Мозъкът му блуждаеше. Вече беше късно да се замисля какво е
забравил в офиса. Метрото го водеше към последната спирка, но сякаш не летеше,
а точно обратното, сякаш се движеше назад. Секундите му се струваха като
минути, а минутите като часове. Имаше нужда от въздух. Блуждаенето се превърна
в нервност. Какво толкова беше забравил в офиса?! Характерът му не позволяваше
да мисли за друг, след като имаше проблем, който го дразнеше. Той беше
изключително педантичен в някои отношения, но и изключително разсеян в други.
Искаше чашите му да са подредени по определен начин на рафтовете в кухнята, а
същевременно не можеше да се сети да изхвърли боклука, докато не станеше на
голяма купчина. Поддържаше чистотата си в апартамента, който между другото нае
за доста изгодна сума, на много добро ниво, но категорично отказваше да поправи
течащата чешма. Педантичен и същевременно разсеян. Странна и почти невъзможна
комбинация. Всъщност мисълта, която не му даваше мира, беше, че е забравил
цветята за приятелката си. Имаха годишнина от първата среща и трябваше да
следва установени те стъпки за такива поводи. Всъщност, преди да я срещне
такива идеи му се струваха банални и сладникави, но разбра, че когато ги правиш
всичко е по-красиво. Изведнъж тази мисъл сряза всичко в него. Разбра, че е
забравил цветята и подаръка. Цветята можеше да замени с други, но подаръка беше
съвсем различно нещо. Вече закъсняваше така или иначе, а трябваше да се върне.
Мозъкът му крещеше да се събуди и да измисли решение. Най-странно обаче беше,
че продължаваше да мисли не за подаръка, цветята или приятелката си, а за
проклетите документи, които го чакат всяка сутрин да ги обработи. Искаше да се
разкарат от живота му. Мислеше си за всичките клиенти, за колегите си, за
телефонни разговори, но не и за нещата, които всъщност му даваха спасение от
хаоса.
Постепенно започна да реагира на призивите на мозъка си. Слезе на следващата спирка и премина от другата страна, за да го хване в обратна посока. Обади се и ѝ каза, че ще закъснее още малко и ще побърза, колкото може. Имаха резервация за много хубав италиански ресторант. Добре беше, че още не беше стигнала до него и това му даде малко успокоение. Много държеше на точността. Сякаш беше роден в часовник и отгледан от швейцарски майстори на часовници с кукувичка. Закъснението беше недопустимо за него. Беше въпрос на чест да бъде точен и не допускаше другите да закъсняват. Имай обаче такива черти в характера си, понякога ставаше недостъпен за разбирателство. Имаше прекалено твърдо мнение за всичко и всички. Това естествено му носеше проблеми, но той ги приемаше стоически.
„ Всичко има причина, за да се случи!”
Докато чакаше, започна да нервничи и си задаваше най-различни въпроси. Най-честият беше следният:
„ – Как по дяволите мога да забравя нещата на бюрото?! Как?! „
Постепенно започна да реагира на призивите на мозъка си. Слезе на следващата спирка и премина от другата страна, за да го хване в обратна посока. Обади се и ѝ каза, че ще закъснее още малко и ще побърза, колкото може. Имаха резервация за много хубав италиански ресторант. Добре беше, че още не беше стигнала до него и това му даде малко успокоение. Много държеше на точността. Сякаш беше роден в часовник и отгледан от швейцарски майстори на часовници с кукувичка. Закъснението беше недопустимо за него. Беше въпрос на чест да бъде точен и не допускаше другите да закъсняват. Имай обаче такива черти в характера си, понякога ставаше недостъпен за разбирателство. Имаше прекалено твърдо мнение за всичко и всички. Това естествено му носеше проблеми, но той ги приемаше стоически.
„ Всичко има причина, за да се случи!”
Докато чакаше, започна да нервничи и си задаваше най-различни въпроси. Най-честият беше следният:
„ – Как по дяволите мога да забравя нещата на бюрото?! Как?! „
Диалогът, който последва беше многозначителен, тъй като
вътрешните му проблеми бяха много повече от забравянето на цветята и подаръка.
Те го управляваха.
„ – Защо никога не можеш да запомниш най-елементарните
неща?! Винаги си бил такъв! Можеш много, а всъщност се отпускаш. Не искаш нищо
голямо. Мечтаеш за него, но не искаш да го постигнеш, защото знаеш, че ако
опиташ и се провалиш ще трябва да се изправиш пред факта, че си недостоен и
неспособен за щастие.
- Защо говориш така и се оставяш на най-малките и незначителни проблеми да ти влияят. Как успяваш да даваш всичко от себе си навсякъде, а всъщност си толкова нерешителен и дори страхлив?! Нима е толкова голям проблем, че не можеш да преглътнеш факта, че и ти като всички хора на планетата понякога може да забравиш нещо.
- Защо говориш така и се оставяш на най-малките и незначителни проблеми да ти влияят. Как успяваш да даваш всичко от себе си навсякъде, а всъщност си толкова нерешителен и дори страхлив?! Нима е толкова голям проблем, че не можеш да преглътнеш факта, че и ти като всички хора на планетата понякога може да забравиш нещо.
- Проблемът е, че забрави най-важното нещо – НЕЯ. Как можа?!
Къде ти е проклетият мозък?!
- Говори си сам в момента!
- Знам, че си говоря сам, но ми е нервно, тъпо, студено и чакам шибаното метро, което идва от 10 минути! Как можа да я забравиш! Тя те обичаше, когато беше вече съсипан от смъртта на родителите ти. Вдигна те на крака, показа ти света отново, а до този момент ти виждаше само надгробни плочи. Истината е, че без нея беше загубен. А сега мислиш само за работа, работа и още повече работа. Стоиш в офиса по 15 часа! Как мислиш, че се чувства тя. Винаги си бил разсеян с нея. Обичаше я, но не ѝ го показваше често и започна да забравяш постепенно. Когато си счупи ръката, тя ти помагаше. Когато беше развалина, тя събираше парченцата. Когато искаше да избягаш от всичко и всички и да се скриеш в дупката на собствената си мрачна душа, тя те изкара навън и след това те задържа там. Така че, стига си гледа в обувки ами се качи в тъпия вагон че ще се затворят вратите !!!
- Разсейваш ме ! Ето качих се. И не си прав за това. Не съм я забравил, нито пък съм забравил какво е тя за мен. Много добре знаеш, че не мога да я забравя. В момента виждам само светлините как премигват и се опитвам да се сетя за човек, който да съм обичал повече – не мога…виждам само нейното лице. Знам, че не мога да съм с нея за повече време. Искам да ѝ осигуря щастие и сигурност, а парите за него са в работата,а работата е много и трябва да се върши…. Вече сме водили този разговор !!! Продължаваш едно и също да ми натякваш ! И престани с поученията, ти също си част от решенията. Не бягай от отговорност. Много добре знаеш, че съм пропаднал без нея. Защо си мислиш, че не го знам. Нали ме нямаше „ на света” цяла година. Върнах се и всичко е наред. Просто съм изморен това е. Случва се да забравя нещо. Ето връщам се и го взимам и готово. Какво толкова дрънкаш?!
- Дрънкам защото се лъжеш. Това продължава две години. Това ви е петата годишнина. Трябва да бъдеш по-внимателен. Започваш пак да бягаш от света. Започваш да правиш същото както преди. Бягаш и се криеш зад работата и липсата на време. Влагаш всичко на едното място, което те откъсва от хората. Искаш щастие – изгради си отново живота !
- Защо по-дяволите го правиш?! Защо ме тормозиш? Откъде за Бога си решил, че трябва да имам такива угризения? Просто не мога да разбера. …
Ето виж там в дъното на вагона. Това са деца(не че аз съм възрастен) на по 15-16 години. Виж обичат се. Може да се натискат така, че да изкривят седалката и да си засмучат косите от целуване, но са щастливи. Това продължавам да усещам и с нея. Искам и ние да го правим така. Липсват ми тези моменти. Така, че не ми говори, че не се сещам за нея. Глупости. Обичам я, а ти както винаги преувеличаваш. Знам, че си моята съвест, но не е правилно да ме тормозиш така постоянно. Почти всеки ден едва едва заспивам понеже решаваш, че трябва да обсъждаме по този начин и професионалните ми проблеми. Защо, когато реша, че искам да спя, решаваш, че трябва да обсъждаме нещата, които не свършил през деня. След това се събуждам супер изморен. Престани да го правиш иначе ще започна пак с хапчетата.
- Няма да започнеш пак с тях. Предният път едва не те блъсна кола, защото беше решил да взимаш по 4 наведнъж и да бягаш от проблемите си блъскайки се с химия.
- С това обаче сам се справих !
- О, да. Помним какво неистово усилие беше. Половин година те чаках да се сетиш!
- Добре де, в крайна сметка какво искаш? Айде казвай, че ми омръзна да те слушам.
- Да не я разочароваш. Не тръгвай обратно към това, което беше. Отиди вземи цветята и подаръка и си завлечи задника в ресторанта. И за Бога…смени ресторанта следващата година. Вярно, че е италиански, но имам чувството, че сте се родили там.
- Не мога да ти обещая за ресторанта, но за другото като ме гледаш накъде съм тръгнал според теб?! Обичам я и престани да ме питаш всеки път едно и също! „
- Говори си сам в момента!
- Знам, че си говоря сам, но ми е нервно, тъпо, студено и чакам шибаното метро, което идва от 10 минути! Как можа да я забравиш! Тя те обичаше, когато беше вече съсипан от смъртта на родителите ти. Вдигна те на крака, показа ти света отново, а до този момент ти виждаше само надгробни плочи. Истината е, че без нея беше загубен. А сега мислиш само за работа, работа и още повече работа. Стоиш в офиса по 15 часа! Как мислиш, че се чувства тя. Винаги си бил разсеян с нея. Обичаше я, но не ѝ го показваше често и започна да забравяш постепенно. Когато си счупи ръката, тя ти помагаше. Когато беше развалина, тя събираше парченцата. Когато искаше да избягаш от всичко и всички и да се скриеш в дупката на собствената си мрачна душа, тя те изкара навън и след това те задържа там. Така че, стига си гледа в обувки ами се качи в тъпия вагон че ще се затворят вратите !!!
- Разсейваш ме ! Ето качих се. И не си прав за това. Не съм я забравил, нито пък съм забравил какво е тя за мен. Много добре знаеш, че не мога да я забравя. В момента виждам само светлините как премигват и се опитвам да се сетя за човек, който да съм обичал повече – не мога…виждам само нейното лице. Знам, че не мога да съм с нея за повече време. Искам да ѝ осигуря щастие и сигурност, а парите за него са в работата,а работата е много и трябва да се върши…. Вече сме водили този разговор !!! Продължаваш едно и също да ми натякваш ! И престани с поученията, ти също си част от решенията. Не бягай от отговорност. Много добре знаеш, че съм пропаднал без нея. Защо си мислиш, че не го знам. Нали ме нямаше „ на света” цяла година. Върнах се и всичко е наред. Просто съм изморен това е. Случва се да забравя нещо. Ето връщам се и го взимам и готово. Какво толкова дрънкаш?!
- Дрънкам защото се лъжеш. Това продължава две години. Това ви е петата годишнина. Трябва да бъдеш по-внимателен. Започваш пак да бягаш от света. Започваш да правиш същото както преди. Бягаш и се криеш зад работата и липсата на време. Влагаш всичко на едното място, което те откъсва от хората. Искаш щастие – изгради си отново живота !
- Защо по-дяволите го правиш?! Защо ме тормозиш? Откъде за Бога си решил, че трябва да имам такива угризения? Просто не мога да разбера. …
Ето виж там в дъното на вагона. Това са деца(не че аз съм възрастен) на по 15-16 години. Виж обичат се. Може да се натискат така, че да изкривят седалката и да си засмучат косите от целуване, но са щастливи. Това продължавам да усещам и с нея. Искам и ние да го правим така. Липсват ми тези моменти. Така, че не ми говори, че не се сещам за нея. Глупости. Обичам я, а ти както винаги преувеличаваш. Знам, че си моята съвест, но не е правилно да ме тормозиш така постоянно. Почти всеки ден едва едва заспивам понеже решаваш, че трябва да обсъждаме по този начин и професионалните ми проблеми. Защо, когато реша, че искам да спя, решаваш, че трябва да обсъждаме нещата, които не свършил през деня. След това се събуждам супер изморен. Престани да го правиш иначе ще започна пак с хапчетата.
- Няма да започнеш пак с тях. Предният път едва не те блъсна кола, защото беше решил да взимаш по 4 наведнъж и да бягаш от проблемите си блъскайки се с химия.
- С това обаче сам се справих !
- О, да. Помним какво неистово усилие беше. Половин година те чаках да се сетиш!
- Добре де, в крайна сметка какво искаш? Айде казвай, че ми омръзна да те слушам.
- Да не я разочароваш. Не тръгвай обратно към това, което беше. Отиди вземи цветята и подаръка и си завлечи задника в ресторанта. И за Бога…смени ресторанта следващата година. Вярно, че е италиански, но имам чувството, че сте се родили там.
- Не мога да ти обещая за ресторанта, но за другото като ме гледаш накъде съм тръгнал според теб?! Обичам я и престани да ме питаш всеки път едно и също! „
Той слезе на последната спирка и забърза крачка към офиса.
Нетърпението и раздразнението го обземаха. Погледна часовника – имаше 30-ина
минути да стигне до ресторанта. Щеше да закъснее най-много с 20-на така, че
прецени, че е приемливо спрямо обстоятелствата.
Забърза крачка и успя да напредне, но нямаше както винаги осветление. По тротоара виждаше само сенките на подминаващите го хора. Чак когато се разминеше с някой, виждаше как изглежда. Нощта се беше спуснала бързо и неусетно, но през зимата винаги е така.
Сенките се размиваха и той не им обръщаше внимание. Мислеше си за нея. Обичаше я. Ако оставим настрана моментните му…странности, той беше от най-преданите мъже. Винаги се чувстваше задължен да я прави щастлива, дори когато самият той има лош ден, седмица или месец. Не искаше да го вижда по-слаб. Вече го беше спасявала и не искаше отново да вижда дори и милиметър пукнатина в бронята.
Успя да влезе в офиса и естествено видя цветята на бюрото. Взе ги, но подаръка го нямаше. Започна да рови. Хаосът от документи стана още по-голям. Листовете хвърчаха. Не му пукаше. „Майната ѝ на работата!” Започна да отваря шкафчетата и ето в последното беше кутийката.
Отвори я, за да се увери, че е там. Пръстенът беше всичко, което не можеше да си прости, че е забравил. И сега, когото го взе сякаш всичко изчезна. Не беше нервен, не беше ядосан, беше просто усмихнат. Беше дал мило и драго да го купи и накрая успя. Сега оставаше само едно нещо…да тича.
Изхвърча от офиса. Изтича до метрото. Мислеше си само за нея. Искаше я. Слезе по стълбите и зачака. Кракът му потропваше и искаше да се отскубне сякаш от тялото му. Ръцете му започнаха да се изпотяват. Беше едновременно щастлив и леко притеснен да не забрави какво да каже в правилния момент. Вече си представяше семейният живот. Къща, деца, куче и т.н. – всичко беше идеално. Метрото пристигна, той се качи на него и обратно се насочи към всичко, което искаше. Слезе на правилната спирка и със силно ръкомахане спря едно такси. Качи се и след 10 минути беше вече пред ресторанта. Плати на шофьора и излезе от таксито. Светлините отвътре осветяваха всичко наоколо. Вдиша дълбоко и влезе. Беше закъснял 30 минути. Попита за резервацията си и го настаниха. Нея я нямаше.
Зачака и потрепваше нервно с крак. Поръча само една минерална вода, докато и тя пристигне.
Минаха вече 20 минути, а нея я нямаше. Какво ли е станало се питаше той и гледаше часовника. Опита се да я набере но телефонът ѝ беше изключен. След още 20 мин вече съвсем се беше изнервил. Звънеше постоянно, но никакъв отговор. Мислите му бушуваха и не му даваха покой. След малко сякаш всичко утихна в душата му. Сърцето му изтръпна. Входната врата се отвори и видя познато лице. Беше сестра му. Заедно с нея беше и непознат мъж. Всъщност те двамата го бяха търсили в последният час. Бяха решили да се върнат на първоначалното място. Отидоха при него с въздишка на облекчение , но и на изключително притеснение.
„ – Какво става сестра ми и кой е господина с теб, и защо ме гледате така изплашено?!”
Сестра му и мъжът се спогледаха притеснено и седнаха на масата.
„ – Искам да запазиш спокойствие. Знам, че не помниш затова съм донесла някои неща. Тези снимки са твои и нейни. Те са от катастрофата преди 3 години. Това е в болницата. Беше в кома 2 месеца. Тези са от погребението ѝ. Тя почина преди 3 години точно на този ден. Оттогава се връщаш тук на това място с цветята и пръстена и ние те чакаме, за да ти помогнем отново да си спомниш. Почти всеки ден сме заедно с теб. Доктора и аз. Грижим се за теб и имаше напредък в последните 5 месеца. Смятахме, че ще успееш да превъзмогнеш всичко. Затова днес силно се надявахме да не те видим тук. Чакахме да те видим, но теб те нямаше затова се върнахме до санаториума. Ти си там от катастрофата насам. Мисълта за смъртта ѝ беше толкова непосилна, че ти просто изключи и остана в един свой свят без болка и страдание. Решихме да не те заключвам. Така щяхме да знаем кога е моментът, в който си пуснал спомена. За съжаление не те намерихме и решихме да се върнем. „
Очите му се бяха червени от сълзи. Гледаше снимките и спомена го връхлетя. Чукът се стовари върху сърцето му и остана върху него. Всичко се преобърна. Не можеше да говори. Не можеше да диша. Не можеше да мисли от мъка. Те го изправиха и съвсем леко се насочиха към изхода. Той ги следваше. Мозъкът му отказваше да приеме всичко това. Всъщност отказваше за пореден път. Беше така в последните 3 години.
Насочиха се към колата, а той вървеше плахо, стъпваше леко и те го напътстваха, а зад гърба му остана светлината на ресторанта. Качиха се в колата. Той обърна глава настрани към светлините и я видя така, както я помнеше. Красива и блестяща, както преди 3 години.
Забърза крачка и успя да напредне, но нямаше както винаги осветление. По тротоара виждаше само сенките на подминаващите го хора. Чак когато се разминеше с някой, виждаше как изглежда. Нощта се беше спуснала бързо и неусетно, но през зимата винаги е така.
Сенките се размиваха и той не им обръщаше внимание. Мислеше си за нея. Обичаше я. Ако оставим настрана моментните му…странности, той беше от най-преданите мъже. Винаги се чувстваше задължен да я прави щастлива, дори когато самият той има лош ден, седмица или месец. Не искаше да го вижда по-слаб. Вече го беше спасявала и не искаше отново да вижда дори и милиметър пукнатина в бронята.
Успя да влезе в офиса и естествено видя цветята на бюрото. Взе ги, но подаръка го нямаше. Започна да рови. Хаосът от документи стана още по-голям. Листовете хвърчаха. Не му пукаше. „Майната ѝ на работата!” Започна да отваря шкафчетата и ето в последното беше кутийката.
Отвори я, за да се увери, че е там. Пръстенът беше всичко, което не можеше да си прости, че е забравил. И сега, когото го взе сякаш всичко изчезна. Не беше нервен, не беше ядосан, беше просто усмихнат. Беше дал мило и драго да го купи и накрая успя. Сега оставаше само едно нещо…да тича.
Изхвърча от офиса. Изтича до метрото. Мислеше си само за нея. Искаше я. Слезе по стълбите и зачака. Кракът му потропваше и искаше да се отскубне сякаш от тялото му. Ръцете му започнаха да се изпотяват. Беше едновременно щастлив и леко притеснен да не забрави какво да каже в правилния момент. Вече си представяше семейният живот. Къща, деца, куче и т.н. – всичко беше идеално. Метрото пристигна, той се качи на него и обратно се насочи към всичко, което искаше. Слезе на правилната спирка и със силно ръкомахане спря едно такси. Качи се и след 10 минути беше вече пред ресторанта. Плати на шофьора и излезе от таксито. Светлините отвътре осветяваха всичко наоколо. Вдиша дълбоко и влезе. Беше закъснял 30 минути. Попита за резервацията си и го настаниха. Нея я нямаше.
Зачака и потрепваше нервно с крак. Поръча само една минерална вода, докато и тя пристигне.
Минаха вече 20 минути, а нея я нямаше. Какво ли е станало се питаше той и гледаше часовника. Опита се да я набере но телефонът ѝ беше изключен. След още 20 мин вече съвсем се беше изнервил. Звънеше постоянно, но никакъв отговор. Мислите му бушуваха и не му даваха покой. След малко сякаш всичко утихна в душата му. Сърцето му изтръпна. Входната врата се отвори и видя познато лице. Беше сестра му. Заедно с нея беше и непознат мъж. Всъщност те двамата го бяха търсили в последният час. Бяха решили да се върнат на първоначалното място. Отидоха при него с въздишка на облекчение , но и на изключително притеснение.
„ – Какво става сестра ми и кой е господина с теб, и защо ме гледате така изплашено?!”
Сестра му и мъжът се спогледаха притеснено и седнаха на масата.
„ – Искам да запазиш спокойствие. Знам, че не помниш затова съм донесла някои неща. Тези снимки са твои и нейни. Те са от катастрофата преди 3 години. Това е в болницата. Беше в кома 2 месеца. Тези са от погребението ѝ. Тя почина преди 3 години точно на този ден. Оттогава се връщаш тук на това място с цветята и пръстена и ние те чакаме, за да ти помогнем отново да си спомниш. Почти всеки ден сме заедно с теб. Доктора и аз. Грижим се за теб и имаше напредък в последните 5 месеца. Смятахме, че ще успееш да превъзмогнеш всичко. Затова днес силно се надявахме да не те видим тук. Чакахме да те видим, но теб те нямаше затова се върнахме до санаториума. Ти си там от катастрофата насам. Мисълта за смъртта ѝ беше толкова непосилна, че ти просто изключи и остана в един свой свят без болка и страдание. Решихме да не те заключвам. Така щяхме да знаем кога е моментът, в който си пуснал спомена. За съжаление не те намерихме и решихме да се върнем. „
Очите му се бяха червени от сълзи. Гледаше снимките и спомена го връхлетя. Чукът се стовари върху сърцето му и остана върху него. Всичко се преобърна. Не можеше да говори. Не можеше да диша. Не можеше да мисли от мъка. Те го изправиха и съвсем леко се насочиха към изхода. Той ги следваше. Мозъкът му отказваше да приеме всичко това. Всъщност отказваше за пореден път. Беше така в последните 3 години.
Насочиха се към колата, а той вървеше плахо, стъпваше леко и те го напътстваха, а зад гърба му остана светлината на ресторанта. Качиха се в колата. Той обърна глава настрани към светлините и я видя така, както я помнеше. Красива и блестяща, както преди 3 години.
