20 Февруари

Днес е 20-и Февруари и не почитаме паметта на Васил Левски.

Отново гледах новините и забелязах, че няма интервюта с никого за Васил Левски. Няма ги гражданите, няма ги политиците, няма ги феновете на футболния отбор, няма никой. Може би времето е продъжило да тече и вчерашният ден е бил просто поредната Неделя от календара. Всъщност е точно така. Движението по центъра на София си отново нормано и няма затворени улици. Гражданите са доволни. Всички са се върнали към обичайният си живот. На мен обаче ми прави впечатление как гръмките цитати и въплъщения на неговия дух ги няма вече. Или може би пък са заспали до следващият 19 Февруари. 

Чух деца на 17 години как смятат, че нямат свобода, защото имат свободия. И са абсолютно прави. Нещо такова се споменава и в икономическа теория за избора на потребителя. Колкото повече избор има един потребител, толкова по-малък всъщност е той. Леко изменена и променена спрямо обстоятелствата теорията може да гласи, че колкото повече свобода имаш, толкова по-малко свободен сам ставаш. Народът ни получи свободата си, но я превърна в свободия. Всеки върши нещата сам за себе си и не го интересуват последствията за останалите. Сигурно винаги сме го правели, но сега се усеща по-силно. Свободията наказва всички. Тя е вредна за всички. Но и остава на моменти скрита. Пороците са тайни и никой не ги вижда. Вече не можеш да видиш наркоманите по улиците, защото не са там. Всичко е тайно, скрито и никой не говори открито. Знаем какво се случва, но го пренебрегваме. Това  е вече нещо нормално за нас. Така възприемаме наркоманията, проституцията, алкохолизмът, домашното насилие, убийствата, побоите, грабежите, измамите и всички други леки, средни и тежки престъпления. Някъде, нещо лошо се е случило на някой, но добре, че не сме ние. Това е мотото на живота ни тук в нашата прелестна родина. Тайничко се надяваме да е и на някой от нашите врагове и неприятели. Тайно се надяваме да не сме ние. Всичко това води до засилване на омразата, която така или иначе вече таим в себе си. Ние сме изгубени в завистта и желанието си за разруха. Не можем да изградим нищо стойностно, а само да рушим и да горим. След на и потоп. Вчера гледайки 17 годишното момче как дава интервю, а то беше по повод татуировки с български национални символи и герои, си дадох сметка, че има младо поколение, което може би го е грижа. Или поне отчасти.Не можем да приемем обаче идеите му. Моето поколение е между две епохи. На забраната и на свободията. Ние сме заключени в един период от 20 години, които ни изградиха като душевно невежи и ограничени младежи, които впоследствие решиха да видят света от близо и започнаха да излизат извън рамките на родината. Новото поколение обаче ще се роди в свободията и няма да разбере какво е да нямаш. Да нямаш телефон, да нямаш ток, да нямаш интернет, да нямаш телевизор, да нямаш кабелна. Те няма да разберат какво е да нямаш нещо материално, но няма да разберат и какво е да имаш душевност, култура, желание за постижения извън ежедневната неориентираност. И това ще се случи, ако се позволи да се случи. Всеки един от нас е отговорен пред себе си и пред тези, които идват след него, за състоянието на държавата. Ако искате кулутура, приемете културата, подкрепяйте я, грижете се за нея, показвайте я, споделяйте я. Не се присмивайте на хората, които се стремят към изкуствата, към душевността си, към това да изразяват емоциите си. Всеки би могъл да намери своето изкуство и да го сподели с другите. Същото се отнася и за спортистите, танцуващите народни танци, танцуващите модерни танци, музикантите, актьорите, сценографите, художниците и всички занимаващи се с подобни професии. Същото се отнася и за земеделците. Да се занимаваш с животновъдство или земеделие за мен лично е на огромна почит. Както са казали старите хора "Никой не  е по-голям от хляба". И това е истината. Когато няма какво да ядеш, не си много отворен. Храната, която тези хора произвеждат трябва да се цени, защото зад нея стои буквално къртовски труд и неимоверно големи усилия, които повечето не виждат. Всъщност положението е такова, че ценим съвсем различни професии от тези, които наистина осигуряват продоволствията ни. Същото се отнася и за труда на миньорите, рибарите, чобаните ако щете, стъкларите, дърводелците и много други.

Прибавете към това и образованието. Системата е покварена и пълна с дупки. Но все още може да произведе качествени кадри, ако същите тези кадри си оставеха телефоните само за няколко часа и внимаваха какво им се говори. За съжаление учителите нямат уважението на подопечните си през деня. Всичко е обърнато наопаки. Учителят е авторитетът, който ти липсва вкъщи. Той е последната линия на защита от външния свят и неговите жестокости. Той изгражда по-голямата част от мирогледа ти, но когато го няма е лесно да не знаеш по кой път искаш да поемеш. Съзнанията ни са формирани от добрите учители иили разбити от липсата на такива. Учителят е нормативът на обществото за успех. 

Здравеопазването е тема, която ми се повръща като подхвана. Дори да умреш не можеш, без да искат да си платиш. С това ще тегля чертата на тази тема. Жалко за кадърните лекари, които работят в една гнила среда.

В крайна сметка свободията решава съдбата ни. Но ние сме направили тази свободия реалност и ние можем да я спрем. Въпросът е дали имаме воля или можем само да говорим и да пишем. 

Днес е 20 Февруари и не почитаме паметта на Васил Левски.

19 Февруари

Днес България почита паметта на Васил Левски. 

Винаги около такива дати ставаме от сън със самосъзнанието си на патриоти и критици на съвременна България. Защо го правим обаче? Как стигнахме дотук? Колко време вече го правим? Това са все въпроси, които може би имат около няколко стотин хиляди различни отговора. Знам само, че 240 души не са си задавали този въпрос в последно време.

Знам също така и, че ние колективно сме в най-добра позиция да бъдем различни. В момента сме най-свободни, най-независими, най-неограничени във възможностите, които имаме пред нас. Но ги изпускаме. 

Пропиляваме шансове, които са ни дадени от хора като Васил Левски. Пропиляваме бъдещето, за което те са се борили, за което са убивали, за което са били убивани. Стотици хиляди животи са дадени в жертва на нашета свобода и независимост, а ние го забравяме. Не говори добре за нас това нали. Имаме доста патриотични движения. Имаме и няколко националистически такива. Имаме и 2-3 етнически партии (които са си етнически макар и да не си го признават открито). Има десни, крайно десни, центристки, леви, псевдо леви и псевдо десни партии. Имаме и безброй съюзи, обединения, политически групи и тем подобни формирования със знайна и незнайна цел. На последните избори (президентските) се явиха 23 партии и политически формации, които излязоха с кандидати за президент. Двадесет и трима кандидати за президент. За около 6 милиона души. Безумна цифра. Имам чувството, че в БРЦК са били по-малко хора (най-вероятно бъркам, но паралела си заслужаваше). Интересно е как стигнахме от БРЦК до тук. Как от основоположника на националното освободително движение Г.С. Раковски стигнахме до Волен Сидеров да речем, или пък до Сергей Станишев. Много просто. Липса на народ. Да, ние се водим народ, но всъщност не сме. Това е явна критика към всички нас. Няма защо да се залъгваме. Ние присъстваме само телом тук. Някой ще каже, че са виновни политиците. Не, не, не. Ние всички колективно сме виновни. Две поколения преди моето са виновни, че го допуснаха да тръгне, и моето че търпи. Истината е, че сме овце и в последните 300 години сме били такива. Овчи народ. Блеем по чобани, които ни водят на заколение един по един и нищо друго не правим. Блеем си и това е. За развлечение си гледаме Big brother или X Factor и сме доволни от деня си. Виждаме издигането и падението на индивида по телевизията и сме си ОК. За нас е важно да имаме за какво да си говорим празни приказки, да клюкарим и да сплетничим един за друг. Това ни изпълва със значимост и принадлежност към дадена крайно неинтелигентна група от овце, която мислим за наше обкръжение. Но забравяме, че в кошарите всички сме равни. Ножът е еднакво остър за всички. Дори не можем да осъзнаем колко сме малки. Дори и да приемем, че сме този овчи народ и да видим истинските си ограничени възможности, пак ще се заблуждаваме, че една вълна е по-хубава от друга вълна. Левски не умря на бесилото, за да може да си блеем на воля. Умря, за да спрем да сме овце. Умря заради идеала България. Колко от сегашните обитатели на тази държава биха желали да се разделят с живота си за този идеал? Сигурно една шепа хора. 

Странно е да говорим едни и същи неща на такива дати. Някак си вече не е необичайно, а съвсем нормално. Новата норма е пасивното недоволство. Смятам, че когато избираме за пореден път партия, която е лицето на репресията 45 години, има нещо сбъркано в нас. Отново и отново избираме да вярваме на хора, които лъжат и крадат десетилетия наред. Не е нормално. Ние не вярваме на себе си, а на други, които ни казват какво сме и кои сме. Та ние не знаем ли? Явно не. Щом е нужно всеки път да ни казват какво сме и кои сме. Народ без държава и държава без народ. Някои упрекваха Симеон Сакскобурггостски за думите "лош материал", но това си е самата истина. Вижте само какви предложения излизат на всички видове избори. Те са представителна извадка на нас самите. А и ние не правим кой знае какво в наша защита. Стоим кротки и лаем по време на избори, но никога не хапем. Толкова сме отдалечени от действителността. Живеем в един сън, в който миналото величие е издигнато на пиадестал, а сегашното падение е по вина на други. Или Русия, или САЩ са виновни, а напоследък и ЕС. Всъщност само ние носим отговорност за завета на Левски. Днес гледах по телевизията футболни фенове да поднасят венци, политици да изнасят речи и телевизии да излъчват интервюта с граждани. Пародия на нашето съвремие. Нито една от тези групи нямаше представа какво значи да умреш за кауза, която е забравена и потъпкана. Как ли биха се почувствали Левски, Ботев, Раковски, Паисий, Хаджи Димитър и другите ако можеха да ни видят сега? Какво ли щяха да ни кажат? Може би нищо. Аз нищо нямаше да кажа. За мен такъв народ не залужава внимание. Ние сме толкова недоразвити идейно и душевно, че просто ми е жал даже да говоря за това. Нямаме лидери, нямаме идеи, нямаме цели, нямаме общество, нямаме кауза, нямаме глас. Ние нямаме нищо друго освен данъци и ракия. Това е. 

А можем толкова много. Ограничени сме от собствената си некадърност и необразованост. Ламтим за пари, коли, дискотеки, почивки в Гърция и други дребни облаги, а душите ни са празни. Някои ще кажат, че има добри хора, които помагат при кампании с СМС-и и дарения, но аз казвам, че ако функционирахме добре като общество нямаше да има нужда от такива кампании. Прост факт. Нямаме основа върху която да градим стабилно бъдеще. Имаме само празни думи и незаслужена гордост. Колкото по-рано разберем, че бъдещето не е на Левски или на Ботев, толкова по-добре. Те няма да станат от гроба, за да ни оправят неразбориите. Ние трябва да го направим. Трябва да се борим всеки ден със всяко нещо, което ни пречи да живеем, както бихме могли да живеем като свободни хора. Срам ме е от това, което виждам. Имам познати и приятели извън България и ме е срам да ги поканя. Просто няма какво да им покажа. Природата е красива наистина, но те няма да спят в гората, нито ще оцеляваме като Беър Грилс. И това е само част от общия пейзаж. 

Всеки може сам да направи изводите си от днешния ден, а и не само от днешния. Колкото повече време минава, толкова по-разединени ставаме. Никой не помни какъв беше идеалът България. Но аз помня, че мечтаех за държава и народ, които вярват в себе си, а не да вярват в изгодата си един от друг. А можехме толкова повече.

Love ... actually

Какво е любовта?

Тя беше объркана от този въпрос. Тази своя обърканост дължеше на своя предишен печален опит с мъжете в своя живот. Въпреки всичко продължаваше да си задава този, а и други подобни въпроси. Какво е животът? Какво искам? Кого искам?

Всички тези въпроси щяха да намерят своя отговор и то по непредполагаем начин за нея. Вървейки по улицата след поредната тъжна среща с мъж, който си мислеше, че е подходящ реши да влезе в бар. Най-обикновено заведение. Ако сте гледали "Бар Наздраве", то това помещение изглеждаше точно така. Индивидите населявайки го бяха изумително приветливи, сякаш ги познаваш цял живот. Освен гостите по масите, които бяха дошли да си побъбрят в приятна, жива атмосфера, на самият бар се забелязваше нещо даже още по-оживително. Усмихнатият барман имаше оживена дискусия с групата около себе си. Т.нар. обичайни заподозряни се състояха от петима другари по чаша и по приказка, сбор от различни професии и житейски съдби. Мъж под чехъл, глуповат на пръв поглед младеж, мъж вече в пенсионни години, бачкатор и момче, което тихо стоеше малко встрани, но все пак участваше в дискусията (очевидно беше бяла якичка, но с лек привкус на средната класа). Типично мъжкият спор беше в разгара си и тя нямаше как да не полюбопитства и затова си избра място на бара на достатъчно близко разстояние, но и да не прави впечатление с интереса си. Искаше малко разнообразие във вечерта си и сякаш тази мъжка компания би могла да предложи точно това разнообразие. Поръча си вино, а барманът я погледна съжалително. Наля й бърбън решавайки, че има нужда от нещо по-силно. Тя не се възпротиви, а и наистина имаше нужда.

Слушайки разказите на групата, за семейни кавги, безкръвни битки на работното място, строежни премеждия, счетоводни дисбаланси и курсове по танци за пенсионери, си помисли, че животът на другите е много по-интересен от нейният, трябва да направи нещо по въпроса.

Осъзнаваше, че вече й е омръзнало да ходи на срещи с хора, които не разбираше или те не разбираха с нея и въпреки всичко да се опитват да бъдат любезни един с друг, сякаш това щеше да промени факта, че интересът е нулев, желанието също, а и сексът илюзорен. Беше толкова илюзорен не за друго, а просто защото искаше да се свързва с мъжете с разума и душата си, а не с вагината си. Странно за връстниците й, но тя си беше такава, с принципи за душевно щастие и физическо безразличие. Не, че не го искаше, просто трябваше да е правилното.

Постепенно с течение на времето и ставаше все по-интересно, а вниманието се увличаше и по тихият младеж, който продължаваше да стои малко встрани на картината. Той също я забеляза и тя усети интересът от негова страна. 15 минути по-късно вече стояха един до друг в другият край на бара, действие забелязано от вещия барман и подсигурено от него със спокойствие за разгръщане на потенциала на разговора. Отбивайки любопитните погледи на групата около него той даде възможност двамата съзаклятници да се отдалечат достатъчно от другите, без да станат обект на нездрав интерес.

Какво е любовта?

Бих казал, че ме изненада с този въпрос.

Притесняваш се от въпроса или от отговора?

От отговора не, но от причината за въпроса да.

Защо от причината?

Защото би попитала непознат, само ако наистина си готова да отвориш душата си. А това предполага, аз да отворя моята. Няма да е честно иначе. Това ме притеснява. Но ти предполагаш честност в отговора, а и в самия въпрос, което само по себе си е страхотно разнообразие. И смятам да уважа стремежът ти за искреност.

Не ме изненадваш.

За това говорех.

Искам да разбера наистина какво е любовта? Или поне какво е за теб. Искам искреност, но не заради идеята, че всички се преструват заради човека отсреща, а защото се преструват заради самите себе си. Кажи ми какво е любовта.

Честни сме само, когато сме сами. Заключени в умовете и сърцата си, бягаме от истинския първоначален контакт смятайки, че ще покажем по-доброто си лице, но всъщност показваме само маската. И така срещаме другите в нереални условия, с нереални очаквания и с нереални истории за самите себе си. Вярваме, че сме интересни, но не сме. След време се уморяваме да поддържаме интереса и губим посоката. Тогава за маските е прекалено уморително да се носят и ги изоставяме. Разочорованието настъпва. Объркани сме и връзката е прекъсната. Простичко е като се замисли човек. Ставаме жертви на собствените си образи, които се опитваме да изградим. Не искам да звуча философски осъдително. Просто така стоят нещата. Хората, с които се срещаме, а и самите ние, са съвсем обикновени и в своя стремеж да бъдем необикновени и идеални правим грешни стъпки. Любовта никога не е лесна, а и не трябва да е. Страстта обаче трябва да е мигновена и пленяваща. 

Страстта не е само секс. Сексът е хубав придружител на страстта, но трябва да е водещо сърцето, дори може би душата ако щеш. Емоцията, това е първата стъпка. След това нещата биха се случили много по-лесно. За тихо момче стоящо отстрани си много разговорлив.

Благодаря, че го забеляза. Другите не виждат точно това. Може би в такава компания е трудно да блесна с тези за любовта и чувствата, но пък за мачовете от снощи винаги ще има място. Компанията ни е тежка и сигурна. Повечето са отрудени и изморени от годините и може да научиш много от тях. Какво е любовта за теб?

За мен е копнеж.

Към какво?

Към сърцето, умът и душата на човекът до мен. Банално звучи, но е така. Ако нямаш нужда от някого да бъде до теб, когато имаш нужда, а и не само тогава, защо изобщо имаш взаимоотношения с него. Любовта естествено трябва да е споделена и то в енергията си. Никой не обича в същия размер, както другия. Това не може да се измери или покаже, или докаже, или изкаже. Разбирам го. Чувствата обаче трябва да имат своята цел. Ако нямаш копнежът, то нямаш цел. За мен тогава няма смисъл и можеш да си с всеки един индивид на тази планета. За да си с този до теб, трябва да е специално. Знам, че е прекалено романтично, но пък няма нищо лошо в това да си романтичен. Виждам, че е малко романтиката и все повече практичността. Или пък страхът. Влюбени, но не съвсем. Нещо от този тип. Няма себеотдаване. Всеки го е страх да изгори в любовта, но без огънят нищо не си заслужава. 

Трябва да си готов да дадеш всичко на човека до себе си. Трябва да предложиш сърцето си на поднос и да си готов да понесеш болката от разочорованието. Но именно това ще те освободи и ще можеш да обичаш истински. Питайки ме какво е любовта, виждам тази гледка пред себе си. Да дадеш всичко. Всяка твоя фибра да бъде в полза на този до теб. Без да имаш нужда от нищо в замяна. Безрезервна и безусловна любов. Рядко срещана наистина. Или може би така си мислим. 

А малките неща?

Те я поддържат. Те са градивният елемент.

Без тях всичко е плаващи пясъци.

Закуската - палачинки. Особено в Неделя.

Вечеря на терасата.

Ако е достатъчно голяма терасата.

Хаха разбира се.

Кино.

Разбира се. И театър. Музика.

Задължително. U2. Coldplay. Depeche Mode.

Обожавам ги. Мастило. 

Супер. Концерт?

Има ли място за съмнения.

Разходки.

Обожавам ги. Къде?

Навсякъде. Градът е необятен, а природата пленяваща.

Четеш ми мислите.

Спорт.

Зависи.

Също.

Държане за ръце.

Никога не остарява.

Любовта изисква жертви и постоянство. Не е лесно. Никога не е, но ако беше лесно нямаше да е специално. 

Колкото повече говоря за любовта, толкова повече я митологизирам. Но, както и ти така и аз искам да съм свързан в сърцето и душата си с човека до мен. Риск, който бих поел. С теб. 

С мен?

Да, с теб. Защо не?

Но ние не се познаваме.

Има ли друго място, на което да те чакат в този момент.

Не.

Значи може да започнем да се опознаваме.

Честен си.

Да.

Защо с мен?

Защото и ти си честна. А аз нямам времето за игри и закачки.

Аз също.

Едно чудесно начало.

Получаваш усмивка.

След тази усмивка барманът разбра, че нощта е млада за тези двамата. Наблюдаваше ги с грижата на по-възрастен и знаеше, че просто трябва да си дадат шанс. Те бяха разпокъсани в своите разсъждения, но си такъв, когато си размишлявал ден и нощ над един и същи въпрос. Когато си прахосвал време по празни думи и гръмки обещания. Когато си влагал енергия в грешна посока. Вече виждаш само фрагменти. Но пък чувствата им оставаха същите. Сърцето говореше, но както често се случва не можеше да обясни на разумът правилно какво има предвид. Любовта не можеше да се обясни. Тя трябва да се почувства. И те го знаеха. Всичко останало са само думи. 

Тя не очакваше нищо от своята среща и реално не получи нищо. Или може би всичко, а именно възможността провиддението да я отведе на това скъпоценно за ценителите място, където една малка магия беше на път да се случи.  Двама души на едно място говорейки за себе си един с друг, но без страх, свободни. Това е любовта в общи линии. 

Story 5

Нещата се промениха. Независимо от желанията ми.

 

Денят на влюбените е. Навън е студено и мрачно. Душите ни се преобразяват от обнадежени факли в тлеещи въглени. Пътувам във влака, в метрото, в трамвая и търся в тълпата. Преминавам от точка А до точка Б почти като насън. Часовете минават и времето бърза неуморно секунда след секунда, минута след минута, час след час към неизбежната дестинация. Тя е там и чака. Самотата. Уморен съм само от мисълта за идващият ден. 

Това което търся в тълпата е един поглед. Момент, в който ще срещна някого като мен. Изгубен. Търсещ. Намиращ. 

Пътувайки осъзнавам всъщност как изобщо не се движда. Прекарвам часове в компанията на хора. Изучавам маниерите им. Движенията им с тялото. Присвиването на устни или помръдването на ръката. Търся знаци. И виждам историята на тези хора. създавам образ в главата си. Но той си остава там. Не заговарям никого, а и не искам да го правя. Не искам да бъда толкова близо до тях, защото образът ще се развали. Ще се счупи огледалото перфектният образ. Така оставам сам с образът, който изграждам. Говоря с него. Разбирам страховете, желанията, надежди и мечтите му. Разбирам какво обича и какво мрази. Шегувам се със света и чувам смеха отсреща. Звънлив и приятен. Отвлича ме от непоносимостта на реалността. 

В този момент прекъсвам разговора. Време е да си вървя. Следващата спирка вече не е моята. Никога следващата спирка не е моята. Слизам на едно и също място всеки път. Не мога да продължа по-нататък. Не защото не искам, а защото не мога. И така ден след ден. Просто не мога да преживея бъдещото разочорование. Спирам да мисля за възможностите и осъзнавам настоящето. 

А то е празно без нея. 

Любовта е клишета написани и разказани безброй пъти. Не мога да ги повторя, но ги чувствам постоянно. Тя изостря сетивата ми и затова усещам болката все повече и повече. Жестокостта й е безгранична и непоносима. 

Любовта те отвежда на неподозирани пътешествия в сеобствената ти психика. Умът ти играе номера. Виждаш светът красив в един момент, а в следващия проклинаш всяко живо същество на планетата. Не контролираш емоциите си, защото те са единственото нещо, над което нямаш власт. Бягаш от нея, но си и привлечен от надеждата, която ти дава. Храниш се с трохите на тази надежда. Те са толкова сладки. Сякаш сиропирани, те ти дават силата да преминеш и през този ден. Сладко, захаросано ежедневие, което следваш, докато не премине ефектът на захарта и не се окажеш сам в леглото гледайки тавана и изнемощял си задаваш въпросите, които не ти дават покой. И пак търсиш надеждата в нечий поглед на следващата сутрин. Огледалото е твой враг. Показва ти истината, а тя е, че без нея си загубен. 

Загубих жената на моя живот. Единствената жена.

Странно е как може един човек да даде смисъл на целия ти живот. Как толкова години се свеждат до един човек. Животът ти се олицетворява със споменът и копнежът по един единствен човек. Непоносимо бреме е любовта. Веднъж разбрал какво представлява, не можеш да се пуснеш и като удавник за сламка, се бориш за живота си. Вълните на собствената ти бездушевност те заливат, когато я няма и потъваш в забравата на ежедневието. Тогава се превръщаш в призрак. Бродиш през деня, а вечер сънуваш миналото. Окован от надеждата, лежиш и прехвърляш спомен след спомен, докато не се свършат спомените и после започваш от начало. След време повтаряш и преповтаряш виденията. 

Помня първата и последната ни среща. Първата беше превъзходна, а последната - окончателна. Нищо не може да те подготви за смъртта. Нищо не може да ти даде покой след нея. Нито хапчетата, нито психиатрите, нито книгите, нито филмите, нищо. Просто се случва за миг и после трябва да събереш парченцата. В момента, в който виждаш светът ти в развалини, е същият момент, в който потъваш в съня. След време се опитваш да се събудиш от реалността и започваш да търсиш нещо. Следиш погледите с надеждата да се срещнат с твоя и да избухне супернова, която да те помете и изведе от дълбоката черна дупка. След като я изгубих, разбрах колко незначителни са всички останали хора. Те със своите жалки проблеми и детски тревоги. 

Колкото и да се старая да не мисля не успявам. Тя е пред мен всяка изминала секунда. Липсва ми ужасно много. Автомобилните катастрофи са нещо обичайно, но не и когато се случат на теб. Тогава се превръщат в лична вендета на съдбата спрямо душата и тялото ти. Господ не е на твоя страна. Започваш война с него и разбораш, че вече си загубил най-ценното. На колене признваш, че няма смисъл от битката, но продължаваш да я водиш. Душата ти горчи и отрява всеки докоснал се до теб. Животът вече не е същият. Много по-мрачен и пълен с кошмари. Нощите са непоносимо дълги и изпълнени с печал и съжаление. След време сълзите вече не идват. Сърцето ти изпомпва студена кръв пълна със съсиреците на спомените.

И така ден след ден търсиш един единствен поглед. Една усмивка. Един жест, който да ти покаже, че те виждат. Че не си невидим. Искаш някой да те спаси от живота, от съдбата, от самият теб. Все по-често посягаш към бутилката, към хапчетата, към пистолета. Вече не вдигаш телефона, а само чашата. И така отново и отново, и отново търсиш. Стоиш в ъгъла и наблюдаваш светът, който не спира да се движи. Бързайки от точка А за точка Б. 

И тогава един ден срещаш погледът. 

Не можах да повярвам. Уплаших се и помислих, че сънувам отново. После и усмивка. Не е вярно. Заблуждавам се. И още една. Може би е за някой друг. Оглеждам се, но съм само аз удостоен с поглед в тази посока. Оглеждам се отново и отново. Сега се сещам, че трябва да гледам нея. Връщам погледа си натам. Отново го срещам. Усмихвам се и не мога да повярвам, че усещам нещо различно. Сега излизам от сенките, плахо, с малки крачки. Не смея да пристъпя прекалено напред, за да не се отдалечавам прекалено от сигурното място за наблюдение. Показвам се плавно. Усмивка. Приближам се до нея съвсем плахо. Виждам, че чете същата книга като мен. Вече разбирам защо се усмихва. Трябва да проговоря, но не знам как. Как се говореше по дяволите?! Забравил съм! Паника. Тревога. Тревога !! Успокой се ! Веднага! Кажи нещо спокойно и без много разсъждения. Кратки изречения с приветлив тон ! Успявам да кажа нещо кратко и не много умно, но достатъчно за изречение от нейна страна. Започва разговор, което е голямо предизвикателство. Сега е мой ред. Успявам да отвърна. Не било толкова трудно. Всъщност е, но трябва да се успокоя. Изведнъж надеждата се прокрадва, но не я искам сега. Страх ме е от нея. Махай се. Нови изречения, нови теми за размисъл. Мозъкът ми работи на 110% от капацитета си. Напрягам всичките си мускули да не покажа страхът, прокрадващата се надежда и пукнатините в душата ми. Тя казва името си и аз моето. Има страхотна усмивка. Секунди на еуфория. Вече пускам надеждата да заеме своето място. Идва обаче моята спирка. Какво да правя?! Никога не я пропускам. Не мога да откъсна очи от нея. Трябва да взема решение!

Пропуснах спирката си. Няколко часа по-късно все още съм пленен от погледът й и надеждата никога не е била по-сладка.

Paris

Вървяхме в малките часове на нощта по калдаръмените улички и си спомняхме за живота преди срещата. 

Преди всичко обаче трябва да уточня, че не исках да разказвам историята, но тя настоя. Сякаш хората ги интересува личният ни живот, но щом жената е казала значи не може да се направи нищо.

И така, с всяка стъпка напред, усещахме как миналото ни напуска. Отдръпваше се, за да направи път за нещо по-добро, нещо запомнящо се, нещо разтърсващо. И ние имахме нужда от това.

Пътищата на двама ни започват около 20 години назад в един и същи град, на един и същи булевард, но в двата му края. Аз живеех накрая, а тя в началото. Странно е, че не сме се засичали никога, но пък и булевардът си е доста дълъг.

Аз израстнах в бедно семейство. Казвам бедно, но пък всички са били еднакво бедни по едно време. След това време обаче някои започнаха да натрупват първоначален капитал, да имат повече възможности и т.н. и ние останахме на опашката. Дали е било съдба или не, не знам, но пък явно е трябвало да се случи така. Липсваше ми всичко. Дрехи, играчки, учебници, внимание, приятели. Износвах дрехите на брат ми, който бе по-голям от мен. Прибирах се сам от училище, защото всички бяха на работа. Общо взето създадох с времето свой собствен свят на илюзии и мечти. Научих много от телевизията. На практика тя ме отгледа. Роителите ми също, но някак си ме оставяха самичък в образованието ми. Може би отрано имах способността да преценявам кое ще е важно за мен самият и кое не в тази сфера. Бедността ни съпътстваше всеки ден. Имаше моменти, когато нямаше какво да ядем и затова мажехме филии с маргарин и захар (или чубрица). Общо взето бяхме иновативни спрямо стомасите си. Имаше моменти, когато ни спираха тока за неплатени сметки и т.н. Добивате представа за нещата. Нашите бяха огорчени от себе си и от новот време за държавата. Аз обаче живеех на друго място в съзнанието си. Приемах хората, с които се обграждах като функция на самият мен. Допълвахме се. Макар и да бяха малко, харесвах приятелите си. Всъщност като направя сравнение тогава бях най-спокоен и щастлив може би.

Както и да е. Годините минаваха, а аз растях. Наложи ми се да пораствам бързо, защото семейството беше пред разбиване. Скандалите бяха ежедневни и никога лесни за преглъщане.

Когато си на такава възраст, в съзнанието ти остават само виковете по Коледа и Великден. Алкохолът помагаше за създаване на виковете. Хубавите спомени избледняваха, а лошите се завръщаха все по-често с течение на времето. Неизбежното чукаше на вратата и аз го очаквах. Когато детското в теб е разбито, нямаш много възможности за съпротива. Копнееш за друг свят и виждайки възможността я грабваш, колкото и безумно глупава да е. 

И така грабнах възможността. Улиците бяха спасение. Или поне така си мислех тогава. С времето осъзнах грешките си. Наркотиците и алкохолът показваха моят бунт срещу всичко и всички. За да си намеря от тях ми трябваха пари и затова започнах да крада по малко. После повече и все повече, докато накрая извършвах престъпление след престъпление само и само да премина през кризата до следващата доза. Няма нищо благородно в това да си признаеш. Напротив. Срамът остава завинаги. Болката остава завинаги. Кошмарите остават завинаги. Нищо не можеше да ме спаси, а и не исках да бъда спасен. Демоните бяха по-силни от мен. Така кръгът на унищонието се затвяраше, а аз бях в центъра му. Повярвайте ми като ви казвам, че няма нищо по-унизително от това да спиш в някаква дупка потънал в собственото си повръщано, защото тялото ти не може да поеме повече химикали. Това е гледката на падението.

Родителите ми не виждаха проблемите, защото самите те бяха проблем един за друг. Нещата излизаха извън контрол и така една нощ убих човек. Поредната история от вестниците, за безрасъден шофьор под влияние на алкохола блъскащ човек на улицата. Разруших не два, а много повече животи. Никога няма да мога да премахна това петно от себе си. Когато стигнеш дъното, е вече прекалено късно. Разкаянието дойде още на следващата сутрин и продължава и до днес. Излежах в затвора полагащото ми се. Не исках условни присъди. Исках заслуженото. Поне ми бяха останали наченки на достойнство. 

След това минаха 2-3 години и си стъпух на краката. В затвора успях да остана чист и продължих и навън. Намерих си работа чрез познати. Бачкатор по строежите, но бях упорит. Исках да се изкача нагоре и да вдишам чист въздух. Започнах да изграждам разрушеното.

Спестих пари и сбъднах една мечта. Заминах за Париж.

Там се запознах с нея.

Винаги съм искал да видя този град с очите си. Имаше нещо магично в него. Историята, културата, революцията, храната и дори романтиката Нещо ме теглеше натам.

Запонахме се докато чакахме на опашка за билети пред една от забележителностите. Като истински туристи чакахме чинно и прескачахме от крак на крак с нетърпение, а в последствие и с отегчение. Мърморих си нещо и тя явно беше чула и се заговорихме. Беше неземно красива, а и все още е. Набързо разбрахме, че сме живели на един булевард толкова години и иронията е, че се срещаме за първи път толкова далече от дома.

Разгледахме забележителността заедно и след това се отправихме към близко кафене, за да продължим да си говорим за живота, съдбата и т.н. Тя не е много по-различна от мен.

Имала е същото трудно детство. Отшелник в собственото си съзнание, търсещ мястото си в един студен свят. Разведени родители. Скандали, побоища, всички екстри. Майка й се самоубива, когато е на 16 и след това нищо вече не е същото. На 18 забременява. Изоставена и прави аборт, защото няма как да се грижи за бебето. Винаги е казвала, че това е грехът, който ще я преследва завинаги. Алкохолът е бил изключително важен за нея. С него забравя всичко. Бебето, майка си, баща си, себе си. Всичко това е лесно постижимо с такъв съюзник. Няколко години злоупотребяват с нея, а и самата тя със себе си. Изкарва парите си като проститутка и прави втори аборт - спонтанен. Пребита от клиент тя се завлича до спешното отделение и там решава, че всичко трябва да спре. Успява да се измъкне от калта. Бори се със зъби и нокти да завърши образованието си. Започва като сервитьорка, а няколко години по-късно успява да спести и да отвори собствено кафене. Прилича на малка библиотека. Това е защото обожава книгите. Не спира да чете. Душата й копнее за други светове и така успява да удовлетвори копнежа. Също като мен мечтае за Париж. Този от "Клетниците". И тук историите ни се преплитат.

Две повредение сърца, две души пълни с печал и съжаление. Същите, обаче мечтаят. А мечтите им са безкрайни. Мечтаят за любов, спасение, опрощение и приятелство. 

Разговаряхме часове наред. Обикаляхме уличките на Париж и видяхме най-лошото в душата на другия и го обикнахме. Ние сме безнадеждно изгубени в мъката по изгубеното време. Време пропиляно в страх, бягство, лъжи и самоунищожение. Но пък видяхме надежда в другия. Видяхме възможност за изкупление. Влюбихме се в града и неговите потайности. Вървяхме без цел и посока, но един до друг. Не откъсвахме поглед един от друг и сега ми се струва, че това беше моментът, в който променихме изцяло всичко. Обърнахме се един към друг и се целунахме. Слънцето точно изгряваше и аз започнах да усещам топлината на настъпващия ден. 

Сега вече сме семейство и има две прекрасни дъщери. Те ще разберат нашата история, когато му дойде времето. Искаме да знаят какво е животът и как лесно сам можеш да разрушиш всичко. Искаме да разберат цената на всичко, на всяка една постъпка и всеки един избор. Искаме да обичат с цялото си сърце. Искаме да имат това, което ние нямахме - любов.

Моето послание ако въобще мога да правя послания, е да се обичате. Дори и в най-мрачните ви моменти тя ще може да ви спаси или да предотврати падането. Най-важното, е че ще получите надежда, разбиране и подкрепа, и с малко късмет, и изкупление.

Интернет любов

Всъщност историята е много проста и напълно обикновена. Нищо специално и нищо нечувано, но животът е такъв за повечето от нас.

Не съм писател, затова и не умея да предлагам на хората нещо гръмко и запълващо душата като Стайнбек, Шекспир или някой друг класик на литературното творчество. Не мога да прехвърля на страницата красиви повествования описващи чертите на героите или обрисуващи пейзажа. Не, даже напротив. Всичко е сковано, с ръбове, които се забиват в съзнанието, описано набързо и още по-бързо забравено. Но, в това съм се родил.

Безнадеждната реалност на един разочарован свят, в който няма пророци, няма ангели, няма светци, а само демони. Свят на разбити мечти и неизказани желания. Свят, в който истината е страшна, а лъжата по-лесна.

Но това не е само моят свят. Това е място населявано от хиляди като мен. Хора изгубили пътя още преди да се появят на този свят. Отшелници в един препускащ и непрестанно развиващ се свят. Името ми е без значение, тъй като имената вече са просто символи под профилната снимка. Приемете, че съм част от поколението, което откри и изгуби себе си в клавиатурата.

Съдбата ни захвърли накрая на великата комунистическа власт и в началото на още по-великата демократична надежда. Революция без революция. Всъщност фишек, който се оказа дефектен. Всичко се оказа театър и продължава да е, а ние се оказахме публиката. Неспособни да се намесим, ние разстяхме в една тъмна зала гледайки великата драма на нашето съвремие - демокрацията. И като в една истинска драма от стара Елада имаше много смърт, много предателства, много алчност и много пари. Актьорите бяха недосегаеми, режисьорите неизвестни, а билетите прекалено скъпи. И така и до днес.

Всъщност се връщам толкова назад, за да разберете липсата на героизъм в историята ни. Тя е и реалност, и измислица. Главните действащи лица са скрити зад тайни профили, възвишени цитати от мъртви писатели и много, ама много голямо желание за анонимност. Именно от това начало водим и ние своето начало. Тези по-възрастни от нас си спомнят друго време, но ние не помним това друго време. Ние имаме само спомените от новото време. За добро или лошо ние сме тези, които се очаква да спасят един потъващ кораб. Бреме, което е непосилно, нереално и нечестно. Оставени да плащаме сметката след банкета, ние се обърнахме към мониторите.

Това беше нещо ново за нас. Невиждано. Нечувано. Необикновено.

Търсейки своя път ние попаднахме на нещо с необятни възможности. Попаднахме на място, където можеше да избягаш от реалността. Бързо забравихме детските връзки и искахме да пораснем веднага. Вече не ни прибираха от улиците, а от залите пълни с компютри и анонимни надежди. Бяхме различни, бяхме свободни. Играхме си с пиксели, а не с Лего.

С всеки изминал ден ставахме все по-добри и по-отдръпнати. Сега сме се срастнали с технологиите. Не можем да се отскубнем, а и не искаме. Животът ни е постоянен refresh.

Така неизбежно започнахме и да търсим нещо, с което да запълним дупките в душите си. Срещахме се с хора като нас, живеещи в профили, които си мислехме, че са самите те. Но никой не е самият себе си, когато говори с другите, независимо къде го прави. Винаги има нещо, което не се вижда. Нещо тайно, скрито, недостъпно. Именно заради това и продължавахме да търсим. Всичко беше учудващо релано в своята нереалност. Даваше храна на фантазиите.

Истината е, че да се влюбиш не беше чак толкова трудно. Срещаш някого. Започвате да си говорите и усещаш привличане. Така срещнах и нея.

Започнахме да си говорим. Общи интереси в чата и така от дума на дума вече посрещахме утрото заедно. Обсъждахме филми, музика, книги, събития в световната история. Тя беше всичко, от което има нужда човек. Беше добър слушател. Всъщност не е толкова трудно нали? Просто трябва да слушаш. Да, но е почти невъзможно да намериш такъв човек. Хората чуват, но не слушат. Никой не се интересува от теб, а от себе си. Странното е, че интернет любов нямаше да има ако хората просто можеха да слушат. Всъщност интернет позволява да намериш слушатели и това е толкова ценното му качество.

Тя беше моята слушател и аз нейният. Познавате ли чувството на спокойствие? Това е, чувството, което изпитвах в разговорите с нея. Без съд и съдебни заседатели. Без страх и неразбиране. Някак всичко това беше опияняващо. И така месеци наред. Всичко беше прекрасно. Водехме непринуден живот смесица от пиксели и реалности. Всичко, което ни се случваше споделяхме, а това, което искахме да ни се случи планирахме заедно. Бяхме почти еднакви. Разочаровани от ежедневието и очаровани от еженощието, което прекарвахме заедно. След известно време правихме и онлайн секс, но това споделям, колко да добиете представа за дълбочината на връзката. Само ще споделя, че е интересно чувство.

Всичко беше като хубав сън, но както знаем в края на всеки сън се събуждаме. Първите съмнения бяха от нейна страна. Нормално е след толкова време да искаш да опознаеш човека отсреща по-добре и по-добре, и по-добре. Омръзва ти клавиатурата. Искаш да докосваш пръстите. След известно време започнах и аз да усещам същите пориви. Постепенно видяхме истинският си вид и се харесахме. И двамата си помислихме, че по-добре няма накъде.

Първо бяха телефонни разговори. След това видео разговори. И така накрая след още няколко месеца решихме да се видим.

Абсолютно нормално взимайки предвид обстоятелствата. Любовта беше разцъфнала и това беше логичният избор.

Видяхме се в един септемврийски следобед. Валеше, но не мислехме да отлагаме само заради лошото време. Все пак е толкова романтично. Цял следобед прекарахме в едно забутано кафене, което обичах и се надявах, че и тя ще обикне. Мястото беше точно попадение, времето навън също и някак си непосилният страх от срещата премина в непосилно удовлетворение от нея. Тя беше красива, аз недодялан, но видя нещо в мен на живо, което явно други не бяха забелязвали. И двамата говорехме и двамата слушахме. Така две деца на свободата намериха своята свобода един в друг. Вече нищо не беше същото.

Бяхме влюбени, млади и свободни. Историята беше красива като изгрева, но щеше да стане тъжна като залеза.

Минаваха месеци и се виждахме почти всеки ден. Вече имахме връзка и интернет беше ненужен. Беше изпълнил своята задача. Срещна ни, извади ни от пикселите и ни стовари в реалността. Исках да живеем заедно. Тя също. Вече беше минала година от първата ни размяна на изречения и го смятах за нормално. Може би така правеха всички. Но ние не знаехме какво правят или какво трябва да правят всички. Ние бяхме ученици в живота. Макар и пораснали нямаше кой да ни покаже кое е правилно и кое грешно. Всички играеха по новите правила на свободния избор, но всъщност никой не знаеше правилата, както трябва. Учехме се в движение.

Заживяхме заедно в малък апартамент. Беше ни уютно. Тя се погрижи за това, а и аз честно казано не съм много взискателен. Имахме щастието си и това беше достатъчно. Поне за мен.

Месеците летяха. Измина година и се появяваха първите мисли за семейство. Разбирахме се чудесно. Но една сутрин се събудих и видях нещо странно. Тя беше оставила лаптопа си отворен. Странното е, че си спомнях как го затваряше като си легна. Още спеше и полюбопитствах. Не е ненормално казвах си. Само да погледна. Включих ги и видях нещо, което промени всичко. Беше започнала нова връзка и си разменяше същите мисли и чувства, както с мен в началото, но с някой друг. Разбрах, че е продължавало с месеци. Поне по хронологията лесно може да се проследят тези неща. Стоях пред лаптопа и виждах как любовта минава през буквите, които са си писали. Сърцето ми се разбиваше на милион парченца с всяко изречение.

Затворих лаптопа и отидох в кухнята да си направя кафе. Изпих го и реших да й задам всичките неудобни въпроси, да вдигна скандал и да я изгоня. Вече беше станала и беше в банята. Стоях на стола и слушах шумът от душът в банята. Това бяха най-дългите 30 минути през живота ми. Сякаш душата ми напускаше тялото. Пулсът ми беше учестен. Гняв и тъга се сливаха в едно и не знаех какво да правя.

Когато излезе от банята, ме видя в кухнята, а аз бях бял като платно. Не можех да мисля, да говоря и да дишам. Бях като зомби. В този момент се случи нещо, което ме зашемети още повече.

Тя ми съобщи, че ще ставам баща.

Представете си гледката.

Закъснявало й и решила да си направи тест, затова и се забавила в банята.

30 секудни по-късно успях да се намеря в състояние на гневна немощност и излях всичко върху нея. Скандал е малка дума за това, което се случи. Тя ме умоляваше, аз я обиждах и мразех. Три дни и безброй съжаления по-ксъно я взех от домът на родителите й. Прибрахме се вкъщи и повече не споменахме случката. Детето беше мое, но трябваше да се боря за сърцето й, както и тя за моето. Пет години по-късно нямаме вече профили никъде. Имаме обаче прекрасна дъщеря. Мисля, че си представяхте историята с различен финал.

Истината обаче е, че любовта в крайна сметка не е поредица от написани думи в чата. За нея се бориш в реалния живот. Там трябва да я търсиш. Интернет може да е поле за изява, творчество или споделяне на идеи, но за любовта няма нищо по прекрасно от докосването.

Ние бяхме изгубени в свободата си. В илюзиите си. В желанието си да бъдем други. В желанието си да бъдем обичани. Някой би казал, че съм имал късмет. Да, имах, но какво от това. Видях, че светът на пискелите е хубав, но всъщност лицето на малкото ми момиченце е неземно красиво.

Родихме се изгубени, но успяхме да се открием един друг. И сега всичко придобива смисъл. Не чакаш някой да ти пише или да ти се обади. Животът има плътност. Има кръв и душа. Вече не се интересувам от представлението, което гледах толкова години. Не проверявам телефона си по 80 пъти на ден за нов статус или снимка или мъдра мисъл. Свободата ми е другаде. Тя е в дъщеря ми. Това е моята реланост. И да ви кажа, чувството е прекрасно.

Story 4

Огорчение и разочорование се виждат в погледа ми. Нима е толкова трудно да го скрия? Не, но все пак ми се иска очите ми да не изразяваха емоция. Иска ми се да бъде тайна. Иска ми се понякога да се скрия от света. Не, защото ме е страх, а защото всъщност за мен той е изпразнен от съдържание. Всичко се свежда до купувай, купувай, купувай. Не се замисляш. Всичко е там на щанда и те чака. Наоколо виждаш само консуматори, които се редят на опашки. Вървят убийствено бавно до каса и когато са там вече не са сигурн дали това им е трябвало наистина, но са в плен на своя избор. И са прекалено състарени от това непрестанно редене на опашката, за да се възпротивят. Светът вече не е същият. Може би нещата наистина бяха по-прости преди години. Сега времето лети по-бързо от всякога и аз се чудя как да го спра или поне д аго забавя, за да разбера къде съм.
Светът се върти толкова бързо, че ми се иска да спре, за да сляза. Когато си задавам въпроса дали има смисъл, обикновено изпадам в дълбоки и безкрайни разсъждения за целта, начина и средствата за съществуване тук. Имало ли е преди и дали ще има след. Всъщност може би всеки си задава този въпрос, но това е извън нас и нашият разум. Не може да разберем причините, но го търсим. Иронията е в това, че ако получим отговор на въпросите си то дори е възможно да не разберем тези отговори. Не сме конструирани да го осъзнаем. Тогава какво да правим? Ами да живеем, без да задаваме въпроси.
Това обаче е невъзможно, тъй като сами по себе си ние сме търсещи същества. Това е човешката раса. Откриватели. За съжаление от такива сме се превърнали в експлоататори. Познавам хора, които не мечтаят да открият остров в Южния Пасифик, а да открият най-бързият начин да стигнат на работа сутрин в една мъглява зимна утрин. Виждам хора като тях постоянно в трамвая, метрото, автобуса. Мечтаем за обикновеното. Сега сме доволни на елементарни удобства като това да се буташ по-малко в градския транспорт или да си купиш апартамент с минимална лихва на ипотечния кредит. Ставаме роби на елементарните си желания, а всичко останало остава на заден план. Детските градини са малко и трябва да си купуваш мястото. Хората бягат от малките градове, търсейки щастие и прехрана в голямата градска джунгла. Погълнати сме от ежедневието, което мразим, но сме вкопчени в него чакайки знак, че всъщност се справяме добре и имаме цел.
Всъщност ние се вкопчваме в блян. Вече дори не сънуваме океани, звезди или приключения. Ние сънуваме компютри, телефони, апартаменти. Мечтите ни се ограничават до нашето битие. Виждам хора изгубили себе си някъде по пътя. Те имат празни погледи. Толкова са изморени от себе си и околните. Затова се и окопават в собствените си малки светове. Не намират нищо обаче. Не, защото не търсят, а защото в тяхните мозъци всичко е сведено до критичния минимум на знанието. Всеки човек сам за себе си. Може би това ще ни защити от другите. Не. Това ще ни блокира. Няма общество от единаци. Няма цел и посока. Безпричинно следваме управници, които искат стадо, а не прайд. Ние сме вече овце. Колко е трудно да подкараш овцете я на паша, я в обора? Много е лесно всъщност. И така ние сме отново на същите опашки ден след ден след ден.
Затова искам да няма нищо в погеда ми. Да е празен като останалите. Но това е лесният път, а той никога не е бил за мен. Тежко брате се живее сред глупци неразбрани бе казал поетът и колко е бил прав.
Не, това не е тирада или ода на безнадеждието и критика на човека до нас в метрото, трамвая или автобуса. Това е истината за всички нас. Имаме нужда сме свързани или поне да се чувстваме свързани с нещо по-голямо от нас или с някой като нас, то ние се примиряваме и се прибираме обратно в черупката си.
Всъщност има надежда. Има любов. Има приятелство. Има семейство. Има мечти. Хубаво звучи, нали?

Times2

- Ако виждаше в бъдещето щеше ли да промениш живота си?

- В какъв смисъл?

- Във всякакъв. Ако можеше да се движиш във времето и да виждаш постъпките си и да се пренасяш в даден момент от живота си, щеше ли да го промениш?

- Не. И, това е сложният отговор.

- Защо пък "не" да е сложният отговор? Изумяваш ме понякога с тези твои заключения!

- Вече си мислех, че съм спрял да те изумявам.

- С такива отговори никога.

- Знаех си. И това е изражение на задоволство.

- Не бъди нахален. Кажи ми защо "не" и защо това ти е сложният отговор?

- Всъщност "да" е много прост отговор. Очакван. С липса на съпротива към общото мнение и първосигнално заключение на ума. 

- Продължавай.

-Ами да речем, че попиташ 100 души това. Та питаш си ги ти и виждаш как започва да им работи мозъкът, докато задаваш въпроса. Виждаш как механизмът се завърта. Задавайки този въпрос ти автоматично задействаш спусъка на човекът. А този спусък в случая е чувството за вина, за съжаление, за разкаяние. И човекът отсреща няма как да не се разпознае. Точно приключваш изречението и се появява първото съмнение в погледа. Не е сигурен ако трябваше да направи истински избор как би постъпил. Но със сигурност си спомня поне един момент, в който се случило нещо лошо и би се върнал. В този момент вече си представя как го коригира и как би продължил животът му. Който ти каже "не" за по-малко от минута или е хипи, или лъже. Всеки би искал да промени нещо, ако не дори и цялото време. И ето ти всъщност елементарно решение за 1 минута. Просто и ясно, и сме готови за 1 минута. Нещо като не е ОК, само хоп назад и готово.

- А ти защо каза "не"?

- Защото съм хипи ... или лъжа. 

- Прекаляваш понякога.

- Абсолютно сериозен съм макар и да обичам да играя тези лоши игри.

- Сериозен си, чушки. Би ли променил нещо?

- Не. И това е, защото съм хипи.

- Поясни. Първо за отказът на промяна и после за хипито. Учудващо чист си за хипи между другото.

- Благодаря. Старая се. Използвам един много хубав шампоан. Много интересна технология наистина. Уж био а пък не е скъп. Взели са ..

- Отклоняваш се.

- Извинявай. Та защо "не"? Ами всъщност сложното идва пак от определената човешка емоция. Само, че това е осъзната емоция, т.е. разбираш чуствата си. Не е ли готино понякога да го можеш. Сякаш си по-различен от останалите, но всъщност не си чак толкова. Просто виждаш повече. Осъзнатата емоция всъщност показва дали можеш да виждаш напред и назад в живота си. Колко иронично при положение, че всъщност казвам "не", а използвам това.

- Колко типично за теб. Охх давай.

- Не се нервирай де. Ти попита първа.

Та виждайки назад знаеш какво си сътворил и какво не си. Знаеш същата тази грешка, но я познаваш, разбираш я и си сигурен в нея,т.е. в резултата й. Оттук се задава въпроса ОК ли си с нея. Ако си отговаряш "не", ако не си - отговаряш "да". Но това е само началото. 

Всичко, което ти се е случило - добро или лошо е резултат. Дали от твои действия или не, няма значение. Това е резултатът. Каквото такова. Сега си тук заради всеки един избор, който някога си правил. В колко часа си станал сутринта. Колко време си стоял в банята, колко време си закусвал и т.н. Зависи и от по-важните неща като дали си изневерявал, обичал, мразил и всичко останало. Всяко едно действие и решение е следствие от предишното или е повлияно от нещо, което си виждал, чувал, познавал. И така всяка една стъпка те е приближавал тук до този момент на въпроса. Осъзнатото е трудната част. Не ти говоря за душевна революция, а за най-просто претегляне на нещата. Емоционална математика ако щеш. Странно, но ми действа добре. 

- Вече измисляш и термини. Но ми е интересно.

- Биваше и да не ти е. Срам за мен инак.

- Убиваш ме.

- Не аз. Времето.

- Ужасен си. Продължавай !

- Емоционалната математика изисква да си отговориш на следния въпрос - Как се чувстваш до този момент? И същия отговор ще дадеш и за пътуването във времето и пространството.

Сега разбираш ли защо "не" е сложният отговор?

- Не.

- Понякога ти се чудя.

- Не се чуди. Разказвай.

- Защото "не" ще рече, че си приел всичко. Решенията си и всичките глупави или умни постъпки през живота си, т.е. знаеш цената им и докъде са те довели. Ако не бяха те можеше и да нямаш възможността за пътуване във времето. Така, че човек може много неща, но никога ама никога няма да може да се превъзмогне. Винаги ще има угризения, съжаление и т.н. Винаги има едно нещо, което се загнездва и остава завинаги в душата ти. Винаги. Нямаш съжаления или не си задаваш въпроса "Ами ако?", то ти си рядкост на душевното благополучие. Аз не се считам за рядкост на душевното благополучие и го приемам. А и честно казано ме е страх, че ако кажа "да" ще се промени в друга посока и ще пострада пътят назад и напред, т.е. ще прецакам всичко. Та "не" освен сложно е и страхливо за мен.

- Сега вече виждам теб, какъвто си. Много си ми умничък.

- Не възлагай големи надежди. 

- Да, но те обичам.

- Ето, виждаш ли сега защо има и трета причина за "не".

- Ще имаш награда.

- Изкушение. Но дали ще е голяма или зависи от пълнотата на отговора, който предоставих?

- Още малко. Да видим... Не искаш да прецакаш живота си и изборите, които си направил, ако кажеш да? Но как да си сигурен, че като кажеш "не" няма да загубиш повече? Или, че ще изпуснеш шанса си за нещо невероятно? Всъщност не би ли искал да промениш живота си? Да поправиш непоправимото до този момент? 

- Не. Първо, защото не знам какво ще стане с пространствено времевия континиум и второ, защото променя ли едно ще искам да променя и второ и т.н. Всъщност знаейки всичко, което ще ни се случи ще ме промени изцяло. Ще направя различни избори във времето и ще се окажа с различни хора около себе си. Болката, която съм изпитвал може да е била силна и тя е била силна, но в крайна сметка, заради нея съм където съм. 

... Всъщност говорим за мен, а не за хората като цяло нали? Много плавен преход ме накара да направя. Колко е сеанса?

- Безплатен !

- Аха, добре. Иронията и любовта вървят ръка за ръка.

- Наистина е така. Продължавай иронични любими мой.

- Не си забавна.

-А ти ужасно дървен понякога ама...

- Аха. Та болката си е моя и знам цената й, както и на любовта. Но не това е важното, а хората. В крайна сметка ние сме социални същества и се храним с това. Душата ни е създадена, за да е свързана с други. Колкото и сухо или емпирично да подхождам към чувствата и емоциите, те са си просто такива. Разбирам ги, но не мога да ги изчисля, а само да ги приема. Т.е. живея според условията. Каквото такова. И ще продължавам докъдето мога. Проблемът на хората, е че вярват в лесното решение. Пътуване във времето и бум, вече сме красиви и богати. Не става така. Има нужда от бой, кръв, любов, тъга, страх, желание и малко късмет. "Да" ти дава решението бързо. "Не" изисква да си достатъчно силен да приемеш съдбата си.

- Но не искаш ли да промениш нещо?

- Искам, да, кой не иска. Повечето от нас няма да имат всичко, което искат или, за което са си мечтали. И това е ОК. Няма как да стане. Само, че правя със съзнанието на това, което съм и какво мога и какво не. Мечта ми е да съм певец, но реалността е, че пея ужасно. Мечта ми е да пропътувам света, но няма как да стане изведнъж без средства, колкото и голямо хипи да съм.

Мечтая за киното, но не играя кой знае колко добре. Следиш ли ми мисълта?

Просто трябва да видим какво имаме сега в момента и да го оценим правилно, иначе ще следваме винаги призраците на миналото в бъдещето.