Ние

Позволете ми да ви разкажа любовната история на двама души.
Разбира се става въпрос за любовната история на моя живот. За Нея, Жената, която преобърна удобното ми съществувание в един имагинерен свят. Разтърси го из основи и ме кара всеки ден да мечтая за нови върхове.

Беше слънчев ден и случайно я открих (по-скоро тя мен). Макар да прилича на песента на Щурците, в началото си историята на нашата любов е наистина такава. Като песен. После идва рефренът на връзката ни, а именно съществуването в едно, всеки със своите грижи, страхове, мечти и Неща, както обичаме да се изразяваме помежду си.

Слънчевият ден всъщност беше към края си, когато се качих на влака за Пловдив. Беше от онези дни, в които работният ден беше изморителен и нямах търпение да прекарам уикенда в любимият ми град. Всичко има своята предистория, но тя е прекалено дълга за целите на моя разказ, затова ще пропусна моментите свързани с миналото освен някои, които ще бъдат ключови за повествованието в последващите по-късно редове.
Бях решил да потъна в сигурността на света, който изграждах. И атмосферата във влака ми предлагаше винаги тази уникална възможност. Говоря за това да чета редове написани от интересна книга, в случая тъжно-смешна, и да потъна в нея под съпровода на нежни медитационни звуци на ромолящ дъжд. Така описвайки ситуацията, бихте си задали въпроса дали съществувам в синхрон с околния свят и отговорът, който бих могъл да ви дам е не.

Никога не съм бил в синхрон със света. Успокоява ме пребиваването в собствен свят, който има ясни механизми и установени навици, които изграждани с времето трудно се разбиват.
Въпреки това свое принципно поведение бях осъзнал, че едно такова съществувание е обречено на вечна самота и съответно бях решил, с оглед на желаната от мен промяна в  живота ми, да се докосна до хората зад стъклото при отдала ми се такава възможност. Психиката на разстроеният, но, що годе, осъзнат човек е такава, че търси новите пътища, но в моя случай, в предимно стария свят.

Бидейки човек на навиците обичам да сядам на определено място в основното купе, но то бе заето от Нея. Не видях първоначално, защото само беше оставила багажа си. Реших все пак да заема съседното, което носеше утеха.

Сядайки до мен разбрах, че и тя ще чете книга. Обикновено не са много хората, които го правят и това прави впечатление, на нея направи факта, че аз бях от тези трудно намиращи се хора.

„Баба праща поздрави и се извинява“ бе книгата, която ни събра и Фредерик Бакман бе в основата на нашето приятно запознанство.

Тя ми зададе ми въпрос, а аз ѝ отговорих с едно изречение и потънах обратно. След 10-ина минути още един въпрос и тогава всичко започна.

Искам да уточня още нещо, което е изключително важно. Винаги разказвайки историята на нашето запознанство забравям какви бяха въпросите, които тя ми зададе. Точността толкова много ми убягва в този момент и тя го знае. Именно заради това нещо избягвам да разказвам историята ни без тя да е до мен. Първо защото тя го прави по-добре и второ, защото рискувам да ме погледне с онзи специфичен поглед. Мъже, всички знаете за какво говоря. И сега, знам, че тя чете тези редове и ще кажа лично на нея – Мило, Обичам те (това никога няма да забравя)!

Тя плени умът ми. Не спряхме да говорим до нейната спирка. Говорихме за книги, държави, преживявания и усещания. Усмивката и бе пленяваща, а умът блестящ. Сякаш всичко се случваше естествено. Не исках да свършва и в себе си имах тъга, защото си мислех, че никога повече няма да я срещна. Тя ще съществува в рамките на тези два часа и аз щях да продължа сам в моя едноличен свят. Но не се случи така. Случките следваха една подир друга. Уговоряхаме се да пътуваме заедно. Нямахме от типичните първа, втора и трета среща, а просто бяхме приятели. Познато на много мъже по света. Не исках да имам надежди, но ден след ден нещо се зараждаше в мен. На Рожденният ѝ ден усетих привличането, тя също, и малко след това направих крачката.

Превъртам осем месеца напред и искам да ви разкажа същността на нашата връзка.
Ръка за ръка, тухличка по тухличка ние изграждаме нашия свят. Обичаш тогава, когато не можеш да си представиш деня без човекът до теб. Обичаш тогава, когато самата мисъл, че може да го изгубиш да те кара да изгубиш съня си, апетита си и жаждата си.

Любовта не се описва с думи, а се изживява. Всеки ден е предизвикателство. Чакано предизвикателство. Всеки ден правим малките стъпки, които ни правят по-добри и по-силни партньори в нашите взаимоотношения.

Всеки ден думите, които казваме приведени в действие, ни карат да усещаме спокойствието и стабилността в човека до нас. Любовта, както много други неща в нашия живот, има нуждата да бъде обгрижвана. Много хора смятат, че любовта те удря по главата и всичко е прекрасно. Един ден се събуждаме и разбираме, че се обичаме. Не. До моментът, в който това се случи има много други по-малки или по-големи събития, които правят мисълта и желанието реалност.

Тя не се е влюбила в мен заради очите ми, думите ми или затова, че съм я извел на вечеря. Тя се е влюбила в мен заради постоянството. Когато се събудя сутрин и пожелавам приятен ден и казвам колко я обичам. Когато заспиваме вечер и пожелавам лека нощ и сладки сънища. В 7:15 ѝ казвам добро утро, а в 11 вечерта лека нощ. Когато се обличаме, ѝ предлагам връхната ѝ дреха първо. Когато сме в ресторант я очаквам да запозне тя. Когато е жадна ѝ наливам вода. Когато е гладна ще сготвя. Когато е имала труден ден, искам да ми разкаже. Когато вървим по улицата я държа за ръка и внимавам постоянно да не се отделя от мен. Когато е тъжна, избърсвам сълзите ѝ. Когато я е страх, я успокоявам. Когато е уморена, ѝ помагам в ежедневните задачи. И с тази грижа и внимание всеки ден любовта се изгражда и запазва.
Тя промени живота ми. Аз не знам как да говоря за себе си, за миналото си, в което крия страховете и за несигурността си. Аз не знам в чести случаи как практическата страна на взаимоотношенията би се изразила в действителност. Аз не знаех как да обичам наистина. Аз не знаех как да не съм сам. Тя ми показа, че да обичам и да бъда обичан е най-красивото чувство на света.

Пишейки тези редове тя ми каза да послушам сърцето си и аз го слушам. То крещи от любов. Ние сме щастливи и влюбени. Млади и красиви. Споделени и искрени. И искаме животът да ни обгърне, да ни покаже своите тайни и да ни научи на това да бъдем едно цяло.
Обичам я заради умът ѝ, усмивката ѝ, нежната ѝ кожа, топлите устни, аромата и допира на тялото ѝ. Обичам я, защото тя ме прави по-добър, по-искрен, по-спокоен, но и ме вади от комфортната ми зона на имагинерни представи и удобни извинения. Обичам я, защото тя иска най-доброто за мен и ме кара да го видя. Обичам я защото се грижи за мен. Дава ми сила и воля. Дава ми желание за това да се движа напред, да не гледам назад и да живея в настоящето, а не в миналото. Подкрепя ме и ме изслушва. Държи ръката ми независимо от всичко. Изкара ме в света и ми показа какво е да живееш. Тя е моят катализатор. Тя е моето предизвикателство. Кара ме да давам най-доброто от себе си. Кара ме да бъда още повече, и тя го знае, а и аз също, че мога повече. Ревнувам я, но интелигентно. Обичам я до болка. Аз съм си луд и на нея това ѝ харесва. Но никога не си позволявам да премина границата на това, което е нейно. Нейното време, нейното усещане за света и хората. Аз съществувам с нея и тя с мен. Заедно.

Тя преобърна едно ежедневие изпълнено с инертност и самосъжаление. Влезе в него и го разби. Аз се страхувах и исках да избягам. Но ние се борим със страховете си.
Когато си бил нараняван толкова пъти, че не знаеш дали можеш да се отдадеш на някого изцяло, спираш да го търсиш. Но когато те намери се чувстваш истински жив и не искаш да бягаш повече.

Когато видя сълзи в очите ѝ, сякаш светът се сгромолясва. Знам, че тя е всичко за мен и знам, че всичко, което искам е тя да е щастлива. И ме е страх дали мога да я направя щастлива, докато смъртта ни раздели. Демоните, които имаме ни карат да се съмняваме, да задаваме въпроси, да изпитваме самите себе си. Но демоните, са само една част от нас. Другата е за нашите сърца, които ни карат да летим, да не се страхуваме и да преодоляваме и най-големите болки в името на Нас.

Най-трудното нещо е да опишеш любовта. Думите не стигат да изкажат чуствата, които изпитваш. Хората не говорят помежду си. Те съществуват един до друг, но не и един с друг. Ние се намерихме в един свят на бързи връзки и още по-бързо забравяне на тези връзки. Намерихме се в свят, в който да си еднократен е норма, а забавлението се изразява в няколко седмици на секс и текстови съобщения. Свят, който те заклеймява ако не дай си Боже кажеш Обичам те, и трябва да се чудиш как да се извиниш, че си го казал. Намерихме се в свят на сайтове за запознанства, спийд дейтинг и барова социология. Хората не знаят как да обичат истински. Не знаят как да покажат любовта си за повече от 5 пъти и не знаят какво е да обичаш някого повече от себе си. Тя ми се кара, че не обичам достатъчно себе си и е правам, но това е тема за друг разказ. Намерихме се във влак, в който повечето пътници, включително и аз, пътуваха със слушалки в ушите и гледаха умно в умните си телефони. Намерихме се във време от нашия живот, в което не вярвахме, че можем да обичаме.

Тя е моята Роза, а аз нейният малък принц. Знаете ли, хубаво е човек да е романтичен. Но трябва да си романтичен всеки ден. Не само на 14-и Февруари, но и на 23- Април също.

За целите на разказа бих могъл да включа драматичните ни моменти, но ние нямаме такива. Нямаме скандали. Нямаме изневери. Нямаме лъжи и измами. Имаме нас самите. Такива, каквито сме. Всеки ден, ръка за ръка, тухличка по тухличка. Сълзи, страхове, трудни характери, усмивки, смях, секс, разговори за Вселената, филми, вечеря навън, вечеря вкъщи, изхвърляне на боклука, миене на чинии, чистене, пазаруване, пътуване, приятели, родители, желания, чувства, време за нас, време за другите, умора, сън, енергия, хъркане, чорапи, ризи, игри,сърце, душа,страст, целувки, любов, Обичам те, Липсваш ми, зайче, бебче, Слънчо, Съкровище, мило, Любими, любов моя, искам те, желая те, чакам те, копнея за теб, мисля си за теб, Обожавам те, страхувам се, ще си тръгнеш ли, никога, Обичам те, Обичам те, подсмрък, подсмрък.
Любовта е красива, когато е споделена. А ние споделяме нашата любов.
Обичам я и тя ме обича. Какво повече бихме могли да искаме.