начин. Рано сутрин в 5 часа пия кафето си и виждам през прозореца на кухнята небето, което започва постепенно да се пробужда. В тези ранни часове тъмнината започва да отстъпва на светлината бавно и постепенно. За 15 минути рано сутрин си между нощта и деня. В този сумрак се подготвям за деня. Размишлявам загледан навън през прозореца и очаквам светлината. Рутината на деня е нещо неизбежно. Когато си като мен и работиш на едно и също място, и живееш на едно и също място, толкова години, всичко е рутина. Събуждането, кафето, закуската, автобусът до работа, самата работа, пътят обратно, вечерята, сънят - всичко. Вече съм на 64 години. Ще се пенсионирам след 9-10 години и тогава ще трябва да изградя нова рутина и това ме плаши. Нямам други умения освен да се грижа за мъртвите, а мисълта, че скоро ще се присъединя към тях ме тревожи. Въпреки, че смъртта е ежедневието ми все пак има една мисъл, която не ми дава покой ... "Какво да пише на надгробния ми камък?". И тази мисъл започва да се повтаря все повече с времето. Неизбежно е. Дните, седмиците, месеците и годините просто отминават и постепенно съмнението се промъква покрай теб. Появява се артрит. Събуждаш се през нощтта. Имаш проблеми с кръвното. Всичко това е времето, което ти казва, че с всяка изминала секунда го губиш, но сега е много по-осезаемо. Чувстваш дните. И сякаш има една мрачност, която витае във въздуха. Странно усещане. когато бях млад, всичко беше бързо и времето не стигаше, но не ми правеше впечатление, защото си мислех, че имам всичките дни пред себе си. Имах цялото време на света. На 64 разбираш, че цялото време на света всъщност са само 24 часа, нито повече нито по-малко. Всеки ден светът разполага точно с 24 часа и всеки живее в тях, както може, а някои просто съществуваме.

Започнах работа в гробищата като вече провален и огорчен мъж. Бях изгубил парите си, жилището си, работата си и надеждата си. Бях прекалено горд. Егото ме провали. Смятах, че мога всичко, но всъщност животът ти показва обратното. Бях високоплатен, добре образован мъж, който обичаше работата си, но и искаше всичко на мига. Когато започнах да не го получавам, станах алчен, след това и безрасъден и доведох себе си и семейството си до фалит.

Тогава всичко се промени и след няколко месеца на самосъжаление, разочорование, скандали със съпругата ми и безразборни изблици на гняв, се случи нещо необратимо, което промени всичко. Животът ме удари с цялата си сила и ме стовари по лице върху твърдата земя.

Бях диагностициран с рак на белия дроб. В първите няколко дни бях като призрак. Движех се безмълвно в апартамента и се затворих в себе си. Не забелязвах нищо около мен. Бях в ступор. Благодарение на съпругата ми обаче започнах да се съвземам. Издърпа ме нагоре и започнах лечение. Преживях три ремисии, две операции, безбройни часове химиотерапия и неизмеримо количество болка, но оцелях. Благодарение на нея. 

В онези седмици на пробуждане от душевната ми кома, се разхождах и премислях бъдещето си. Бях се озовал до гробищата в следствие на мисловните ми бродежи. Видях нещо, което ме накара да преосмисля професионалният ми път. Младо семейство на погребението на дъщеричката си. Тя беше на 3 години и гледката на семейстовото беше смразяваща. Не исках да се натрапвам, но останах в периферията. Сърцето ми се беше свило от безпомощност. Видях безнадеждността в погледите им. Бяха унищожени вътрешно. Цялата любов бе изкоренена от тях. Нямаха нищо и никого, на което да разчитат, а и нямаше за какво всъщност.

С мисълта за моята тогава неизвестна съдба, вървях из алеите и се опитвах да осмисля живота. Виждах посланията върху бадгробните плочи и разбирах по нещичко за всеки един от тези хора под земята. Техните стремежи и желания. Техните съдби.

Решението да започна работа там беше лесно. Просто исках да помогна. Може би на тях, но предимно на себе си. Осигурявайки им подкрепа в най-черните моменти, моята лична съдба не изглеждаше толкова обречена. Може би е било егоистично, но говорейки с тези хора, се докоснах до една истинска любов и видях най-доброто в човечеството. Всички те през тези години ми показаха истинският смисъл на душата и сърцето, а аз не ги оставих сами в замяна. Съпругата ми го прие резервирано и дори беше разочарована, но ме подкрепи и остана до мен. Не исках да се връщам назад в един отровен свят, където алчността и завистта властваха. Там бях изгубен, лутайки се между различни лъжи за бъдещето. Мъртвите обаче не лъжат. Те казват само истината, колкото и болезнена да е тя.

Сега съм вече старец и разказвам това заради теб. Ти се луташ в неизвестното и търсиш причина, която да е твоята промяна. Всъщност истината е, че животът няма морална поука. Всичко се свежда до изборите, които правим докато не стигнем края. Рано или късно всичко ще приключи и тогава ще се озовеш тук. Важен е пътят, който ще извървиш и как ще го извървиш. Каква следа ще оставиш за хората, които идват след теб и за тези, които са вървели редом с теб. Питаш ме какво прави старец като мен тук на това място подреждайки цветята оставени на гробовете? Е, аз ти отговярам. Тук съм, за да помагам на изгубените души като теб самата, които търсят светлината в един мрачен свят.