X&Y part 1

В ръцете ти е най-добре ….

Това са думите, които обичам да ми казва. Песента е красива, но когато тя казва тези думи е просто спиращо дъха. Когато се видяхме за първи път просто се разминахме в коридора и изведнъж стана това, за което говорят във филмите. понякога има нужда само от един поглед и времето спира. Увисваш във времето и виждаш същевременно всичко около теб да се движи с бясна скорост, но тя…тя остава неподвижна и очакващата. Погледите са втренчени и невярващи в първите секунди, а после се гледахме сякаш се познаваме от години. Имаше среща, след това втора и трета…и така вече 5 години сме заедно. Не спираме за миг да говорим един на друг. Това е тайната. Когато чуваш, че значиш за някого толкова много, е просто опияняващо. Нищо друго не сме правили. Просто говорим. Обичам да оставам сам с нея. Тя ми е достатъчна. Нямам нужда от никой друг. Тя е един самостоятелен свят. Необятен и красив. Понякога е способна и да ми скъса нервите. Може да се скараме жестоко, но колкото повече обичаш някого, толкова по-яростни скандали може да има. Трябва да има и такива моменти, за да се поддържа баланса, а той е по-важен от всичко. Ако няма баланс всичко е загубено. Обичам я заради самата нея…с всичките ѝ особености. Мъдрите хора са казали, че жените нямат недостатъци, а само особености. Тези особености наистина може да те побъркат, но без тях всички щяха да са еднакви и безлични.
Истинската причина поради, която всъщност пиша това е, че скоро ще имаме дете.Момиче по-точно. Това е началото на нещо ново и искам дъщеря ми да знае всички подробности за родителите си от самото начало. Не искам да изпуска нищо от историята ни, а и от нейната също , затова и пиша тези редове…с надеждата един ден да са запазени и да ги прочита и препрочита, когато пожелае.
Моето момиче отсега да знаеш, че майка ти е най-красивата и умната жена, която познавам.
Има неща, които само тя знае и може. Знае как пия кафето сутрин, кой вестник предпочитам, любимите ми филми и музика, любимите ми книги и герои. Знае, че мразя да чакам на опашка или да обикалям с нея по магазините(затова и ме взима рядко с нея, за което съм искрено благодарен). Разбира по погледа ми кога съм в настроение и кога не. Всеки ден се прибираме заедно от работа независимо, че приключваме по различно време. Знае кога съм имал тежък ден и кога успешен. Била до мен при успехите ми и при провалите ми. Знае цената на всичко, което имаме, защото сме го постигнали заедно. Знае всичко за мен и всеки един миг е предизвикателство. Тя е способна да ме издигне или свали само с поглед, дума или жест, но тя е целият свят за мен.

И така мой малък сладур, ще продължим съвсем скоро пак.

Direction

Поколението на „търсещите посока”. Според мен това сме ние, деца на демокрацията в България, израснали по панелните блокове сред елита на българския ъндърграунд и видели всякакви видове наркотици, проституция, убийства, лъжи, разбити семейства и побоища още до 18 годишна възраст. Поколението ни е  изгубено. Изгубиха ни фалшивите идеали на изминалите поколения и желанието за бърза печалба на управляващите България. Живеем от 20 години без перспектива и се надяваме, че ще се покаже светлина в тунела. Аз искам да живея и работя тук. Дърво без корен не може да израсте. Принудиха ни да избягаме. Принудиха ни да намразим всичко и всички в България. Не зачитаме авторитетите по простата причина, че не можем да ги разпознаем като такива. Тук всичко се движи от завист, меркантилност и омраза. Добротата остана в миналото. Сега просто оцеляваме и като гладни вълци сме готови да унищожим всичко по пътя си, за да се нахраним. А ние се храним с празни илюзии и мечти. Това са мечтите ни за щастие, но това щастие можем да постигнем само с пари… или поне обществото възприе тази идея и я наложи безмилостно. Самите ние като държава поставихме всичките си принципи и идеали само и само да оцелеем в бурята на промените отпреди 23 години. Аз съм връстник на демокрацията и мога да кажа, че държавата е такава каквито са нейните деца. Ние сме деца на демокрацията и сме без път и посока. Лутаме се в несигурното настояще и търсим спасение в невъзможното бъдеще, а в крайна сметка си оставаме закотвени в миналото. Не правим и една крачка напред. Логиката е проста… не сме ние виновни и затова не е наша отговорност да правим промяната. Дали е така историята ще отсъди. За много хора проблемите на съседа не са негови, а проблемите на държавата са на политиците, а те от своя страна не се наемат с невъзможната мисия да поправят непоправимото. Така кръгът се затваря и оставаме пленени завинаги в горчивината на разочарованието си и гнева ни към всички около нас.

Дипломирах се и в момента, в който церемонията приключи осъзнах, че съм учил почти през целия си живот. Живот, който дотук мина като миг. Спечелих много и изгубих много. Нямаше да има баланс ако не беше така. Успявам да се реализирам професионално, но някак си нещо липсва. Бъдещето. То си остава несигурно и замъглено за повечето от нас. Искаме нещо от живота, което не знаем как да постигнем. Искаме сигурност. Само, че в България нищо не е сигурно и затова по-голямата част търсят успеха си навън. Бягат и не искат да се връщат. Взимат семействата си с тях и не искат и да чуят за България. Не ги обвинявам. Даже ги подкрепям. Всеки избира живота си. Когато си принуден да отстъпиш, нямаш място за угризения и сантименталности.
Малко останахме тези, които се борим тук и го правим с желание. Не съм сантиментален. Ако можеш щях да замина отдавна. Видях какво е омразата и завистта, видях болката, видях щастието, видях грозното и красивото лице на България, но не искам да избягам. Това е част от мен…част от всички нас. Колкото и да не ни се иска да го признаем ние си оставаме същите каквито са били нашите родители, както и техните родители и така назад до началото. Просто ни трябва едно единствено нещо…мечта, за която си струва да се борим.