Dreams

Копчето на магенетофончето щракна. Той запали цигара и започна да разказва...

- Пътят никога не е бил лесен. Случваше ми се да попадам на крътопъти през живота ми и винаги знаех кое е било правилно - без изключение. Но никога не поемах по правилния път, защото беше прекалено трудно. Някога се опитах да се променя, но без особен успех. Думите се казаха, но не се доказаха. Опитах наистина, но същността ми е такава. Не можеш да промениш наркомана, алкохолика и крадеца.те винаги ще си останат такива, каквото и да се случи.
Хората не се променят. Хората винаги лъжат. Хората винаги са тези, които първи нарушават собствените си обещания.
Не бях лош човек. Бях доста успешен дори, но исках да бъда най-успешния, най-желания, най-интересния и най-желания. Но действителността не е толкова интересна, колкото една красива лъжа би била. Ето защо реших и да си създам такава лъжа. Започнах с нещо, което не можеше да се проследи, а и да можеше просто щях да измисля нова лъжа. Така или иначе щях да се оправдая, нека бъде поне с още по-красива лъжа.
И така постепенно до момента, вкойто не разпознавах себе си в огледалото. Не разпознавах родителите си, приятелите си и жена си. Дори нея бях преекспонирал в съзнанието си и в представянето ѝ пред другите.
Всичко загуби своята идентичност и границите на представите ми за света и реалността се размиха. Желанието ми да се докажа бе по-силно от мен. Всичко, което исках бе уважение. После стремежът ми бе за щастие. Мечтите ми бяха това, което исках да постигна. Постигах ги поне в съзнанието ми. Там постигах всичко, което исках. Имах живота, който винаги съм искал. Все пак лъжата бе по-красива от действителността.
Истината беше, че се отделих от семейството си. За мен те вече бяха непознати, които виждах рядко и не разпознавах себе си в тях. После дойде ред на приятелите. Бавно и постепенно спрях да ги виждам. Станаха ми скучни и не намирах нищо в тях, което да ме задържи. Не можех и да разчитам на тях, нямах им доверие. Всичко беше сринато и изградено отново от съзнанието ми.
Всичко това дойде от нуждата да забравя и да започна от начало. Исках нещо ново и нещо различно от черното ежедневие. Исках пастоарилните картини с ливади, гори, морета и т.н.
Исках всичко това. Исках да забравя. Но няма как да забравиш греховете си. Няма как да избягаш от демоните си. Те те преследват винаги. Където и да си винаги ще ги виждаш пред очите си. Нищо от това което съм направил не може да се изтрие от съзнанието ми.
Всичко това бе неизбежно. Когато си на война убиваш, без да мислиш. Само, че аз се замислих и с това всичко започна. Веднъж спомнил си всичките ужаси, не можеш да ги махнеш. Не се забравят погледите на мъртвите втренчени в теб.
Понякога не можеш да заспиш с дни. Взимаш хапчета и пак не успяваш да заспиш, но пък успяваш да си създадеш илюзорен свят, в който не си герой от позорни войни, а герой от значими войни. И така продължих с фантазиите, докато един ден не видях погледите на дъщерите ми през онзи ден. Толкова бях прекалил с хапчетата и алкохола, че в почти будно съзнание лежейки на пода на банята видях как крачат около мен и през сълзи звънят на майка си да се върне от работа. Бях безпомощен, за да им кажа да не плачат. Бях безпомощен и затова заплаках. Но сълзите ми се стичаха от безизразни очи. Бях се вцепенил от лекарствата и алкохола. Приличах на дърво с емоция.
Това бе пред 3 години. Сега дъщерите ми ще завършват училище. Жена ми живее с втория си съпруг. Родителите ми са мъртви, а аз се опитвам да избягам от илюзиите. Живея сам в апартамента си. Поне се опитвам да поддържам връзките си с децата, за да не ме забравят или може би с надеждата да забравят какво съм бил. Опитах да възобновя връзките с приятелите...почти неуспешно, но е така като бягаш от тези, които искат да ти помагат.
Когато стигнеш дъното няма накъде да копаеш повече. Може само да тръгнеш нагоре.
Надеждата ми е само да не виждам повече онези мъртвешки очи от кошмарите ми.

Той допушваше поредната си цигара, когато трябваше да се смени касетката на магнетофончето. Лекарите го смениха и го помолиха да продължи. Всъщност той продължаваше лечението си в клиниката.
Рехабилитацията му продължаваше вече 3-та година, но за съжаление нямаше резултат. Той продължаваше д а вижда нещата каквито не са. Жена му бе мъртва от 5 години и може би това го накара да се срине. Дъщерите му не го бяха виждали откакто влезе в клиникита, където лично го оставиха след неуспешния му опит за самоубийство. Те не завършват училище, а са на 30 и 35 години. Едната е женена и с дете на 1 година. Той бе изпуснал цели 20 години от живота им заради хапчетата и алкохола. Психически бе развалина. Може би се дължеше на всичките гадости на които се бе нагледал. Войната бе в кръвта му. Бе толкова добър, че му дадоха всички възможни медали и почести. Един ден обаче уби по погрешка дете във войната в Босна. За миг бе отместил поглед от прицела си и главата на момчето се пръсна от заблудения куршум. Тогава започнаха и кошмарите. Всичко след това бе смесица от реалност и фантазия. Той смесваше истина с лъжи, за да заличи миналото, но миналото го настигаше. И така мина на хапчета и алкохол. Героят от войната бе победен от собствената си съвест и душа.
Сега лекарите записваха прогреса му. За съжаление установиха, че реалността продължава да е само сън, а мечтите му бяха неговата действителност.

The love at the end of the cable

***
ТОЙ: (yori@abv.bg)
Някой беше казал, че хората започваме да бягаме от себе си все по-бързо и все по-целеустремено, но не знаем защо...просто го правим.Търсим спасение в свят, който може да ни свърже с всеки, но ни изолира все повече от човешкото докосване. Вярвам, че на всеки му предопределено да срещне хората, които са около него. Те го формират, допълват и развиват в известна степен. Според мен съществуват и редките случаи, когато срещаш някой, който може да задейства в теб емоции без усилие, без да го прави нарочно. Просто идва естествено и съвсем нормално. Когато те срещнах за първи път намерих нещо в теб, което не бях срещал другаде. Нали знаеш как изглежда всичко навън след пролетен дъжд. Може да се разхождаш спокойно и тихо навсякъде. Всичко е свежо и ново след дъжда и атмосферата те прави по-... зареден.Такива моменти на спокойствие намерих в теб.
ТЯ: (destiny@gmail.com)
Най- щастливият ми и най- самотен момент от деня... Когато стоя усмихната срещу
монитора, премислям как да започна и гледам с надежда белия фон, на който след
минута ще изплуваме аз и ти... Тогава си на клик разстояние да разбереш как ми
въздействаш и точно този клик си спестявам, когато не искам да ме виждаш в човешкото ми състояние - ежедневна, бледа, разочароваща.
До болка си ми познат вече. Знам как се събуждаш с мисълта “Все тая”, как пропускаш
тегавите си мисли през деня и капнал се връщаш вкъщи след работа. Знам, че се
отбиваш при съседките, за да ги успокоиш, че все още дишаш. И после сваляш каквото е останало. Физиология, морфология, лексика. И нахлузваш мен. Тази, която не може да те види, защото е сляпа по своему. Тази, която няма нужда от истини, а от присъствие...
Здравей Йори, днес тъжен ли си?
ТОЙ: (yori@abv.bg)
Днес съм аз.Тъжен,сърдит,разочарован и ядосан на целия свят, но най-много ядосан на себе си. Търся нещо, което не знам какво е, но продължавам да го търся, както дете търси ръцете на майка си за прегръдка. Имам нужда от него. Имам нужда от теб. Имам нужда от всичко, което не съм имал през годините. Любов,щастие,усмивки...живот. Знам, че е банално и изтъркано. Пуша сам пред прозореца и гледам света навън, издишвайки кълба дим, сътворени от уморените ми дробове, и си мисля. Мисълта ми минава през всичко и всички. Понякога те виждам в съня ми. Търсиш мен, но мен ме няма. Бягам от теб, както бягам от всеки опитал се да се докосне до мен. Виждаш парадокса. Търся те, но и бягам от теб. Две напред и една назад. Танго, което танцувам с всеки около мен, но не ми носи удоволствие. Днес съм аз и винаги съм бил аз. Сложен, объркан, ядосан, разочарован, тъжен ...търсещ теб. Тази, която иска да ме докосне отново.Тази, която иска да ме върне при себе си. Толкова сме близо един до друг, но същевременно и толкова далече.
Искам да ти кажа толкова неща, да ти покажа себе си, но знам, че може да избягаш и после пак...две напред и една назад.
ТЯ: (destiny@gmail.com)
Нямате нови съобщения.
ТОЙ: (yori@abv.bg)
Имам нужда от теб и те чакам, както просякът чака минувачите от метрото. Липсваш макар и да не го знаеш. Трябва да ти го казвам по-често.. Веднъж ми каза, че ти липсва гласът ми и начинът, по който звучи около теб. На мен ми липсва докосването ти, което ме кара да бъда по-спокоен, особено напоследък с цялото това лицемерие около мен. Получих онзи момент спокойствие, който ми липсваше последните седмици. Макар и за няколко часа бях в равновесие. Днес се започна отново. Върнах се в света, който мразя, но нямам избор.Трябва да живея в него. Борбата е постоянна и ме изцежда. Прави ме слаб, а това мразя най-много. Не мога да си позволя слабост. Не мога да си позволя някой да ме вижда такъв. Само ти.
ТЯ: (destiny@gmail.com)
тук съм. винаги съм тук. тук, където свършва приливът на магнетичния град. тук, където светлините стават първо неонови, а после добиват онзи съвършен последен блясък, за да угаснат. да помълчат в памет на деня. онзи, който ще ти донесе новото омразно днес. близко съм. и винаги ще съм близко. независимо колко размазана, изкуствена и плоска ме виждаш на парченцето свят срещу теб. пиша ти, значи съм истинска. истинска съм, значи съм крехка. крехка съм и затова никога не посягай към стъклото в мен. протягай пръстите си, докосвай ме гальовно, а после, в мига, в който усетиш студенината, се връщай там, откъдето идваш. за да не те погълна.
гласът ти ми липсва, да. но аз знам. знам, че вечер, преди да заспя, ми четеш приказки
наум. знам, и че приказките ти винаги свършват тъжно. затова и винаги плача. затова и мониторът ти се събужда подгизнал на сутринта... но не преставай да ми четеш. аз умея да плача красиво. а, нали уж красивото щяло да спаси света. сълзите ми са винаги тихи, като твоята меланхолия. знаеш ли - тишината ни е присъща. тихи сме, когато се изслушваме, чува се само съпричастността на клавиатурите ни. тихи сме, когато се радваме един на друг, когато ликуваме, че не сме сами. не си сам!
тук съм. и винаги ще съм тук. и ти липсвам. казвай ми го по-често.
ТОЙ: (yori@abv.bg)
Ето те толкова близка, но и толкова далечна. Идваш при мен, толкова желана и с всяка дума ме придърпваш към себе си.Умирам и възкръсвам с всяка твоя дума. Можеш да ме унищожиш само с един твой жест. Но защо съм с теб, след като имаш такава власт над мен?! Защо продължавам да бъда под твоята власт?! Искам го, но и му се противопоставям. Желая те, но и те избягвам. Любовта е странна, неразбираема и понякога нечестна.
Понякога искаме това, което нямаме и не оценяваме това, което имаме. Не виждаме истината. Виждаме само сенките по стената играещи пред запалената свещ на сърцата ни.Това са сенките на любовниците ни и нашите изповеди към тях. Прехвърляме в ума си всяка дума с надеждата да се върнем на онова щастливо място, което сме имали някога. Искам това място с теб. Искам теб. Искам ръцете ти. Искам устните, очите и гърдите ти. Искам сърцето и душата ти...толкова близо, но и толкова далече. Защо си с мен? Защо избра мен? Защо си при мен, а не при емоциите, които те правеха някога щастлива? Защо бягаш при мен? Защо не мога да заспя, без да мисля за теб? Продължавам да те виждам в огледалото всяка сутрин. Преследваш ме в мислите ми. Не ми даваш покой. Искам отново целувките ти и тялото ти около моето.Къде си? ... Толкова близо, но и толкова далече...
ТЯ: (destiny@gmail.com)
Ето те толкова близък, толкова близък и толкова далечен.
Ето те толкова истински, но двойно по- измислен... Виждам те, знам, че те има някъде там. Но нищо не го доказва. Притискаш ме. Искаш да ме сграбчиш, да ме обсебиш със самотата си, да се сгушиш срещу мен и да ме предчувстваш как ти се усмихвам, галейки те през студения монитор. Ядосваш се на себе си, защото нямаш смелост да излезеш навън и да ме намериш. Пак.
Виновен си. И носиш най- тежката вина: позволил си си едно нелепо съществуване...
заради мен, за мен. Чакаш с нетърпение да се върнеш у дома, за да ми разкажеш онова,
което не би споделил с другиго, отричаш нуждата си от външния свят, защото уж те
наранявал, защото ти бил недостоен...
Слаб си, толкова си слаб, че дори не би ме зашлевил, когато прочетеш това. Аз бих. Аз бих те нападнала, бих изподрала кожата ти, за да почувстваш, че я имаш и че кърви. Бих забивала нокти в теб, докато се почувстваш достатъчно жив, достатъчно жив, за да си тръгнеш от този малък наш свят и никога повече да не го потърсиш.
Върви си. Не се нуждая от теб. И мога да продължа без теб. Направи го и ти!
***
Някъде, късно през нощта, един лаптоп беше шумно затръшнат.
“Неблагодарница!! Аз те създадох! Аз те измислих! Аз ти дадох живот! Невъзможно е да си тръгнеш. Никога.”
***
Някъде, преди зазоряване, един лаптоп беше отворен отново.
“Вие успешно изтрихте акаунта: destiny@gmail.com”

Diary of a mad man

"Имам един проблем,който очевидно само ти можеш да решиш.Потърсих те,защото виждам,че помагаш и на другите.Знам,че не очакваше да ме видиш и то точно тук,но имам нужда от помощ.Искам само да ме изслушаш и после да ми кажеш без обичайното за теб високомерие как да махна кошмарите.

Не смятам,че съм луд.Омразата,която изпитвам не ме прави луд,а отчаян.
Колкото и да им повтарях,те не ме чуваха.Най-накрая ме разбраха.Всички до един.Кръвта е откупът,който те трябваше да платят.Само дето много се забавиха,докато платят.

Стига си ме гледала така много добре знаеш за какво ти говоря.Нали си психиатър,би трябвало да разбираш тези неща?Прекалено дълго ме гледаше и се надяваше да дойда сам тук.Е тук съм затова си махни това изражение от лицето и слушай внимателно какво ти говоря.Белезниците ми не са красота и вече знаеш,че съм тук,защото убих родителите си.

Накарах ги да си платят за това,което ми причиниха.Сториха ми всичко това,но колкото и да им се молех така  и не ме оставиха на мира.Дори,когато дойдох тук.казвах им всеки ден да се махнат,но те не ме послушаха.Гневът е като наркотик.Искаш да ги накълцаш,искаш да ги накажеш за всичките тези години на изтезания и унижения.
Не,не съм аз лудият,а те.Те са лудите.Те са тези,които ме накараха да направя тези неща.Не може да си нормален човек и да причиниш такова нещо на своето собствено дете.15 години търпях,но сега всичко се връща и то десетократно.
Виждаш ли тези следи.Всяка вечер баща ми взимаше един нож и идваше,за да отбележи,че е изминал още един ден от неговото наказание.А наказанието беше,че аз съм се появил и съм му провалил живота.Затова сега ръцете ми изглеждат така сякаш имам 50 неуспешни опита за самоубийство.Така и не зараснаха както трябва някои рани,а белезите след тях са толкова дълбоки,че стигат до душата ми.Кълцат я всяка нощ.Кълцат и не спират,докато не остане нищо повече за рязане.Прекарах един месец в болница ,защото едната рана се беше инфектирала и замалко да ми отсекат ръката.Но в болницата така и не се поинтересуваха кой ми е причинил това и защо.Не,не те всички гледаха да измъкнат повече пари от хората там,за да ги „лекуват”.
Майка ми също не беше стока.Алкохоличка по призвание и проститутка по професия,тя имаше прекрасният навик да си е вкъщи само,за да ме набие и,след това да завърже на радиатора за назидание,че не слушам баща си.Сигурно ти е чудно как така тя беше проститутка и беше омъжена.Много лесно баща ми като е сводникът й.Имахме специална стая в къщата,където мъкнеше „специалните” клиенти.Веднъж беше забравила да заключи вратата и видях как я чукаше един дебел старец,който имаше мазна бяла коса и така се бъхтеше,че щеше всеки момент да повърне и да колабира.Приятна гледка за едно 12-годишно момче,нали?!
Тя дори не ме биеше с ръце.Пазеше си маникюра.Казваше,че е дала толкова пари за него и сега няма да го жертва,заради лайно като мен.Поради тази причина винаги усещах тежкото ходило на майчината любов в бъбреците си.А баща ми седеше отстрани и се провикваше да ме остави,за да мога да ида да му взема пиене и цигари.Тлъста свиня.Правеше пари на мой гръб като ме пращаше да му продавам дрогата,а така и не ми даде пари.Само ме хранеше отвреме навреме.когато станах на 18 си казах,че всичко това ще престане още на следващия ден.За мое щастие в този ден двамата ми обични родители започнаха да се карат.Този скандал беше по-различен от обичайните.Сега красяците бяха по-ожесточени,а причината-майка ми беше взела по-малко пари от някой клиент и сега баща ми изриваше земята от яд.Мишента на яда му щях да стана аз,след като свършеше с мама.Трябваше да действам бързо,затова взех пистолета на баща ми преди да се усетят,че ме няма в стаята.Заредих го.Застанах срещу тях.Внезапно всичко потъна в мълчание.Дори шумът от улицата не се чуваше.Гневът се разстиляше по вените ми и ме освобождаваше.Няма по-истинско чувство от отмъщението.Изражението на лицата им беше смесица от изненада,страх и надежда.Надежда,че няма да натисна спусъкът.Да ама не.
Патлака гръмна и продължи да гърми в тях докато не свършиха патроните в пълнителя.След това заредих наново,върнах се в стаята и започнах да стрелям пак.И пак.И пак.И пак.
Кръвта беше навсякъде,а усмивката на лицето ми беше само леко засегната от капчиците кръв.
Ченгетата дойдоха и ме прибраха и така се озовах тук при теб.

Защо ме гледаш така?Много добре знаеш,че понавам сина ти.Той е добро момче,но не внимава с каква компания се събира.Казах му го още като се запознах с него.Сега съм при теб,за да докажеш,че не съм луд.Не искам в съда да пледирам за невменяемост.Убих родителите си,защото го заслужаваха.Единственият проблем сега е,че не знам какво да правя с гнева.Седи си там и не мърда.Дори на теб се ядосвам,че когато дойдох за помощ ти ме отхвърли с упрека,че мисля злото на сина ти.Не беше така и ти го знаеш.Не съм му нвредил по ниакъв начин.
Не искам повече да изпитвам този гняв.Не искам вече да се събуждам и да виждам стаята,в която ме биеха.Не искам да виждам прозорците окъпани в кръвта им.Не искам да виждам локвата кръв,в която седях,докато дойдат ченгетата.Дори сега сякаш ме преследват и не ми се смеят,че не съм успял да се отърва от тях.Не съжалявам,че ги убих.Съжалявам само,че не го направих по-рано.
Прави какво трябва,но искам кошмарите да престанат.Не искам да се събудя някой ден в килията ми и да реша да се обеся,само защото не мога да изкарам проклетите ми родители от съзнанието си!"

The Hurt Locker

Какво правиш, докато се опитваш да заспиш? Страдаш от безсъние и броиш часовете докато се съмне и чак тогава те унася сладката прегръдка на съня. Но тя не е толкова сладка. Тя всъщност те хваща за 5 часа и те пуска безмилостно в хаотичността на деня. Ти не спиш, а просто дремеш и си мислиш защо не можеш да заспиш нормално. Какво е толкова объркано в теб, че те кара да не затваряш очите си часове наред. Какво е това безпокойство, което те кара да гледаш тавана в тъмнината и да броиш светлините на преминаващите коли. Мислиш за безброй неща опитвайки се да заспиш. Палиш цигара след цигара пред лаптопа, пиеш надявайки се алкохолът да те накара да заспиш. Проблемът е, че алкохола не ти помага да заспиш, той те кара да забравиш…болката.

Така се чувстваше и Тя. Тя изпитваше болка и тъга, гняв и отчаяние, радост и безразличие към целият свят. Тя беше от онези момичета, които искаха само едно единствено нещо…щастие.
Само, че щастие няма каза баща ѝ, докато ги напускаше. А те бяха три сестри и майка им, която бе изтормозена от живота и съпруга си жена, без усмивка и с болен гръб от работа на шевната машина в едно от тъмните ателиета на Солун, където бе вече повече от година. Там тя замина малко, след като съпругът ѝ напусна семейството. Тя замина заради децата си, които нямаше какво да ядат и затова реши да ги остави в България сами, а тя да им праща пари от Гърция.
Може би семейството щеше да е различно ако бащата не си бе тръгнал. Така и никой не разбра точно защо си тръгва. Най-вероятно и той няма да може да отговори на този въпрос. Беше съвсем неочаквано. Погледна близначките, които тогава още бяха в детската градина, с поглед сякаш продължаващ вечно и после се обърна към Нея ѝ каза следното: „Мила…един ден душата  ти ще остане пуста и празна като моята. Няма щастие в този ни живот. Грижи се за сестрите си. Обичам те.” и после си тръгна. Беше взел два куфара и тръгна към гарата за влак, който според него щеше да го спаси.

Тя беше само на 16 тогава и нормално си изплака душата пред майка си, която се върна от фабриката малко по-късно от нормално този ден. След този ден нищо нямаше да е същото. Два месеца след това съкратиха майка ѝ от фабриката, с още 50 души и така четирите жени започнаха да разчитат на милостта на Бог. Майката след безуспешни едногодишни опити да си намери нормална работа реши да замине за Гърция. Близначките бяха вече първи клас благодарение на усилията на кака им да им купи необходимите неща с парите заработени като проститутка и компаньонка за по-заможни момчета с по-дебели вратове. Макар само на 17 тя вече си беше утвърдила име на добра и дискретна проститутка. Трябваше да се яде нещо и Тя се принуди да направи това. Един я запозна с втори и така постепенно започна да прави пари с тялото си. Но пък и беше красавица. Някои казваха, че е по-хубава и от хубавата Елена.
Въпреки това се принуди да прави това, което не всеки е готов да направи, а именно да направи всичко в името на семейството си.
Майка ѝ разбра след няколко месеца, но го прие макар и с голяма болка. Опитваше се да я разубеди, но знаеше, че докато алтернативата е глад няма как да п откаже.
Опита се като замина за Гърция, но и там първоначално не даваха много пари, а след това дойде периодът, в който на момичето ѝ харесваше да е такава каквато е.

Харесваше ѝ мъжете да я гледат покорно и да бъдат зависими от нея макар и само за час или два. Тя се издигна толкова бързо в професията заради правилата, които си постави. Първо – никога да не го прави в близост до семейството си.Затова си и нае апартамент в другия край на града с малкото заделени пари, които имаше, но след време го смени на по-голям и хубав и то в центъра на града.
Второ – никога не позволявай на мъжа да командва дори когато е по-силен и може да те набие.Беше отнасяла по някой шамар, но със сигурност знаеше как да отвръща.
Трето – даваше половината от всичко за грижите за сестрите си.Беше наела жена, която да се грижи за тях и ги виждаше през деня, а вечер продаваше себе си. Продаваше мечтите си и тялото си.Продаваше живота си, за да може малките да не усетят тежестта на живота.

Естествено всичко това си има цена. Щастието за едни е нещастие за други. В крайна сметка баща ѝ се оказа прав…няма щастие в живота им. Тя се бе превърнала в пустош отвътре и не спираше да търси. Търсеше заместител на живота си. Вече беше започнало да ѝ харесва усещането да властва над мъжете, но не можеше и да се погледне в огледалото, без да се почувства мръсна.

И така когато клиентите си тръгнеха и лампите угаснеха, Нея я мъчеше безсъние продължаващо до сутринта.Какво правиш тогава, когато не знаеш що за човек си станал и в името на какво си го направил? Как се справяш с угризенията и безддънната яма в душата ти?

Ами Тя просто гледаше тавана и мечтаеше и при следващия клиент продаваше тези мечти, за да могат сестрите ѝ да живеят живота, който Тя никога няма да има.