When the sun goes down

Слънцето залязва и аз събирам остатъците на деня си в шепа. Седнал съм на ръба на покрива на четиринадесет етажния ми блок и пиша за миналото, настоящето и бъдещето. Събирам парченцата от пъзела на живота ми и се опитвам да разбера изборите, които направих. Винаги съм правел всичко толкова бързо и леко, че и досега не мога да осъзная как времето мина толкова бързо. На 50 години съм вече и равносметката бе неизбежна.
Детството ми не мина добре. Бяхме бедни и нямахме кой знае какви възможности да си позволим какъвто и да е избор. Опитвам се да си спомня дали е имало Коледа, на която да не получа чорапи или бельо за подарък. Това бяха подаръците за мен и брат ми, който все още е по-голям от мен, но само на години. Празнувахме скромно, защото родителите ми бяха от онези неуспели да се възползват от шансовете си хора, а и може би бяха отгледани така. Аз ги познавах в периода им, когато вече бяха разочаровани от себе си и от живота. Бяха сърдити на себе си и един на друг, че са допуснали живота да мине покрай тях. Могли са да бъдат повече, но всъщност с времето се бяха превърнали в малки хора с малки души, които имаха деца, които разбира се обичаха, но все пак мечтаеха за друг живот. Ежедневието им се бе превърнало в едно непрестанно завиждане и окайване. Искаха всичко, а нямаха почти нищо. Докато растях с изоставане от брат ми, който бе доста по-голям, но и доста по-страхлив на моменти, нашите развиха ненавистта си един към друг и по едно време вече не я криеха. Поне майка ми не я криеше. Баща ми се примиряваше, но той трудно се впечатляваше от каквото и да е. Сякаш беше в едно състояние на непукизъм смесено с примирение и унищожително самосъжаление. В живота и на двамата липсваха бляскавите моменти. Нямаше ярка светлина и аплодисменти, а само лош късмет и лоши избори. Бяха се пропили със злоба. Майка ми ненавиждаше баща ми. Сигурно се дължеше на събития, които са се били случили преди аз да се родя, докато брат ми е растял. Доколкото съм дочувал от скандалите им, ставаше въпрос за това как баща ми се е напивал и е липсвал доста често, а и удрял от време на време майка ми. Естествено в нашето семейство не се говореше за нищо. Ние бяхме последователи на монасите дали обет за мълчание. Лошото беше, че мълчанието бе традиционния принцип за справяне с проблемите. Това мълчание се натрупваше и понякога цялата агресия избиваше в яростни викове. Наистина незабравима гледка. Научих се да бъда лъжец. Научих се да бъда използвач и лицемер. Научих се да бъда перманентно беден. Израснах изключително неуверен в себе си. Заради тях станах изключително затворен в себе си и не исках да показвам истински чувства, а и да исках не знаех как. Изобщо не бях щастлив. Просто детството ми мина в ограничения и никога не го преодолях. Всичко бе едно ограничение. Не учих това, което исках. Бях възпитан да бъда прекалено самокритичен, за което бе виновна майка ми. За нея нищо не бе достатъчно добро. Винаги се бунтувах срещу нея и срещу всички, но и изпълнявах всичко, защото семейството бе над всичко. Искаше ми се да вярвам, че съм добър син, но също така исках да повярвам, че тя е добра майка. Почти не си говорех с баща ми, а толкова исках да бъда повече с него. Наистина не можех да намеря почти нищо общо и това ми тежеше. Карах се с майка ми, а с баща ми почти не си говорех. С времето се отчуждих съвсем и брат ми. Презирах ги. Липсваше им желание да се измъкнат и когато аз го проявих се опитаха да ме издърпат отново назад. Всичко, което правех бе незадоволително. Колкото и да се опитвах да раста и да се отлепя, сякаш ме дърпаха нарочно обратно. Бях умен и имах потенциал, но бедността, завистта и лицемерието погуби всичко. Бях научен да мразя, да се страхувам, да не вярвам и да не обичам. Израснах в не много благоприятна среда за дете. Докато бях в „трудните години” , всичко ми се струваше непоносимо. Всичко минаваше ден за ден. Семейството упадаше морално и финансово. Когато станах на 18 се отделих поне частично и започнах да уча в друг град, с други хора…исках свежест. Но нещата не винаги се подреждат и продължих да бъда зависим. Заради факта, че израснах пълен с недоверие, останах и с малко приятели. Всички те бяха щастливи и имаха повече от колкото аз някога съм имал, и това ме тормозеше. Научих се с годините да компенсирам, това което нямах, с това което създадох. Създадох образ, мечта, личност, която да бъде почти непроницаема и неразбираема. Не казвах много за себе си, а и не виждах защо. От моя гледна точка всичко можеше да ме нарани. И ме нараняваше. Въпреки всичките ми усилия бях нараняван постоянно, но може би не го показвах явно. Просто мозъкът ми се претоварваше и нервите ми не издържаха и откачах, но всичко не скрито. Отделни хора знаеха отделни моменти от частица от цялата картина. Това не бяха лъжи, а просто начин да се предпазя. Успях да завърша и си намерих работа, която естествено отново не бе достатъчна. Работата ме изтощаваше, озлобяваше и унищожаваше психически и физически, но явно я предпочитах пред алтернативата на войната у дома. Бяха се превърнали в много злобни хора. имаше периоди, в които се задържах вкъщи за по-дълго и това се превръщаше в ад. Липсваха ми, но след време отново ги намразвах. Всичко бе един постоянен кръговрат на чувствата.
Нямаше миг покой. Никога не се почувствах спокоен. Никъде не можех да кажа, че принадлежа. Имаше моменти, в които исках да се хвърля от покрива и дори години назад си спомням, че почти не го направих. Исках да се самоунищожа. Претоварвах се само и само да видя, докъде бих издържал. Исках да изчезна. Всички около мен забелязваха лошите ми страни и много бързо забравяха добрите неща, които съм правил за тях. Постепенно изгубих вяра във всичко и всички. Междувременно брат ми през всички тези години израсна също толкова ненавиждащ всичко, както и аз, но мразеше и мен естествено. Семейството ми пък успя да задлъжнее изключително много и фалирахме. Всъщност основна заслуга имаше майка ми, с нейната болна амбиция да постигне нещо, а баща ми я слушаше. Аз никога не бих си причинил това, но с нейните неуспехи дойде моментът, в който аз трябваше да се превърна в успех и то на всяка цена. Натискът бе огромен, а аз бях сам. Всъщност винаги съм бил сам. Справял съм се, но сега бе различно. Имаше момент, в който за малко да умра и дори си мислех защо не успях. Такива бяха годините…самотни и бавни. Така продължи около 10 години. Сменях работи и квартири само и само да не се върна. Взимах заеми, които  връщах трудно и постепенно се оказа, че заприличвам на родителите ми. Живеех ден за ден. Имах амбиции и мечти, които не можех да сбъдна. С връзките нищо не вървеше.  Всичко бе една лъжа и всички искаха само пари, а аз нямах такива. Не можех и да изградя сам нещо, което бе разрушавано вътре в мен толкова години. Тогава започнах да пиша. Пишех малко, колкото да изкарам яда си и всичко, което ме унищожаваше. Може би показвах прекалено много, но пък се научих, че който ме наранява си плаща и така отново се предпазвах…или поне така си мислех. Постепенно успях да събера достатъчно материал за малък сборник, който издадох със собствени пари. Получи се така, че бе успешен. 10 години събирах всичко и се борих, и накрая успях да постигна нещо и то…сам. С успеха от сборника успях да си позволя да издам книга, която се продаде доста добре. След това втора и трета. С това темпо ги направих шест и реших да си дам почивка. Нямах семейство, защото не исках да бъда същият като родителите ми. Не исках да свърша озлобен и нещастен, което въпреки всичките ми усилия ставаше така или иначе. След всички търсения обаче все още не мога да намеря изцяло себе си. И затова съм и тук. Писах в продължение на години за себе си и всичко около мен, но така и не намерих сили да сложа край. Така и не получих необходимото признание, а и вече не се надявах, че ще го получа. Просто се примирих с фактите. Успях да унищожа толкова голяма част от себе си, че вече не остана нищо. Стоя на ръба на покрива на блока, в който израснах се опитвам да осмисля живота си на 50-ият си рожден ден. Реших да напиша може би последната си книга и това е нейното начало.

BG

България е една на тази земя,
а всички ние нейни чеда.
„Защо ли се родихме тук?”
постоянно питаме,
и в двора на съседа боклука изхвърляме.
И той като нас горкия
си пие ракия
и псува всеки в парламента,
че са видели сметката на пациента,
наречен България.

Децата ни пушат и пият,
но ние не правим нищо-
нека се избият.
„Защо са ни?”
и без това ще се избият.
Те израстват сами,
с приятели добри…
и наркотици евтини.
Опитваме се да се оправдаем-
„Държавата ни кочина!”,
но всъщност прасетата не крием,
„Това сме ние!” с гордост заявяваме.

И пак ден подир ден се чувстваме горди от себе си
мразейки всичко и всички, което е пред очите ни.
Живеем необразовани и незаинтересовани,
и ние вкупом с нашите роднини,
мислим стратегии,
как да оцелеем…и кого да прецакаме,
от страх смъртта си бедни да не дочакаме.
Искаме пари и само пари,
сякаш акъл можем да си купим.

И така, който си тръгне последен от България,
нека запомни, че и ние сме били велики,
някога с велики царе и ханове,
а сега просто стоим и чакаме,
политиците захранваме и нищо не правим,
понеже сме овце и блеем вкупом…с настроение.
Пожелавам на всички спасение,
и приятно самоизтребление.

Night

Стената бе цялата в кръв. Леглото бе цялото в кръв. Дори по тавана имаше кръв. Всичко сякаш бе в кръв. Криминалистите снимаха, а следователите разпитваха наляво и надясно какво е станало. Само един старши говореше с жената натиснала спусъка...няколкократно.
Вече се съмваше, а момчета сновяха трескаво из апартамента, който повече приличаше на истинска кочина, в която живеят свине. Дори и намирисваше така. Мъртвият мъж лежеше на леглото. Главата му бе продупчена два пъти, а по тялото имаше 7-8 огнестрелни рани на пръв поглед и една прободна в корема. Ножът бе в кухнята на пода. И така момчетата щракаха. Навсякъде се носеше миризма на засъхваща кръв. Миризмата бе тежка и влажна, сякаш лепнеше по кожата.
В другата стая старшият провеждаше първоначалният разпит на жената. Тя си призна веднага. Не бе и никаква загадка, че тя го е направила ако се съдеше по коментарите на другите живеещи в блока. Бяха събрани и им се провеждаше разпит от младите следователи. Добри момчета, но ставащи засега само за разпитвачи и носачи на кафе.
Когато полицията пристигна, жената бе при детето си в третата стая на апартамента. То бе в безсъзнание и затова линейката взе първо него и след това се върна да чака за тялото.
Тя се спукваше да реве, но понеже искаше да вземат 6 годишният ѝ син по-бързо, затова звънна и сама на ченгетата да идват. Момчето бе в безсъзнание. Тя с окървавени ръце го прегръщаше, но никой освен Господ не беше способен да каже какво следва. Линейката го откара в някоя от болниците, а тя разказваше историята си на старшия. Те стояха в хола на дивана, но като цяло апартамента бе потънал в мръсотия. Имаше следи от наркотици навсякъде…игли, спринцовки, пакетчета с останал хероин, малко марихуана разпиляна на масата, бутилки от уиски, бира и водка на пода. В кухнята мивката бе пълна с мръсни чинии, в хладилника нямаше никаква свястна храна, имаше кръв по пода. Общо взето целият апартамент бе с главата надолу, че и повече.
– И  така…какво се случи. Видях кръвта из целия апартамент, но искам ти да ми разкажеш какво се случи.
– Убих го. Този път всичко трябваше да спре. Как е синът ми? Може ли да разберете и да ми кажете!
Ръцете ѝ трепереха. Имаше нужда от доза, но полицията бе навсякъде и нямаше как да си я приготви. Затова бе толкова нервна и погледът ѝ не се спираше на едно място. Ръцете ѝ още бяха в кръв, но тя не го забеляза, докато старшият не я попита.
– Как се получи, че ръцете ти са целите в кръв?
– Не знам…но..да..да! Заради ножа е. Наръгах го и заради това.
– Как го наръга? Всъщност, защо не се успокоиш и не започнеш отначало, а?
– Добре. Но искам да знам как е синът ми…и моля ви дайте ми цигара.
Започна да разказва, в мига, в който запали цигарата.
– Аз съм проститутка. Никога не съм била друго…няма и да бъда. На 16 нашите умряха и трябваше да се издържам. Започнах със сводника от квартала. Познаваше ме и може би затова не ме биеше, колкото другите момичета. За щастие успях да остана в апартамента на нашите, но не за дълго. Пускаше ме навсякъде и с всичко, което може да плаща. Минала съм през всички гадове на тоя град. Нищо извратено вече не може да ме изненада. Все пак търпях, но не много дълго. Красива съм и знаех, че мога да направя повече. Мутрите шефове на сводника ми решиха да ме принудят да си продам апартамента на тях…за стотинки. Така и стана естествено и то прекалено бързо, за да мога да  измисля план за бягство. Успях макар и късно да започвам да събирам пари. Събирах първо за наем…но станах спестовна и успях да купя тая дупка. Всичко тук е мое и тоя мерзавец там не заслужаваше нищо от него.
– Той ли е бащата на детето?
– Да! Стана случайно, а може би не…не знам. Всичко се нареждаше. Избягвах побоищата, не взимах много наркотици, не бях забременяла…всичко беше ОК. Тогава се появи той. Беше част от местните бандити, които си мислеха, че притежават света. Бе нищо в сравнение с големите.
Накара ме да се влюбя в него. Не знам защо и той реши да ме взима за нещо повече от секс. Мислеше си, че му принадлежа може би. Правихме секс редовно и плащаше редовно. Аз го накарах да спре да плаща. Глупачка. Така мина една година и той постепенно заживя тук. Така или иначе не виках клиенти тук така, че за него нямаше проблем стига секса да беше специален и само за него. Превърнах се в негова кукла. Но той не беше наред с главата. Смъркаше постоянно и биеше хероин често. Научи и мен. Правихме всичко забранено и то по много. Увеличих наркотиците и станах зависима. Зависима от него, от алкохола, от наркотиците, от парите…от всичко. Парите вече не стигаха и трябваше да работя повече. Отрепките си оставаха същите, но поне минах по-богати и по-опасни съответно. Харесваше ми да правя толкова пари. Но изведнъж забременях от него. Той искаше да го махна, но избягах при стария ми сводник. Той говори с шефовете и те учудващо ме оставиха да го родя, но след това за година получавах пари наполовина. След като се върнах сякаш нищо не с бе променило. Той се беше махнал, но когато разбра, че съм се върнала ме намери и пак нахлу тук. отново успя да се вмъкне в кожата ми. Беше умен и знаеше как да ме манипулира. Не искаше да му избягам пак.
– Не опита ли да го разкараш? Шефовете не направиха ли нещо?
– Какво да направят?! Той бе част от техния свят. Мутра…но без голямо бъдеще, а аз проститутка. Никой не убива заради курва. Кажете ми вече как е синът ми и ми дайте да си взема доза!
– Синът ти е добре. В момента е в болницата. Има сътресение, но ще се събуди скоро и няма да ти дам доза, докато не приключим. Защо и синът ти е пострадал?
– Онова животно е виновно!
През цялото време говореше през сълзи и вече палеше шеста или седма цигара. Когато нямаш наркотици, имаш цигари.
– Пребиваше мен и него. Вече 3 години. Не се издържаше. За да не избягам, постоянно държеше момчето ми под ключ. Започнах да живея в ад. Бях пристрастена вече към дрогата и не можех да спра, а той държеше всичката. Исках и алкохол, за да не усещам болката. Бях доста често на трева докато се продавах на мъжете. Не исках да знам кои са, а просто да ми дават пари за кокаин, хероин и всичко останало. Не можех да се откажа. Всичко бе толкова болезнено приятно. Обичах го дори, когато ме биеше. Странна извратена любов.
– И как се стигна до тази нощ?
– Тази …”любов” продължи 6 години, но вече беше край. Момчето ми растеше, а нямаше кой да го храни, къпе и т.н. Веднъж се прибрах трезвена и видях в каква кочина живеем. Той за пореден ме преби, защото съм закъсняла с 5 минути. Виждате ли синините по ребрата ми. През годините имах 3 счупвания на ребра, едно на ръка и една пукната глава. Успяваше да плати на шефовете за временната ми нетрудоспособност и те не се интересуваха повече. Преди 2 години ме откупил от тях. Поне така каза. Откъде имаше толкова пари не знаех. Все пак вижте в каква кочина живеем. Явно е направил нещо, за да ме заслужи като награда…сигурно е гръмнал двама трима. В този период ми просветна, че трябва да се измъкна. Но не намирах сили до тази нощ. Прибрах се късно….към 3 часа може би. Бях пила естествено и закъснях от графика. От вратата започна да ме налага. Завлече ме в стаята на сина ми. Беше подивял, а аз не знаех какво да направя. Почти бях в съзнание, когато видях как налага момчето ми в леглото му. Успях да се измъкна и тръгнах към кухнята за нож. Исках да го наръгам…исках да спася мен и момчето ми. Той тръгна след мен, но успях да хвана нож преди той да ме сграбчи и го наръгах в корема. Сигурно един или два пъти и той започна да се свлича на земята. Не искаше да му пусне. Знаех, че трябва да го довърша. Отидох в спалнята. Там беше заключил пистолета си. Взех му ключовете, отключих чекмеджето и взех пистолета. В това време мислех само за отмъщение. Исках кръвта му. Когато вече бях заредила, видях как се засилва през вратата. Успя да ме повали и се сборичкахме из стаята. В борбата успях да го застреля в тялото. Той тръгна назад към леглото. Тогава започнах да стрелям в него. Всичко, което ми бе причинил се обърна срещу него чрез куршумите. Накрая падна така, както го снимате на леглото. Отидох при сина ми и се обадих да дойдете. Исках линейка за сина ми.
– Някой от съседите знаеше ли какво се случва?
– Ха…банда страхливци и лицемери. Знаеха но ги беше страх. Един мъж се опита да ме защити, но онова копеле там го преби и оттогава никой не смее да каже и дума. Може ли да взема една доза преди да ме приберете?
– Искам да ти задам последен въпрос. Защо не спря и не се измъкна навреме? Защо продължи с наркотиците и проституирането?
– … Защото ми харесваше и имах нужда от това. Дайте ми проклетата доза!!!
Всъщност старшият знаеше отговора, но я попита, за да види дали вече е забравила сина си. След толкова години работа бе видял какво ли не и не се изненада от отговорите ѝ и разказаното от нея. Животът бе дупка, но по-голямата част от хората, с които се бе сблъскал бяха решили да копаят надолу вместо да се изкатерят нагоре. Наркотиците, алкохола и парите властваха навсякъде. Той така и не ѝ даде така желаната доза. Заведоха я в ареста. Синът ѝ не доживя следващия ден. Имаше масивен кръвоизлив и редица други вътрешни наранявания. След няколко дни намериха и жената мъртва в килията. Беше отровена. Явно някой от шефовете не е искал да го споменат случайно при разпитите.
Само думите на старшия останаха запомнени след този случай. Той каза кратко и точно: „Хората са способни да сътворят свой собствен ад на земята и дори не го осъзнават”.

From dusk ‘till dawn

„Трябва първо да поискаш изкупление, за да получиш такова. Не можеш да продължаваш да си играеш така с живота и смъртта. Накрая всичко ще се срине.” … Всъщност това са думите на брат ми, който беше много загрижен за мен. Може би бе единственият. Повтаряше ми го постоянно, докато бяхме заедно като деца. Брат ми беше прав…всичко се срина, но по един грандиозен начин.
От малък бях непослушен. Побоищата ми бяха специалитета. Започнах от детската градина и се прехвърлих в училището с бой. Не мога да отрека, че средата, в която отраснах имаше влияние. Брат ми ще каже, че не е вярно понеже той не последва моя път, но все пак…
Израснахме в семейство на алкохолици и наркомани. Доста интересно при положение, че нямахме пари да си купим хляб имахме пари за наркотици. Всъщност живеехме доста добре защото нашите бяха всичко друго, не и порядъчни граждани. Работеха заедно. Обираха богатите и в частност влизаха в къщите им, крадяха колите им, отвличаха децата им. Бяха от онези двойки, които бяха пристрастени един към друг и това беше и трагедията наред с любовта. Беше изпепеляващо всичко около тях. Ние с брат ми сме близнаци и сме се родили, когато нашите са били на около 22-23 години. Били са състуденти. Все пак са успели да завършат висшето си образование преди баща ми да реши, че трябва да се занимава с обиране на бакалии понеже нямало какво да ядем. И така се започнало от малки неща…бакалии, железарии и други малки магазинчета. Започнало да им харесва, когато и майка ни се включила. Били доста бързи и точно това им харесвало. Адреналинът никога не им бил достатъчен. Постепенно започнали да печелят повече и повече, но не им стигало. Влезнали в света на наркотиците и алкохола. Пушели, смъркали и биели херца. Важното било да бъдат екстремни. Кокаина им давал дързост, а хероина им давал спокойствие, когато ние сме се скъсвали от рев. По някое време баща ми започнал да пребива майка ми и така продължи винаги. Помня, че докато растяхме започнаха да използват и нас като част от схемите си. Занимаваха се с всичко незаконно и им харесваше. На мен също. Бях привлечен от всичко това. На 10 години изпуших първата си трева и ми хареса ха-ха. Не можете да отречете, че не е било хубаво. Както и да е..виждам критика в очите. Брат ми обаче не го одобряваше. Никога не го е искал. Правеше всичко възможно да избяга от това. И успя. Когато бяхме на 14, майка ми и баща ми объркаха един обир и убиха един охранител на супермаркет и жена с малкото ѝ дете. Заблудени куршуми бяха виновни за детето и жената…не е било нарочно. Всичко това се случи пред нас и той изпадна в шок. След около 2 месеца на мълчание бе решил да си тръгва и си тръгна. Избяга една нощ докато се дрогираха в съседната стая. Така и не разбраха 2 дни, че го няма. Не знам дали е било за добро, но аз останах. Харесваше  ми този живот на престъпник. Бяхме толкова добри, че дори бандите не можеха да разберат кои сме. Може би бяхме и прекалено безразсъдни. Вече бях пълнолетен, когато ги застреляха. Една групировка разбрала, къде живеем. Нахлули докато ме нямало една вечер и ги застреляли. Когато се прибрах видях само телата и кръвта. Взех най-необходимото и изчезнах от града. Преместих се в друг и там реших да започна своите собствени грешки. Имах малко пари, но ми трябваха още. Затова се включих в банда като наемник. Справях се добри. Извършвах ударите, които другите не искат. Всичко, което е трудно го искам най-много. Така натрупах пари, но се и издигнах. Бях доста добър в ликвидирането, рекетирането, саботажите и обирите. Дори обрах банка, от която спечелих доста. Започнах да ставам по-известен в моите среди и това ми харесваше.
Наркотиците бяха също част от пейзажа. Каквото и да изброите съм го взимал. Всякакви хапчета, прахчета, цигари и т.н. Доста нереално бе всичко. Живеех насън. Около мен имаше проститутки, кокаин, хероин, пари, коли, мафиоти и мъртви хора. На мен ми харесваше. Не изпитвах угризения, когато дърпах спусъка и мозъкът на някой перверзен главорез или корумпиран политик се размазваше на стената. Взривявах колите на главатарите на другите банди и избивах цели семейства, но вече не изпитвах нищо. Нима си мислите, че имам угризения. Нямам. Не мога и да имам. Имунизиран съм. Пък и всички сме грешни нали?
Като се замисля дори вие във вашето толкова светло ... местенце може да си позволите поне една курва на повикване. Даже ще ви я уредя безплатно.
….
Виждам, че не ви интересува. Ще се върна на историята ми като ви разкажа как срещнах отново брат ми. Върнах се в родния град и реших да завземам властта. Успях, но трудно. Бях прострелян, но ме закърпиха 2-3 пъти. Разбрах, че брат ми е полицай и то какъв. Разследвал престъпността в града и имал доста арести. Срещнах го пред къщата му. Не бе очарован, че вижда почти трезвения си и не много пристрастен към кокаина свой брат. Казах му какво съм правил през тези години а той естествено се закани да ме прибере в затвора ако не се махна от града. Дори не се опита да ме поправи. Знаеше кой съм и в какво съм се превърнал. За такива като мен спасение няма. Бях същия като родителите ми… луд и винаги искащ още адреналин. какво побъркано семейство. Дори не можех да повярвам на моменти, че съм се родил в такава среда. Това ми се е паднало след рулетката. Срещнахме се още 2 пъти, но не беше кой знае колко по-различно. Все пак ми е брат и ме презира. Презира и родителите ни. Аз съм тяхно отражение и това го вбесява. Въпреки, че и той е израснал като мен почти на улицата и носи същата жажда за адреналин, но решил да премине на другата страна. Мразеше ме.
Може би и затова ме уби без угризения. Нали знаете как убиваш муха…за него бях това. Поне потроших града му преди всичко да е пропаднало. Взривих две правителствени сгради…е не целите, само по един етаж. Изнасилих поне десетина момичета, които ще ме запомнят разбира се. Убих по улиците и то доста показно към 30 мъже и жени, които  ми бяха врагове…все пак не съм психопат и не убивам без причина. И така се стигна до момента, в който щях да обирам банка и го направих, но ме чакаха отвън доста полицаи и начело им бе брат ми. Бях взел заложник, но нямаше как да избягам и аз, и той го знаехме. Реших да говоря с него за последно, но той и не поиска да ме чуе. Излязох навън със заложника и направих всичко с грандиозен финал. Пръснах му главата и в момента, в който падна, брат ми направи дупка в моята. Не съжалявам за нищо. Не искам изкупление, а и не мога да го получа. Сега мога да чакам само. Колко време ?

Той се обърна към всички около него с въпросителен поглед. Намираше се в Чистилището и очакваше своята присъда. Все пак едва ли бе изненада, че го пратиха в Ада. опитаха да пречистят душата му в Чистилището, но тя бе прекалено опетнена. Никой огън не може да изгори всички грехове. Затова и отиваше в Ада…да изгори самият той…във вечността.
Брат му стоеше над трупа му единственият въпрос, който се въртеше в главата му бе: „ Защо Господ би искал брата да убива брата?”

 

Faith

– Имам нужда от теб. Досега не го предполагах, но с всичко, което се случи…не мога да си представя дните ми без теб. Имам нужда да си до мен постоянно. Имам нужда да те усещам до мен. Имам нужда да те виждам всяка сутрин като се събуждам. Искам да бъдеш опората ми, когато вълните се опитват да ме съборят. Имам нужда да вярваш в мен, както преди.  ….
Снощи стоях на балкона и гледах звездите и се почувствах наистина самотен. Сякаш всичко бе изгубило смисъл. Те дори не блещукаха, а имаха този мътен цвят сякаш някой го бе замаскирал и бе сложил воал отгоре им. Тогава си спомних как ти слагаше воали на лампите вкъщи и сякаш за миг сърцето ми спря да бие.
Срещнах се с баща ти онзи ден. Продължи да ме разпитва за теб. Казвах му, че не знам нищо все още, а и как бих могъл да знам, след като никой нищо не иска да ми каже.
Въпреки всичко ти изпраща много поздрави и ми каза да ти предам, че му липсваш страшно много. Знаеш, че откакто майка ти почина не е същия. Сега е още по-зле. Направо е съкрушен. Иска да се върнеш при него…при двама ни.
Самият аз не съм на себе си вече. Започнах да взимам приспивателни…не мога да заспя просто. Стоя буден и гледам тавана. Мислите ми ту бушуват, ту изчезнат някъде и просто гледам с празен поглед. Броя часовете, а те минават толкова бавно. Просто всичко е толкова…нечестно. Защо се стигна дотук?! Питам се това вече месец. Мисълта не ми дава мира. Не бях достатъчно добър и порядъчен. С какво заслужих това…с какво го заслужихме.
Не знам…
Когато разбрах за теб исках да убия всеки, който ми се изпречи пред погледа. Бях абсолютно бесен и не мисля, че ще мога да простя някога. Сякаш сърцето ми бе изтръгнато и нарязано на парченца. Просто всичко се срина пред очите ми…и не знам как да се справя. Наистина за първи път през живота ми не знам как да се справя с нещата. Нямам план. Обикновено ти правеше плановете, а аз те следвах, но сега…
Знаеш ли, че дъщеря ти пита постоянно за теб. Само на три е, а е толкова любопитна.
Засега успявам да я излъжа, че майка ѝ е в командировка, но едва ли ще успея още дълго да се справям сам с нея. Трябва да се върнеш и заради нея. Не мога да се правя, че всичко е наред пред нея. Себе си не мога да контролирам, а как очакваш да контролирам три годишна. Наистина имам нужда от теб. Обичам те! Погледни ме…моля те!
….
– Господине?…извинете, но дойдох да сменя системата на съпругата ви.
– Да, да …заповядайте.

Сестрата влезе в болничната стая, а мъжът бе седнал отстрани на леглото на съпругата си на един стол, на който са седели много съпрузи, съпруги, майки, бащи и деца.
Всички те споделяха едно нещо с него…искаха близките им да се върнат при тях възможно най-скоро. Съпругата му вече бе четвърта седмица в кома след ужасяваща катастрофа. Пиян шофьор бе блъснал колата ѝ челно. Имаше много вътрешни наранявания и счупвания. Бяха отстранили далака ѝ, единият ѝ бъбрек част от белият дроб и се наложи трансплантация на черен дроб, като взеха половин от баща ѝ. Мъжът ѝ стоеше до леглото вече месец всяка нощ и плачеше, когато сестрите спираха обиколките си късно вечер. Тя просто лежеше там безпомощна и той не можеше да ѝ помогне и това го измъчваше. Всяка нощ заспиваше разказвайки ѝ за дъщеря им. Надяваше се, че жена му го чува и това му даваше още надежди. Въпреки, че едва издържаше вече, продължаваше да стои до нея. Любовта му бе безгранична и едва ли ще изчезне някога. Аз съм прост санитар в болницата, но знам, че хора като тях двамата не заслужават да им се случват такива неща. Понякога се питам, обикаляйки коридорите и виждайки толкова много болка, защо Господ поставя понякога най-добрите си чеда толкова често на колене. Винаги ме е измъчвала тази мисъл. Вече 30 години обикалям из болницата и нямам отговор.