Ние

Позволете ми да ви разкажа любовната история на двама души.
Разбира се става въпрос за любовната история на моя живот. За Нея, Жената, която преобърна удобното ми съществувание в един имагинерен свят. Разтърси го из основи и ме кара всеки ден да мечтая за нови върхове.

Беше слънчев ден и случайно я открих (по-скоро тя мен). Макар да прилича на песента на Щурците, в началото си историята на нашата любов е наистина такава. Като песен. После идва рефренът на връзката ни, а именно съществуването в едно, всеки със своите грижи, страхове, мечти и Неща, както обичаме да се изразяваме помежду си.

Слънчевият ден всъщност беше към края си, когато се качих на влака за Пловдив. Беше от онези дни, в които работният ден беше изморителен и нямах търпение да прекарам уикенда в любимият ми град. Всичко има своята предистория, но тя е прекалено дълга за целите на моя разказ, затова ще пропусна моментите свързани с миналото освен някои, които ще бъдат ключови за повествованието в последващите по-късно редове.
Бях решил да потъна в сигурността на света, който изграждах. И атмосферата във влака ми предлагаше винаги тази уникална възможност. Говоря за това да чета редове написани от интересна книга, в случая тъжно-смешна, и да потъна в нея под съпровода на нежни медитационни звуци на ромолящ дъжд. Така описвайки ситуацията, бихте си задали въпроса дали съществувам в синхрон с околния свят и отговорът, който бих могъл да ви дам е не.

Никога не съм бил в синхрон със света. Успокоява ме пребиваването в собствен свят, който има ясни механизми и установени навици, които изграждани с времето трудно се разбиват.
Въпреки това свое принципно поведение бях осъзнал, че едно такова съществувание е обречено на вечна самота и съответно бях решил, с оглед на желаната от мен промяна в  живота ми, да се докосна до хората зад стъклото при отдала ми се такава възможност. Психиката на разстроеният, но, що годе, осъзнат човек е такава, че търси новите пътища, но в моя случай, в предимно стария свят.

Бидейки човек на навиците обичам да сядам на определено място в основното купе, но то бе заето от Нея. Не видях първоначално, защото само беше оставила багажа си. Реших все пак да заема съседното, което носеше утеха.

Сядайки до мен разбрах, че и тя ще чете книга. Обикновено не са много хората, които го правят и това прави впечатление, на нея направи факта, че аз бях от тези трудно намиращи се хора.

„Баба праща поздрави и се извинява“ бе книгата, която ни събра и Фредерик Бакман бе в основата на нашето приятно запознанство.

Тя ми зададе ми въпрос, а аз ѝ отговорих с едно изречение и потънах обратно. След 10-ина минути още един въпрос и тогава всичко започна.

Искам да уточня още нещо, което е изключително важно. Винаги разказвайки историята на нашето запознанство забравям какви бяха въпросите, които тя ми зададе. Точността толкова много ми убягва в този момент и тя го знае. Именно заради това нещо избягвам да разказвам историята ни без тя да е до мен. Първо защото тя го прави по-добре и второ, защото рискувам да ме погледне с онзи специфичен поглед. Мъже, всички знаете за какво говоря. И сега, знам, че тя чете тези редове и ще кажа лично на нея – Мило, Обичам те (това никога няма да забравя)!

Тя плени умът ми. Не спряхме да говорим до нейната спирка. Говорихме за книги, държави, преживявания и усещания. Усмивката и бе пленяваща, а умът блестящ. Сякаш всичко се случваше естествено. Не исках да свършва и в себе си имах тъга, защото си мислех, че никога повече няма да я срещна. Тя ще съществува в рамките на тези два часа и аз щях да продължа сам в моя едноличен свят. Но не се случи така. Случките следваха една подир друга. Уговоряхаме се да пътуваме заедно. Нямахме от типичните първа, втора и трета среща, а просто бяхме приятели. Познато на много мъже по света. Не исках да имам надежди, но ден след ден нещо се зараждаше в мен. На Рожденният ѝ ден усетих привличането, тя също, и малко след това направих крачката.

Превъртам осем месеца напред и искам да ви разкажа същността на нашата връзка.
Ръка за ръка, тухличка по тухличка ние изграждаме нашия свят. Обичаш тогава, когато не можеш да си представиш деня без човекът до теб. Обичаш тогава, когато самата мисъл, че може да го изгубиш да те кара да изгубиш съня си, апетита си и жаждата си.

Любовта не се описва с думи, а се изживява. Всеки ден е предизвикателство. Чакано предизвикателство. Всеки ден правим малките стъпки, които ни правят по-добри и по-силни партньори в нашите взаимоотношения.

Всеки ден думите, които казваме приведени в действие, ни карат да усещаме спокойствието и стабилността в човека до нас. Любовта, както много други неща в нашия живот, има нуждата да бъде обгрижвана. Много хора смятат, че любовта те удря по главата и всичко е прекрасно. Един ден се събуждаме и разбираме, че се обичаме. Не. До моментът, в който това се случи има много други по-малки или по-големи събития, които правят мисълта и желанието реалност.

Тя не се е влюбила в мен заради очите ми, думите ми или затова, че съм я извел на вечеря. Тя се е влюбила в мен заради постоянството. Когато се събудя сутрин и пожелавам приятен ден и казвам колко я обичам. Когато заспиваме вечер и пожелавам лека нощ и сладки сънища. В 7:15 ѝ казвам добро утро, а в 11 вечерта лека нощ. Когато се обличаме, ѝ предлагам връхната ѝ дреха първо. Когато сме в ресторант я очаквам да запозне тя. Когато е жадна ѝ наливам вода. Когато е гладна ще сготвя. Когато е имала труден ден, искам да ми разкаже. Когато вървим по улицата я държа за ръка и внимавам постоянно да не се отделя от мен. Когато е тъжна, избърсвам сълзите ѝ. Когато я е страх, я успокоявам. Когато е уморена, ѝ помагам в ежедневните задачи. И с тази грижа и внимание всеки ден любовта се изгражда и запазва.
Тя промени живота ми. Аз не знам как да говоря за себе си, за миналото си, в което крия страховете и за несигурността си. Аз не знам в чести случаи как практическата страна на взаимоотношенията би се изразила в действителност. Аз не знаех как да обичам наистина. Аз не знаех как да не съм сам. Тя ми показа, че да обичам и да бъда обичан е най-красивото чувство на света.

Пишейки тези редове тя ми каза да послушам сърцето си и аз го слушам. То крещи от любов. Ние сме щастливи и влюбени. Млади и красиви. Споделени и искрени. И искаме животът да ни обгърне, да ни покаже своите тайни и да ни научи на това да бъдем едно цяло.
Обичам я заради умът ѝ, усмивката ѝ, нежната ѝ кожа, топлите устни, аромата и допира на тялото ѝ. Обичам я, защото тя ме прави по-добър, по-искрен, по-спокоен, но и ме вади от комфортната ми зона на имагинерни представи и удобни извинения. Обичам я, защото тя иска най-доброто за мен и ме кара да го видя. Обичам я защото се грижи за мен. Дава ми сила и воля. Дава ми желание за това да се движа напред, да не гледам назад и да живея в настоящето, а не в миналото. Подкрепя ме и ме изслушва. Държи ръката ми независимо от всичко. Изкара ме в света и ми показа какво е да живееш. Тя е моят катализатор. Тя е моето предизвикателство. Кара ме да давам най-доброто от себе си. Кара ме да бъда още повече, и тя го знае, а и аз също, че мога повече. Ревнувам я, но интелигентно. Обичам я до болка. Аз съм си луд и на нея това ѝ харесва. Но никога не си позволявам да премина границата на това, което е нейно. Нейното време, нейното усещане за света и хората. Аз съществувам с нея и тя с мен. Заедно.

Тя преобърна едно ежедневие изпълнено с инертност и самосъжаление. Влезе в него и го разби. Аз се страхувах и исках да избягам. Но ние се борим със страховете си.
Когато си бил нараняван толкова пъти, че не знаеш дали можеш да се отдадеш на някого изцяло, спираш да го търсиш. Но когато те намери се чувстваш истински жив и не искаш да бягаш повече.

Когато видя сълзи в очите ѝ, сякаш светът се сгромолясва. Знам, че тя е всичко за мен и знам, че всичко, което искам е тя да е щастлива. И ме е страх дали мога да я направя щастлива, докато смъртта ни раздели. Демоните, които имаме ни карат да се съмняваме, да задаваме въпроси, да изпитваме самите себе си. Но демоните, са само една част от нас. Другата е за нашите сърца, които ни карат да летим, да не се страхуваме и да преодоляваме и най-големите болки в името на Нас.

Най-трудното нещо е да опишеш любовта. Думите не стигат да изкажат чуствата, които изпитваш. Хората не говорят помежду си. Те съществуват един до друг, но не и един с друг. Ние се намерихме в един свят на бързи връзки и още по-бързо забравяне на тези връзки. Намерихме се в свят, в който да си еднократен е норма, а забавлението се изразява в няколко седмици на секс и текстови съобщения. Свят, който те заклеймява ако не дай си Боже кажеш Обичам те, и трябва да се чудиш как да се извиниш, че си го казал. Намерихме се в свят на сайтове за запознанства, спийд дейтинг и барова социология. Хората не знаят как да обичат истински. Не знаят как да покажат любовта си за повече от 5 пъти и не знаят какво е да обичаш някого повече от себе си. Тя ми се кара, че не обичам достатъчно себе си и е правам, но това е тема за друг разказ. Намерихме се във влак, в който повечето пътници, включително и аз, пътуваха със слушалки в ушите и гледаха умно в умните си телефони. Намерихме се във време от нашия живот, в което не вярвахме, че можем да обичаме.

Тя е моята Роза, а аз нейният малък принц. Знаете ли, хубаво е човек да е романтичен. Но трябва да си романтичен всеки ден. Не само на 14-и Февруари, но и на 23- Април също.

За целите на разказа бих могъл да включа драматичните ни моменти, но ние нямаме такива. Нямаме скандали. Нямаме изневери. Нямаме лъжи и измами. Имаме нас самите. Такива, каквито сме. Всеки ден, ръка за ръка, тухличка по тухличка. Сълзи, страхове, трудни характери, усмивки, смях, секс, разговори за Вселената, филми, вечеря навън, вечеря вкъщи, изхвърляне на боклука, миене на чинии, чистене, пазаруване, пътуване, приятели, родители, желания, чувства, време за нас, време за другите, умора, сън, енергия, хъркане, чорапи, ризи, игри,сърце, душа,страст, целувки, любов, Обичам те, Липсваш ми, зайче, бебче, Слънчо, Съкровище, мило, Любими, любов моя, искам те, желая те, чакам те, копнея за теб, мисля си за теб, Обожавам те, страхувам се, ще си тръгнеш ли, никога, Обичам те, Обичам те, подсмрък, подсмрък.
Любовта е красива, когато е споделена. А ние споделяме нашата любов.
Обичам я и тя ме обича. Какво повече бихме могли да искаме.

Без Страх

Беше пролетна неделна утрин и той беше седнал на стълбите пред блока. Слънцето огравяше всичко наоколо и носеше приятна топлина, а въздухът беше чист и прохладен. Светът наоколо тъкмо започваше да се раздвижва. Хората започваха да излизат от входа, а най-ранобудните даже се и връщаха от покупки на пазара. Това разбира се бяха пенсионерите, които бяха свикнали години наред да не търпят излежаването в топлината на завивките, а работеха усърдно за осигуряването на насъщния. 

Той чакаше синът си, който живееше с майка си след развода. Взимаше го всяка Неделя и прекарваха деня заедно в търсене на път към другия. Беше му трудно да държи ръката на сина си, без да си спомня за миналото и съжалението, което изпитваше за дните изминали в наркотично опиянение и алкохолна забрава.

Сега бяха дните му за реванш и той нямаше намерение да ги пропилява.

Запали цигара, докато чакаше и забеляза една пеперуда, която кацна на ръката. За него случайности нямаше и знаеше, че това е знак. Вярваше в знаците и търсеше тяхното значение. Опитваше се да ги интерпретира и доста често това го пращаше в прегръдките на добротата и душевното удовлетворение. В други случаи пък го караше да бъде предпазлив и скептичен. Особено към хората. Но без помощта им не би успял да постигне това, което беше постигнал дотук. 

Вратата се отвори и синът му го извика "Тате!" с приповдигнат тон. Той се обърна, хвърли цигарата и каза "Нямах търпение да те видя!"

Синът му направи забележка къде си е изхвърлил цигарата. Смутен той я взе и извървя 20 метра до кошчето, където я изхвърли отново. На 14 години, за разлика от своите връстници, синът му знаеше какви са правилните порядки и нуждата от добро възпитание в днешния груб и необразован свят.

Потеглиха на разходка и щяха да спазят обичайната програма - кино, сладкарница, игри и естествено разговори. Детето беше много будно и обичаше да разговаря с него, макар и често да бяха неловки ситуации на въпроси със завоалирани отговори или просто предпазливост, която целеше да не натовари неговият млад дух, с тегобите на възрастните и по-специално трудната история на бащинстовото.

- Обичаш ли мама?

- Разбира се, че я обичам. Иначе нямаше да можем да създадем теб.

- Хората създават деца и без да се обичат, а после ги изоставят или пък изоставят себе си, а децата биват забравени.

- И това е така, но ние се обичахме тогава, а и сега я обичам, но по различен начин.

- Какъв е този различен начин?

- Ами с годините и събитията през тях любовта търпи промени, защото и хората се променят. С майка ти се обичахме силно, но любовта ни от изпълнена със страст премина в такава без, а и проблемите ни бяха достатъчно силни, за да спрем да се обичаме по този начин. Сега се уважаваме и ценим като приятели

- Проблемите ви или проблемите ти?

- Всеки път ме изумяваш с ударите, които пращаш в различни рани. Но пък си проницателен като майка си и упорит като мен, затова и не ме учудват въпросите ти. 

Проблемите ми, ако трябва да съм максимално искрен.

- И какви бяха те? Всеки път като те питам бягаш от въпроса ми. Искам да знам. Не съм малък. Децата в училище говорят за родителите си, а на мен понякога ми се струва, че не ви познавам

- Как те направихме толкова умен не знам?!

- И аз не знам, честно казано. Питам 

- Наистина ли не знаеш. Изненадваш ме. 

- Не бъде ироничен като мен, а ми кажи

- Добре, но майка ти не трябва да знае, че съм ти казал. Иначе и двамата ще имаме проблеми. Аз повече и може и да ми забрани да те виждам. Така, че ще внимаваш

- Обещавам

- Някак си не го вярвам.

- Трудно ти е да повярваш, но ще се справя. Не съм малък

- Казваш го за втори път, сякаш наистина вярваш, че е така. За мен винаги ще си малък, без значение на колко години си

- Не съм малък!

- Добре, не си малък. Но си докачлив. В пубертета няма да е лесно

- Преди, защото беше нали

- Наистина ще е интересен период за всички

- Кажи ми!

- Добре. Усилен си.

- Знам

- Беше на 2 годинки, когато започнаха проблемите. Имах малка фирма. Занимаваше се с внос и износ. Превози, такива неща. Работехме добре, но парите все не стигаха. Беше трудно, конкуренцията голяма и трудно намирах поръчки. Започнахме да свързваме трудно двата края и постепенно ставаше даже още по-трудно. Майка ти нямаше работа тогава и разчитахме на моите доходи тогава. Опитвах се да осигуря стабилен живот за семейството, но нещата не се получаваха. Взех заеми от неправилните хора. Бяха с известна репутация и не трябваше да го правя, но се втурнах към тях, сякаш те бяха единственият вариант за изход от ситуацията. И така задлъжнях на неправилните хора. Заедно с това започна и прекаляването ми с алкохола. Беше голямо прекаляване. Много голямо. Имахме постоянни скандали с майка ти, които и досега не мога да забравя. за съжаление има и такива, които не мога да си спомня заради ступора. Имаше и наркотици, но ако кажеш на някого няма да те познавам повече. Така постепенно потъна всичко. Изгубих фирмата, изгубих пътя и изгубих и вас. Майка ти поиска развод и вече 10 години сме разведени

- Наистина си имал проблеми

- Видя ли сега?!

- И как се оправи след това?

- Ами просто е като го кажа от сегашната си гледна точка, но тогава ми отне доста време и болничен престой, за да го разбера. Намираш силата и се преборваш с демоните, които те разяждат. Бях търсил отговори на неправилните места и разчитах само на себе си, без да поиска помощ. Запомни - егото е най-големият враг на човека. Намерих пътя обратно след години лутане, зависимост и липса на воля. Но сега съм тук. До теб и до майка ти. Мисля, че тя разбра, че може отново да ми има доверие. Най-много съжалявам, че не успях да съхраня семейството ни. Но животът учи, а ние трябва да сме готови да се научим, иначе няма да успеем да преминем цели през него. Сега нещата стоят по различен начин. Успях да направя магазина, както знаеш и давам всичко от себе си, и виждаш, че върви добре. Малко, но от сърце.

- Не те ли беше страх с такива неща, които са се случили?

- Разбира се, че ме беше страх, затова и се случиха. Страхът парализира сетивата. Кара те да действаш от отчаяние и допускаш грешки. Но сега вече не ме е страх от това, а от друго. Виждам светът по съвсем различен, по-чист начин. Всичко има смисъл и предназначение, което разбереш ли ще живееш много по-добре

- От какво те беше страх тогава и от какво сега?

- Тоагава ме беше страх, че ще се проваля като баща, като родител, като мъж. Иронията е, че точно този страх ме провали в тези неща. А можех да помоля за помощ или просто да кажа, че имам проблем. Не ме беше страх да злоупотребявам със себе си, с околните, с чувствата на майка ти и т.н. , но ме беше страх да не се проваля. Точно това направих. Безкрайно съжалявам. Сега ме е страх да не изгубя отново това, което имам във ваше лице. Не ме е страх от света. Той е изграден по определени правила. Страх ме е от мен самия

- Как може да те е страх от теб? 

- Няма човек, който да не се страхува от нещо. Всеки изпитва страх. Иначе нямаше да имаме чувство за самосъхранение, което ни предпазва. Но и това е спорно само по себе си, но това е друга тема. Страхът е полезен, но и опасен ако му се поддадеш. Аз му се поддадох и той ме погълна. Усилията да се отскубна бяха неимоверни, но успешни. Сега имам този страх от себе си, който ми показва колко е важно да не се поддавам отново. Този страх ме държи нащрек и ми показва пътя ако случайно го забравя. Мога да ви загубя отново, а не искам това

- И аз не го искам тате.

- Хайде да вземем сладолед. Нали тийнейджърите ядете сладолед с бащите си или не е готино... и няма да казваш на майка ти

- За сладоледа или за историята?

- И за двете. Приличаш на нея 

- Няма, обещавам

....

- Не е готино, но пък е вкусно 

Tears

Държах я в ръце и я гледах право в очите. Искаше ми се да видя себе си. Искаше ми се да се огледам в тях. Но не виждах себе си. Виждах нея. Виждах радостта, болката, страхът, съмнението, смехът и красотата на сърцето й. Тя не ми принадлежи, нито аз на нея, но тя е за мен и аз съм за нея. Трудно разграничима разлика. И все пак така е. Да бъдеш нечий може да е желано, може да е наложено, а може и просто да е приятно, но не винаги възприятията ни са реалността. Но какво е реалността - моята, нейната, на околните? Какво смятаме за реално?

Според някои, ние сме това, което другите мислят за нас и начина, по който ни възприемат.

Ако е така то аз съм този, който тя вижда, и тя е тази, която аз виждам. Дори така казано буди съмнение, тъй като мнението на един не прави възприятието реалност. Въпреки това, човекът, който намираш и застава до теб, е този, който те възприема по правилния начин. Правилен за него, с късмет, правилен и за теб.

Необходимостта ни от потвърждение ни прави зависими, и ни хвърля в ожесточена борба за признание. Дали е правилно или не, не мога да заявя, но мога да кажа, че когато я погледнах в очите това изчезна. Бях завършен. Душата ми намери покой. Знаех какво да направя. Видях пътят пред мен и този, който вече бях извървял.

Странно нещо е да видиш светът през сълзи. Красив, светъл, тъжен, плашещ, реален и същевременно имагинерен. Сякаш почти докосвам невидимата частица - душата й. Целунах я и усетих солта. Прониза ме желанието да я закрилям, но няма нужда от това сега. Хората трябва просто да присъстват в житова на тези до и около тях. Толкова е просто. Ако искаш да си там то бъди там. Ако не искаш, недей. Страхът ни сковава, поглъща светлината и ни кара да се съмняваме. Страх ме е всеки ден. Страх ме е, че това е сън. Страх ме е, че не заслужавам това, което имам, а търся това, което си мисля, че нямам. Страх ме е от самият мен. Страх ме е от нея. Страх ме е от грешките на миналото и предизвикателствата на бъдещето.

Интересни люде познавам. Едните са готови да направят всичко, за тези, които обичат, а други не знаят обичат или не. Въпреки това всички искат това, което другите имат. Странно нещо са хората... винаги искат това, което нямат.

Тя беше до мен. Тялото и залепено за моето и търсеше мен. Какво повече би искал човек?

Пари, коли, къщи или спомени? Всеки ще отговори различно.  Аз исках нея. И продължавам да я искам. Всеки ден. Всеки час. Всяка минута. 

Тя изпитваше страх и продължава да го изпитва. И? Това какво променя? Нищо. Аз вярвам в нея и вярвам в нас. Приемам я такава, каквато е - с нейните страхове, желания, мечти, борби, сълзи, усмивки, настроения, стени и всичко, което я прави жената, която е.

Аз не искам нищо в замяна. Двойките не искат в замяна. Връзките не се основават на замяна, бартер, сделки и т.н. Те се основават на сурови емоции и взаимодействия. Тъга, радост, желание, страст ... всичко това изгражда хората, а хората изграждат връзките помежду си. 

Много хора говорят за съвместимост на характерите, разбирателство с партньора и компромиси. Не съм съгласен в този му вариант. Трябва да разбереш човека до теб. Да разбереш наистина какво го задвижва, какво го мотивира, какво желае, какво обича, какво не обича, за какво мечтае и от какво се страхува и ако си умен ще запазиш този, който в тях вижда и теб. 

Връзките не са лесни. Напротив. Много е трудно. Хората не обичат да дават. Живеем в ера, в която сме свикнали да получаваме всичко на мига. Получаваме моментни резултати като търсим нещо, като се опитваме да направим резервация, като купим нещо, като наберем по телефона някой, като отидем на ресторант, като поръчваме храна, но връзките изискват време и грижи. Никога не искал повече да вложа толкова много колкото сега, защото сега виждам, че това, което изграждам е реално, а не основано на нечия фантазия. 

Сълзите в очите й ми показаха нещо сурово и истинско. Нямаше думи, с които да й кажа всичко, което исках. И все още не намирам правилните. Но знам, че не винаги думите са важни, а това, което правим им придава тежест.

Спомням си първият път когато я срещнах. Усмихвам се като си спомням. Тя знае защо. Тя е виновна. Оттогава не спираме да говорим. И всяка една дума носи нещо със себе си. Значение, което само ние знаем и разбираме. 

Сълзите заместват думите. И аз разбрах всяка една от тях.

Stream

Когато бях на 12-13 години разбрах, че чувствата са нещо, което трябва да скриеш, за да не бъдеш нараняван. Всъщност идеята за това остана с мен и до днес. Странната симбиоза на откритост до болка и пренебрегване на болката от друга страна, направи от мен хибрид способен да чувства всичко и след това да отрече почувстваното. Звучи странно и такова, но това е менталното и душевното състояние на човек непознаващ най-хубавото чувство - любовта. Драмата на живота ми е тази, че не мога да приема любовта. Тъй като годините минаха и аз не я познавам, липсата й се превърна в статукво, а всичко опитващо се да промени статуквото бива отхвърлено след опустошителна критика и самокритика. Неспособността да обичаш и да бъдеш обичан ме е преследвала цял живот. Това не е нещо, за което хората говорят. Това е страдание, което никой не иска да излиза наяве. Затова и хората не говорят за чувствата си - любов, гняв, завист, отчаяние, страх и т.н. Безнадеждността, самотата, страхът, притеснението - всичко това ние поглъщаме ежедневно, но не го споделяме и не говорим за него. 

Така години аред аз продължавам да вървя по тънката линия на приемането и себеотрицанието. Липсата на ясен пътеводител обърква представите ми за принадлежност, себеотдаване, себепознаване и асоциира всички мои чувства с неизбежното им погубване, т.е. дори да получа това което искам, не знам какво да правя след това. 

Примери и събития много. Някои от тях жалки, други почти обнадеждаващи, но нито едно завършващо с щастлив край. Въпреки, че замисляйки се любовта или свършва или продължава, така че изразът щастлив край е неподходящ в случая.

Липсата на компас ме прави уязвим, но в съзнанието си аз съм винаги уязвим. Винаги търся пробойната, която може да ме потопи. Винаго ровя в грешките, винаги търся проблемът, винаги преследвам представата, а не реалността. Защото сънят винаги е по-красив от реалността според съзнанието ми. Винаги изграждам идеален образ, който развенчвам и това случи ли се, настъпва съмнението и скоро след това краят, изпъленен с горчивина и страх. 

Това, което разбрах от ранна възраст е, че хората се нараняват едни други и винаги ще го правят. Оставяйки всичко в мен и непоказвайки нищо на света се сдобих с демони, които се намесват винаги щом се отнася до връзките ми с другите около мен. Знам, че сам мога да се справя и се справям. Правя това, което смятам за добре и нужно и не казвам нищо на никой. само откъслечни факти и истории, които да попълнят образа ми пред обществото, но никой не вижда зад стъклото, зад стената, зад вратата.

Всеки е допуснат до орпеделената за него бариера и след това не може да продължи, колкото и да се надява, не защото не искат, а защото аз се грижа да не поискат. Изолацията пречи на болката. Тя не е проблем ако я няма нали така. Всъщност се получава обратното. Копнежът за близост, която не получавам се отразява по същия начин, както и ако когато сам не позволявам това да се случи, т.е. превенцията е сбъркана и следователно аз съм сбъркан. Сложно нали ? 

Нека поясня. Недопускайки някой до себе си не значи, че не искам да го допусна, но в същото време означава точно това. В един момент неспособността и нежеланието се сливат и се поллучава двоен ефект на отхвърляне, който се опитвам да преодолея, но не мога. Просто се изтощавам и спирам. Не мога да произнеса повече думи или да извърша повече действие и отказва всичко в мен да приема външна информация или желание за взаимодействие. Просто да си сам е по-лесно и не говориш много. Вглъбяването в ежедневието и откъсването от света, докато взаимодействаш с него е невероятно постижение, но не и такова, което би ми донесло покой. Не, напротив. Душата ми копнее за нови усещания. Сърцето ми също, но разумът ми се съпротивлява. Той не иска никой друг. Иска самодостатъчността да надделее. И не само това, но и да изгори всички мостове назад или поне да им сложи КПП-та. 

Нужно е голямо себеотрицание, за да се постигне ефектът на липсата на любов и страхът от получаването й. 

Най-много сълзи са проляти над сбъднатите мечти е казал някой. И смятам, че това е така. Знаем какво искаме, но като го получим и бягаме от него. Не искаме да го получваме, защото тогава целта изчезва и смисълът потъва в нищото. Това нямаш причина да се стремиш към нещо което не съществува вече. 

Някои са намерили любовта. Щастливци. Някои като мен ще я приемат, когато са готови. Някои като нея може би ще бъдат търпеливи. Не знам защо цикличността не спира. Може би просто реката тече прекалено бързо, за да усетя течението. Сякаш стоя на брега, потапям крак, усещам допира на водата, събличам си дрехите, влизам до колене във вода, но не се пускам надолу. Просто изчаквам нещо. Това е откакто разбрах, че чувствата са нещо илюзорно. Искам да обичам и да бъда обичан, искам да бъда щастлив, но знам, че е прекалено трудно.

Всъщнсот историята ми не свършва тук. Напротив. Тя свършва някъде нагоре по реката, където течението изгубва своята сила и аз лежа на брега мокър до кости, но с усмивка на лице и виждам нея. Това би бил щастлив край.

Sunday morning

Странно и красиво.

Това си казваме с нея. Всеки път, когато говорим за нас. Преминавайки през спомените си ние отново преживяваме моментите, които ни събраха и ни насочиха по този път един към друг. 

Странно и красиво. 

Всичко започна с едно пътуване. Заехме местата си един до друг във влака. Винаги когато пътува с този точно влак обичам да заемам определено място до прозореца. Тя беше заела това място. Истината, че не знаех кой е заел мястото, защото имаше само багаж. По-късно се появи и тя. Извади книгата си, а аз вече бях приготвил моята. Реши да ме заговори и аз отговорих. Не очаквах да се впечатли нито от книгата, нито от автора. Отговорих учтиво и щях да продължа да чета, когато няколко минути по-късно отново ме заговори и тогава оставих книгата. До края на пътуването бяхме погълнати от разговора, който водехме. Хареса ми още тогава. Усещих как нещо изщрака. Сякаш нещо пасна на мястото си. Получи се естествено. Както тя казва, сякаш се познавахме от години. Преди да се разделим си разменихме контактите и оттогава не сме спирали да говорим. 

Говорим за всичко, за което се сетим и ни интересува. Всеки ден с часове наред обсъждаме живота, неговите предизвикателства и възможности. Филми, музика, книги, храна, заведения и научни факти. 

Пътувахме заедно няколко пъти и се сближихме в промеждутъците на тези наши обиколки. Истината е, че я усещах все по-близка до мен. Не знаех много за нея, но знаех достатъчно, за да разбера, че мога да имам бъдеще с нея. Бях спокоен. За пръв път от години бях спокоен в това, което правя. Тя ме караше да се чувствам така. Не знам какво е спокойствие и това беше глътка свеж въздух. Това изигра огромна роля в последващите събития и решението ми да се впусна в ново приключение. 

Започнахме да се опознаваме. Поканата за рожденият й ден ме изненада, но и ме направи щастлив. Тогава вече знаех, че има връзка и не таях никакви надежди за бъдещо развитие.

Но малко след него нещо се случи и тя се раздели с него. Нещо в мен подсказа действие, но беше крайно неучтиво да предприемам, каквито и да е стъпки в тази насока. Някак си не беше уместно. 

Въпреки това събитията следваха едно след друго и аз усещах как бивах привлечен все по-силно от нея. Все пак бяхме резервирани един към друг. Не бяхме сигурни. Все още въпросите прескачат в съзнанията ни. С течение на времето и развитието на събитията реших да й споделя намеренията си. 

Направих го неочаквано за нея. За мен може би също беше така. Реших обаче да действам. Исках да не прекарам отново времето сис с въпроса "Ами ако?". Може би тя е това, което съм търсил. Може би тя е това, което ми е липсвало досега. Това бяха моите възгледи. 

Дори само може би е достатъчно, за да опитам да  я спечеля. 

Дългите вечери станаха запазена марка. Сънят бе оскъден, работния ден дълъг, а аз се чувствах все по-щастлив. Тя ме кара да се чувствам спокоен, но и ме държи нащрек. Кара ме дадавам най-доброто от себе си. Детайлите за това ще запазя в тайна, но мога да кажа, че успява да извади най-добрите черти в характера ми на показ. Истината е, че това е, което ми липсвало.

Има страхотни приятели, които са образи всеки сам по себе си. Толкова разноцветни и интересни, че чак ме засрамва.

Истината е, че прекалено дълго бях в сенките. Наблюдавах живота отстрани, а сега го живея.

За това е виновна тя. 

Имаме страхотни уиекнди и страхотни делнични дни. Прекарваме времето си разнообразно и се опитваме да изградим връзката си върху това, които сме сега, които сме били преди и които искаме да бъдем в бъдеще. И двамата преминаваме през нещата, с идеята, че другият е до нас и може да разчитаме на него и е така наистина. 

Харесва ми да я държа за ръка. Това не е символ на детинското, а на взаимност. Колкото и да не е романтичен светът, в който живеем, това е жестът от който има нужда всеки на нашето място. Това ти дава принадлежност към нещо по-голямо от самият теб. Дава ти усещането за внимание, уважение и взаимност. И освен това е супер сладурско.

Харесва ми да я докосвам. Харесва ми да я целувам. Харесва ми да я прегръщам. Хресва ми да галя косата й. Харесва ми да я слушам. Харесва ми как не можем да спим след дългите вечери заедно. Харесва ми спокойствието, което ми дава. Харесва ми, че сме открити един с друг.

Харесва ми, че и двамата имаме какво да учим и ми харесва да се оглеждам в очите й.

На нея й харесва всичко това и освен всичко друго, и да я гледам как танцува.

Мога да заменя в предишните изречения "харесва ми" с "обичам" и няма да сбъркам. Любовта е крехка и се изгражда с много усилия. Трябва да бъдеш там и да се бориш всеки ден. Да си в центъра на събитията и да даваш всичко от себе си. Тогава може би ще направиш така, че да си истински щастлив.

Днес се събудих за първи път до нея.

Гледах я как спи. Наблюдавах и си мислех какъв късмет съм извадил. Уикендът беше страхотен и се срещнахме с невероятни хора, но това което остана с мен е колко е сладка докато спи.

Звучи повече от клиширано, но ако сте забравили за това чувство, значи сте изгубили емоцията. Рошава, разполагаща с цялата завивка и изключително спокойна в съня си. Гледах я около 30 минути преди да се събуди. И тогава забравих всички тревоги, които имах. Не мислех за нищо друго. Кафе, сладки, плодове и пижами. 

Най-трудно е да имаш доверие на някого. Да се довериш изцяло с риск да бъдеш наранен. За първи път исках да го направя, без да мисля за последиците. Някак бях сигурен в това. Някак си знаех. 

И двамата знаем, че трябва да работим за това, което имаме и това, което искаме и бихме могли да имам в бъдеще. И това прави нещата много по-лесни да се случват. Всичко е в детайлите. Един жест, една дума, една прегръдка...една целувка. Крадем тези моменти, за да си ги дадем един на друг. Кара ме да се усмихвам, дори когато не е около мен. 

Истината е, че винаги съм романтизирал отношенията си. Сега те романтизират мен. 

Разказът няма финал, защото това е истинска връзка и това е истински разказ. А истинските неща изискват грижи. Не мислите ли?

Stars

Отпуснах се и дишах. Погледнах небето и видях звездите по небосвода. Бяха красиви и толкова близко до мен, сякаш можех да ги докосна. Сякаш можех да протегна ръка и да грабна някоя от тях и така да потъна в безвремието. Протегнах ръка и се опитах да ги достигна. Изплъзваха ми се. Опитах пак и сякаш улових една от тях. В този момент усетих топлина да преминава по цялото ми тяло. Стопли пръстите ми, раменете ми, сърцето ми и всяка една молекула от тялото ми. 

Почувствах се по жив от всякога макар и да умирах в този момент.

Постепенно светлината ставаше все по-ярка и ръката ми се отпусна. Сякаш не беше моя вече. Не я усещах. Не усещах тялото си. Светлината ме обгръщаше и беше толкова нежна макар и заслепяваща. Освободих се от чувствата си на страх и безспокойство. Поемах въздух с цялото си същество. Оставих се на светлината. Някак си усещах пътя пред мен. Знаех, че ще ме отведе на място, където няма съжаление, печал, гняв или тъга. Всичко щеше да бъде наред.

Изведнъж светлината изчезна. Беше тъмно. Проблясваха искри и си помислих, че преминавам през тунела на съзнанието ми, който ще ме отведе от другата страна. Виждах сенки. Само бегли оттенъци на силуети около мен. Сякаш като че ли гръм ме удари и отворих очи. Отново виждах звездите. Още по-ярки от преди. Сякаш светкажица беше преминала през мен. Усетих кръвта да се движи все по-бързо. Нямах време да си поема дъх. Беше толкова нереално. Пулсът ми се ускоряваше за секунди. В този момент очите ми се отместиха настрани и видях човек застанал над мен, който ми говореше. Не го чувах ясно. Беше облечен в бяло. Държеше нещо, което не разпознах първоначално, но познах след секунди, че е дефибрилатор. дробовете ми се изпълниха с въздух. Кръвта нахлу в главата ми. Смъртта ме освобождаваше от топлата си прегръдка. Виждах кръвта по ръцете на човека в бяло и разбрах, че е моята. Ранта беше малко под рамото ми. Няколко сантиметра и сърцето ми е щало да експлодира. Куршумът е бил излязъл, това чух от мъжа в бяло. 

Спомените започнаха да се връщат. Спомних си кой съм и защо лежа прострелян на земята с поглед вперен в звездите. 

Успях ли да я спася? Изведнъж това ме връхлетя като товарен влак. Започнах да движа погледа си нервно. Опитах да го кажа на глас, но се чу само гърлен стон. Исках да извикам. Опитвах пак и пак, докато накрая успях да произнеса думите. 

Повтарях едно и също около минута, докато се опитваше да ме превърже. Бяхме избягали от нейният насилник баща й преди няколко часа и сякаш бяхме успели да се отскубнем от желязната му хватка. Беше я малтретирал години наред, докато не му се опълчихме заедно. Ударих го и побягнахме. Запалих колата и избягахме в нощта. Искаше ми се да не ни беше преследвал. Искаше ми се да не беше ни избутал от пътя. Искаше ми се да бях успял да продължа. Обичах я с цялото си същество. Само на 16 и вече сърцето и душата ми не ми принадлежаха.

Влюбих се на мига и всичко вече беше решено. Исках да е с мен без въпроси и условия. Сякаш въздухът около мен се взриви и ушите ми кънтяха. Бях смазан от красотата и нежността й и поразен от това колко нежна и крехка изглеждаше. Сякаш щеше да се счупи само от духването на лек ветрец. В очите й прочетох тъга и самота. 

Не искаше да се запознава с мен. Не искаше да говори с мен. Не искаше да говори или да се докосва до никого. Просто искаше да премине тихо през коридорите на живота и да потъне в забвение някъде там в килера на вселената. Душата й тялото й бяха прорязани от белезите на живота, от който нямаше изход. 

Баща й беше алкохолик и долен комарджия, който залагаше всяка стотинка, за да може да си купи повече бутилки, повече цигари и повече време до срещата с лихварите. Майка й беше умряла преди 3-4 години и тя нямаше никого. Той я биеше и насилваше. Нещо, което разбрах трудно и непреодолимото желание за отмъщение ме застигна. Вените ми се смразиха, след като чух как я пребива и я налага с колана си. Понякога, когато се напиел изключително много я и изнасилваше. За да преодолее болката гореше фасове в кожата си, режеше с бръснарско ножче и искаше да сложи край на болката в живота си. Сблъскахме се в моемнта, в който бе тръгнала към къщата си, за да го направи. Беше купила хапчета и щеше да изпие всичките, за да заспи завинаги. 

Исках да я спася. Обичах я толкова много. Тя не искаше да ми позволи да се грижа за нея, да я измъкна от лапите на този маниак. Минаха месеци преди да ме допусне до себе си и никога не ми казваше всичко. Един ден не издържах, след като видях поредните рани и тогава ми разказа и показа всичко. Още не мога да го преживея. В този ден реших да сложа край. Последвах я и видях как влиза вътре. Онзи се беше развилнял. Посрещна я с викове. Вратите щяха да излязат пантите си. тя се втурна към стаята си и тогава видях как я последва и сваля колана си.

Затичах се към къщата  нахлух с вратата вътре. Отдарих го в гръб той падна на земята и я хванах за ръка. Измъкнах я оттам и тръгнахме да бягаме. Той ме спъна. Започнах да го удрям с цялата си сила. Удрях и удрях, а кръвта оставаше по ръцете ми. Оставих го там на пода въргалящ се и проклинащ деня, в който дъщеря му се е родила. Тръгнахме към колата и го чух как вика след нас. Запалих двигателя и потеглих. Видях го в огледалото как върви с пистолет към неговата кола. Трябваше да й сукам гумите. Качи се и потегли след нас. Карах с бясна скорост, но ме настигна и ме избута от пътя. Излязох от колата и реших да й дам време да избяга. тя тръгна наляво, а аз останах. Тръгнах към него. Той ме простреля. Аз паднах. Опита се да стреля пак, но беше толкова пиян, че трудно държеше пистолета насочен правилно. Започна да стреля на посоки. Успях да се надигна и го съборих на земята. Борихме се за пистолета. Хванах го и не знам как успях да го насоча към главата му, но го направих и дръпнах спусъка. Кръвта ме изпръска и всичко спря. Сякаш попаднах във вакуум.

Отдалечих се от него и легнах по гръб. Огледах се за нея, но я нямаше. Повиках я, но не я чух. Сигурно тичаше като вятъра, за да избяга от това проклето място. 

Видях линейките. Минаваща кола бе спряла и момчето в нея бе извикало линейка. Опитах се да я намеря с поглед и викове, но без резултат. 

Видях втората линейка на метри от мен. Тя лежеше на носилка. Един от заблудените куршуми я бе застигнал. Виках я с пълно гърло. Исках да се освободя и да се затичам към нея. Спряха ме и ме завързаха за носилката. Борят се за живота й ми казаха. Качиха ме в линейката и потеглихме. Пристигнах в болницата и ме вкараха в операционната. Събудих се на сутринта. Всичко се въртеше около мен. Мина около половин чаас, докато спре да ми се вие свят. Надигнах се от леглото и тръгнах към вратата. Исках да я намеря.

Посрещна ме сестрата в коридора и ми нареди да се връщам в леглото. Започнах да я разпитвам. Крещях и проклинах всичко и всички и накрая ми каза всичко. 

Куршумът я бе пронизал в гърдите и не са успели да я спасят. Кръвта й просто е изтекла. Ако са били стигнали 3 минути по-рано е можело и да има шанс. Три минути само.

Сринах се на земята и потънах в прегръдката на самотата, тъгата и гнева. Обичах я толкова силно. Сякаш изтръгнаха сърцето ми и унищожиха душата ми. Стоях на пода на болницата и проклинах всички богове. Нищо не можеше да я върне. Успяха да ме сложат обратно на леглото, но аз не исках да говоря и да виждам никого. Идваха приятелите ми, родителите ми и дори полицаите, но не исках да разменя и една дума с тях. Думите бяха излишни и ненужни. Сякаш щаха да ме омърсят. Не говорих със седмици. Отидох на гроба й веднага, след като излязох от болницата. Коленичих и й казах колко я обичам. Спомних си целувките и усмивките, които ми даваше и тъгата в очите й, когато се разделяхме. Живеехме в свят, в който мечтите не са за нас и съдбата играе жестока игра със сърцата ни. Но се обичахме и за един кратък момент мислехме, че сме спасени. Надигнах поглед към небето и видях звездите. Бяха си същите, но сякаш блестяха по-силно. 

Може би вече беше намерила спасението, за което така копнееше.

Говори ми на balgarski - част 1 - Емигранти

Роден съм в България преди 50 години. 27 от тези години прекарах в емигация.

Избягах млад и пълен с надежди. Исках да открия свят извън този, който познавах и мразех. Беше постигната свобода, но тази свобода бе илюзорна. Затова реших и избягах. Много като мен го направиха. Млади, силни и копнеещи за друг живот. За живот, който знаеха, че тук няма да получат. Наричам го бягство, защото си беше такова. Оставих зад мен майка и баща, които ме обичаха, но бяха съкрушени и изплашени. Аз бях разочарован. Годините на моето израстване бяха, дълги и изпълнени със страх. Всички виждаха свободата, но никой не проговаряше. Чуваха се само шепоти. Упадъкът се зараждаше и системата се самоизяждаше. Чувсвтах се излишен, гневен, но не и достатъчно смел, за да направя крачката. Всичко беше една крачка. В последните години преди тези събития, се усещаше във въздуха, че нещо става, нещо се задава. Все още обаче не се говореше пред другите. Събирахме се на групички с погледи, които шареха и се опитваха да разберат "И ти ли си като мен? И ти ли усещаш същото? Не те познавам и не знам дали мога да ти се доверя."

Бяхме млади и готови за живота. Или поне в това вярвахме тогава.

И когато всичко се случи, беше като ураган. Нищо нямаше да е същото. Вратите се отвориха и тогава ме обзе страхът от реалността. Нищо не можеше да ме подготви за реалността такава, каквато беше. Всеки сам решаваше съдбата си и това беше ново и необичайно. Адреналинът караше сърцето ми да препуска и не можех да спя нощи поред. Планирах, мечтаех, пресмятах всяка крачка и взимах безброй решения в главата си. реших се в първите месеци на 91-а и го направих.

Сбогувах се майка ми и баща ми и поех на Запад. Сълзите в очите им и молбите да остана - това ме преследва и до ден днешен. Всеки път щом затворя очи ги виждам. Дори и за секунда те са там, пред мен. Махат ми за довиждане и никога не ми казаха сбогом. Не можех да кажеш на детето си сбогом. Сестра ми беше още малка - на 8 години и плачеше ли плачеше. Не можех д ая утеша. Майка ми я дърпаше за ръката, за да не се затича след мен на терминала. Всичко това ме преследва и досега, толкова години по-късно. Избягах от род и родина, за да търся щастието, което не можех да намеря тук. В това вярвах и убежденията ми бяха по-силни от болката в сърцето. Не вярвах в хората поставени на пиедестал. Те говриха с лозунги, а аз чувствах с прости думи.

Германия ме очакваше. Всичко започна трудно. Не знаех езика, не познавах културата, не познавах никого там. Единствено познавах Кирил. Беше ми съученик и го срещнах на втората си седмица Мюнхен. Случайност или съдба така и не разбрах. С времето започнах да срещам по-често сънародници и вече го приемах за нормално. С дни и месеци не знаех какъв е пътят ми и къде би могъл да ме отведе. Въпросите бяха повече от отговорите и всичко наоколо ме смазваше. Не можех да спя от тревога. Времето минаваше и започнах да усвоявам езика. Много ми беше трудно, но все пак успях. Освен Кирил не заформих връзки с никой друг от общността ни там. Бяха млади, шумни, пияни и недоволни от живота и от себе си. Искаха да изкарат марки, да направят милиони, а работеха като чистачи, миячи, хамали и шофьори. Това ги изнервяше още повече и не можех да понасям изблиците им на патриотизъм и носталгия подплатени с пет шишета бира. Успях да си намеря работа като чистач, както и другите. Успях да се задържа няколко месеца. Немският ме побъркваше чувствах се все по-изолиран и по-изолиран. Вече като го научих не толкова, но знаех, че винаги щях да бъда различен. По погледите им се разбираше, че е така. Живеех заедно с Кирил в малка квартира. Имахме два дюшека, по една възглавница, чаршафи, една маса, три стола и няколко чинии и прибори за храна. Имахме и една печка, на която да готвим и стара пералня. Като цяло това беше. С първите заплати си взехме телевизор и с нетърпение очаквахме новините, за да видим има ли развитие в България. След като научих езика, успях да се възползвам от услугите на немските пощи и разбрах как да изпратя писмо. Така започна кореспонденцията ми с мама и татко вкъщи. Всеки път, когато изпращах или получавах писмо беше събитие съпроводено от сърцебиене и изпотени длани, и завърваше със сълзи. Тъгата бе голяма част от ежедневието ми. Носталгията ме връхлетя като товарен влак и не ме пусна от прегръдката си години наред. В първите няколко беше много трудно. Получавах снимки от нашите. сестра ми растеше, нашите остаряваха, а България се променяше. Тези писма бяха едничката ми връзка с дома и всичко, което ме крепеше през тези години. Думите в тях бяха безценни и ми даваха сила, за да продължа търсенето на щастието си. С годините смених много работи, но никоя не ми показа, че е призванието ми, а и аз не се чувствах на място. Кирил ми беше опора, както и аз на него. С времето обаче реши да се върне обратно. Годините далече от дома, бяха предодстатъчно за него.

Така останах сам в апартамента. Нощите ставах все по-дълги. Писмата бяха всичко, което имах. С годините успях да намеря и по-хубава работа и започнах да изпращам пари вкъщи. Дойдоха обаче бурни времена и нашите ми разказаха за дъното, което сме достигнали. Тогава реших да замина пак, за да им помогна. Заминах за Америка, за да направя така, че никога да нямат нужда от пари. Животът им се разбиваше и аз трябваше да им помогна. Казах им го в последното писмо, което изпратих от Германия. Изчаках отговора преди да замина и тогава отново се почувствах като онзи ден на летището. Майка ми отново не ми каза сбогом, но сълзите й бяха напоили хартията.

В Америка бях 20 години. Успях да изградя животът си там. Първите години, кактои в Германия, бяха непосилни. Сега мащабът ме смазваше. Всичко беше грандиозно. Чувствах се толкова малък и незначителен сред тези огромни сгради. Научих английски и руски от емигрантите там. Но винаги бях чужд. Не чувах речта на родителите си. Писмата бяха все по-редки заради разстоянията, но колко се радвах само като получех новото. Отново тръгнах от дъното и отново носталгията караше сърцето ми да страда всеки ден. Минаваха месеци, години и успях да изпращам по-големи суми на нашите. Успях да направя дните им по-спокойни, но знаех, че в техните сърца има дупка. Животът в Америка ми даде кариера, съпруга, две деца и непрестанен копнеж да се върна. Направих собствен бизнес и макар и малък е достатъчно печеливш. Изчистил вече заемите си предсрочно реших да се върна в България. До този момент бях запазил всички писма. Думите в тях ми даваха надеждата, че един ден ще се върна и ще видя отново родината ми и хората, които толкова обичам. С напредването на технологиите видях как се променя всичко. Колкото и далече да бях знаех какво се случва у дома. Виждах недоволството и от нашите. Сърцата им бяха огорчени.

Записах децата си в българско училище. Исках да научат езика. Вкъщи говорех и на английски и на български. Исках да опознаят и да обикнат родината си. Америка им беше дом, но корените им не са оттам. Имаме общност от българи, които се опитват да съхранят традициите ни и успяват. Каним вече и по-известни актьори и певци, за да сплотим общността. Децата ни искат да видят България, след като са чували толкова много за нея. Когато учеха " Аз съм българче" и други стихотворения в първите класове, организираха вечер за родителите, на която да ги представят. След всяко дете, залата избухваше в аплодисменти и сълзи. Сърцата ни бяха тъжни и горди едновременно. Успявахме да им покажем онази част от живота ни, която бяхме оставили на 8000 километра, и за която толкова милеехме.

С течение на годините направихме и български магазини, в които внасяхме така носталгично любимите ни лютеница, кашкавал, сирене, вино, вафли, локум, шоколад и много други неща. Вярно, че бяха скъпи, но никой не го интересуваше.

Успях да се върна в България миналата година и със семейството ми изкарахме няколко месеца тук. Естествено беше малко шок за тях, а и за мен, но видях отново това, което толкова обичах. Посрещнаха ме със сълзи на очи и аз отново чух гласовете им да казват "Обичам те!" Толкова много копнеех да чуя гласовете им на живо. Да ги докосна почти. Тези думи значат всичко за мен. Видях родителите си и сестра ми, която бе станала учителка. Разкаваха ми и ми показваха България. Толкова много се е променила. За съжаление вече не е това, което помнех. Мечтите се бяха разбили, а свободата макар и там не беше донесла нищо красиво със себе си. Сестра ми ми разказа за децата как животът им е лайкове, смартфони, facebook и общо взето вече й говорят на чужд език. Далечен и непознат език. Аз й казах, че и Америка е така и не винаги децата са виновни. Тогава ме попита дали някое от моите може да каже някое стихотворение и макар и тийнейджъри те се зарадваха на възможността и избраха "Аз съм българче". Сестра ми, майка ми и баща ми, и аз включително се разплакахме отново.

Всеки ден като, че ли беше изпълнен със сълзи на щастие и тъга. Обещах им да идвам през няколко месеца или поне веднъж годишно със сигурност, за да се радват на внуците си, а и на сина си. След като вече можех да отделя времето, нямаше причина да отлагам, а и те вече не са първа младост. Искат докато могат да им се порадват.

Тръвайки си от България останах със смесени чувства, но с всички живеещи далече от родината е така. Виждам родината си такава, каквато имах надежди да не е. Разкъсвана от вътре, вървяща без посока и без цел, водена от илюзии и заблуди. Избягах, и когато се върнах я видях по-различна. По-бедна, по-нещастна, по-отчаяна и по-ядосана. Толкова силно искаме да запазим българското отвъд граница, а тук не го виждам. Не го чувам нито усещам. Традициите ни са живи благодарение на нас и ако ги загърбим, децата ни няма да запомнят кои сме и какви сме били.