Stars

Отпуснах се и дишах. Погледнах небето и видях звездите по небосвода. Бяха красиви и толкова близко до мен, сякаш можех да ги докосна. Сякаш можех да протегна ръка и да грабна някоя от тях и така да потъна в безвремието. Протегнах ръка и се опитах да ги достигна. Изплъзваха ми се. Опитах пак и сякаш улових една от тях. В този момент усетих топлина да преминава по цялото ми тяло. Стопли пръстите ми, раменете ми, сърцето ми и всяка една молекула от тялото ми. 

Почувствах се по жив от всякога макар и да умирах в този момент.

Постепенно светлината ставаше все по-ярка и ръката ми се отпусна. Сякаш не беше моя вече. Не я усещах. Не усещах тялото си. Светлината ме обгръщаше и беше толкова нежна макар и заслепяваща. Освободих се от чувствата си на страх и безспокойство. Поемах въздух с цялото си същество. Оставих се на светлината. Някак си усещах пътя пред мен. Знаех, че ще ме отведе на място, където няма съжаление, печал, гняв или тъга. Всичко щеше да бъде наред.

Изведнъж светлината изчезна. Беше тъмно. Проблясваха искри и си помислих, че преминавам през тунела на съзнанието ми, който ще ме отведе от другата страна. Виждах сенки. Само бегли оттенъци на силуети около мен. Сякаш като че ли гръм ме удари и отворих очи. Отново виждах звездите. Още по-ярки от преди. Сякаш светкажица беше преминала през мен. Усетих кръвта да се движи все по-бързо. Нямах време да си поема дъх. Беше толкова нереално. Пулсът ми се ускоряваше за секунди. В този момент очите ми се отместиха настрани и видях човек застанал над мен, който ми говореше. Не го чувах ясно. Беше облечен в бяло. Държеше нещо, което не разпознах първоначално, но познах след секунди, че е дефибрилатор. дробовете ми се изпълниха с въздух. Кръвта нахлу в главата ми. Смъртта ме освобождаваше от топлата си прегръдка. Виждах кръвта по ръцете на човека в бяло и разбрах, че е моята. Ранта беше малко под рамото ми. Няколко сантиметра и сърцето ми е щало да експлодира. Куршумът е бил излязъл, това чух от мъжа в бяло. 

Спомените започнаха да се връщат. Спомних си кой съм и защо лежа прострелян на земята с поглед вперен в звездите. 

Успях ли да я спася? Изведнъж това ме връхлетя като товарен влак. Започнах да движа погледа си нервно. Опитах да го кажа на глас, но се чу само гърлен стон. Исках да извикам. Опитвах пак и пак, докато накрая успях да произнеса думите. 

Повтарях едно и също около минута, докато се опитваше да ме превърже. Бяхме избягали от нейният насилник баща й преди няколко часа и сякаш бяхме успели да се отскубнем от желязната му хватка. Беше я малтретирал години наред, докато не му се опълчихме заедно. Ударих го и побягнахме. Запалих колата и избягахме в нощта. Искаше ми се да не ни беше преследвал. Искаше ми се да не беше ни избутал от пътя. Искаше ми се да бях успял да продължа. Обичах я с цялото си същество. Само на 16 и вече сърцето и душата ми не ми принадлежаха.

Влюбих се на мига и всичко вече беше решено. Исках да е с мен без въпроси и условия. Сякаш въздухът около мен се взриви и ушите ми кънтяха. Бях смазан от красотата и нежността й и поразен от това колко нежна и крехка изглеждаше. Сякаш щеше да се счупи само от духването на лек ветрец. В очите й прочетох тъга и самота. 

Не искаше да се запознава с мен. Не искаше да говори с мен. Не искаше да говори или да се докосва до никого. Просто искаше да премине тихо през коридорите на живота и да потъне в забвение някъде там в килера на вселената. Душата й тялото й бяха прорязани от белезите на живота, от който нямаше изход. 

Баща й беше алкохолик и долен комарджия, който залагаше всяка стотинка, за да може да си купи повече бутилки, повече цигари и повече време до срещата с лихварите. Майка й беше умряла преди 3-4 години и тя нямаше никого. Той я биеше и насилваше. Нещо, което разбрах трудно и непреодолимото желание за отмъщение ме застигна. Вените ми се смразиха, след като чух как я пребива и я налага с колана си. Понякога, когато се напиел изключително много я и изнасилваше. За да преодолее болката гореше фасове в кожата си, режеше с бръснарско ножче и искаше да сложи край на болката в живота си. Сблъскахме се в моемнта, в който бе тръгнала към къщата си, за да го направи. Беше купила хапчета и щеше да изпие всичките, за да заспи завинаги. 

Исках да я спася. Обичах я толкова много. Тя не искаше да ми позволи да се грижа за нея, да я измъкна от лапите на този маниак. Минаха месеци преди да ме допусне до себе си и никога не ми казваше всичко. Един ден не издържах, след като видях поредните рани и тогава ми разказа и показа всичко. Още не мога да го преживея. В този ден реших да сложа край. Последвах я и видях как влиза вътре. Онзи се беше развилнял. Посрещна я с викове. Вратите щяха да излязат пантите си. тя се втурна към стаята си и тогава видях как я последва и сваля колана си.

Затичах се към къщата  нахлух с вратата вътре. Отдарих го в гръб той падна на земята и я хванах за ръка. Измъкнах я оттам и тръгнахме да бягаме. Той ме спъна. Започнах да го удрям с цялата си сила. Удрях и удрях, а кръвта оставаше по ръцете ми. Оставих го там на пода въргалящ се и проклинащ деня, в който дъщеря му се е родила. Тръгнахме към колата и го чух как вика след нас. Запалих двигателя и потеглих. Видях го в огледалото как върви с пистолет към неговата кола. Трябваше да й сукам гумите. Качи се и потегли след нас. Карах с бясна скорост, но ме настигна и ме избута от пътя. Излязох от колата и реших да й дам време да избяга. тя тръгна наляво, а аз останах. Тръгнах към него. Той ме простреля. Аз паднах. Опита се да стреля пак, но беше толкова пиян, че трудно държеше пистолета насочен правилно. Започна да стреля на посоки. Успях да се надигна и го съборих на земята. Борихме се за пистолета. Хванах го и не знам как успях да го насоча към главата му, но го направих и дръпнах спусъка. Кръвта ме изпръска и всичко спря. Сякаш попаднах във вакуум.

Отдалечих се от него и легнах по гръб. Огледах се за нея, но я нямаше. Повиках я, но не я чух. Сигурно тичаше като вятъра, за да избяга от това проклето място. 

Видях линейките. Минаваща кола бе спряла и момчето в нея бе извикало линейка. Опитах се да я намеря с поглед и викове, но без резултат. 

Видях втората линейка на метри от мен. Тя лежеше на носилка. Един от заблудените куршуми я бе застигнал. Виках я с пълно гърло. Исках да се освободя и да се затичам към нея. Спряха ме и ме завързаха за носилката. Борят се за живота й ми казаха. Качиха ме в линейката и потеглихме. Пристигнах в болницата и ме вкараха в операционната. Събудих се на сутринта. Всичко се въртеше около мен. Мина около половин чаас, докато спре да ми се вие свят. Надигнах се от леглото и тръгнах към вратата. Исках да я намеря.

Посрещна ме сестрата в коридора и ми нареди да се връщам в леглото. Започнах да я разпитвам. Крещях и проклинах всичко и всички и накрая ми каза всичко. 

Куршумът я бе пронизал в гърдите и не са успели да я спасят. Кръвта й просто е изтекла. Ако са били стигнали 3 минути по-рано е можело и да има шанс. Три минути само.

Сринах се на земята и потънах в прегръдката на самотата, тъгата и гнева. Обичах я толкова силно. Сякаш изтръгнаха сърцето ми и унищожиха душата ми. Стоях на пода на болницата и проклинах всички богове. Нищо не можеше да я върне. Успяха да ме сложат обратно на леглото, но аз не исках да говоря и да виждам никого. Идваха приятелите ми, родителите ми и дори полицаите, но не исках да разменя и една дума с тях. Думите бяха излишни и ненужни. Сякаш щаха да ме омърсят. Не говорих със седмици. Отидох на гроба й веднага, след като излязох от болницата. Коленичих и й казах колко я обичам. Спомних си целувките и усмивките, които ми даваше и тъгата в очите й, когато се разделяхме. Живеехме в свят, в който мечтите не са за нас и съдбата играе жестока игра със сърцата ни. Но се обичахме и за един кратък момент мислехме, че сме спасени. Надигнах поглед към небето и видях звездите. Бяха си същите, но сякаш блестяха по-силно. 

Може би вече беше намерила спасението, за което така копнееше.