Изборът

Аз гласувах днес. Сега съм вкъщи гледам телевизия и виждам резултатите. Ще има балотаж, което е и нормално с оглед на активността и партийния характер на вота. Виждам в студията на телевизиите много анализатори, много социолози, много журналисти и много водещи. Слушам изказвания на партийни лидери, на кандидати, на участници в кампаниите, но чувам отзивите на хората. Интересното е, че докато течеше изборният ден всички телевизии бяха пред секциите и имаше преки включвания от всякакви градове, села, паланки и от посолствата в чужбина, но след 19 часа всички се преместиха и запознаха да говорят с политиците. Не виждам нуждата. Започнаха се тънките сметки с изгубилите, на кого биха "предоставили" гласовете си, сякаш са резервирани само и ексклузивно за тях. Все още не може да се осъзнае, че гласовете са на хора, реални хора, които са отишли до избирателните секции и са гласували, както са сметнали за правилно - по убеждение или не. Сякаш тези гласове вовеки принадлежат на даденият кандидат и той ще ги раздаде на конкурентите си. Абсолютността на тъпотията и некадърността е потресаваща. Никой не осъзнава колко уникално просташки са такива сметки. И самите кандидати говорят за вота, който са получили сякаш ще го има и след седмица. 

Имам чувството, че живея в държава и сред народ, който буквално си е вкарал главата в задника. Но да оставим тънките сметки на страна. Днес видях за пореден път партиен вот на мажоритарни избори. Въпреки, че изборът беше за президент, все пак вотът си беше партиен.

В ситуация на пълна некадърност на политическата ни система, това не е кой знае каква новина. Като говоря за некадърност имам предвид тоталната липса на ясни послания на канидатите, на ясна идея за реалната работа на президентската институция от страна на кандидатите, на пълно безхаберие относно изборния кодекс и промени в "последния" момент, на престъпното за мен неправилно организиране на провеждането на изборите зад граница за българите в чужбина и отново на празните слова бликащи от ефира. 

Не знам защо, но от устите на всички кандидати излизаше един и същи мотив за спиране на корупцията, 27 години стигат, за бъдещето на България, за европейското развитие на България и за спирането на бежанците. Според мен тези хора не живеят в България. Те съществуват в друга паралелна вселена, в която България е президентска република и там президентът е част от законодателната власт. Президентът на Република България в тази вселена, в която се намираме всички останали, не върши работата на Народното събрание, т.е. не пише и не гласува закони. Той не провежда съдебни дела и не вкарва никого в затвора. Той не строи стени по границата и не гласува бюджета на държавата, за да намери пари за тези стени. Той не е евродепутат. Той не живее в Брюксел. 

Имам усещането, че наистина сме много прост народ щом с такива призиви ни карат да гласуваме за тях и по-лошото е, че наистина заради тези призиви гласуваме за тях. Вече е толкова смешно, че е чак тъжно. 

Сега кандидатите начело с победителя на първи тур ген. Румен Радев. Човекът изнесе добра партийна кампания въпреки изключителната немощ на Корнелия Нинова. Просто не мога да си представя такъв лидер на партия като нея, който лае ли лае, а накрая добре, че беше ген. Радев та да се ангажира партийния вот на БСП, както и този на военните, което за мен е неправилно. Поначало военен няма място в управлението, но това е мое лично мнение. Големият сблъсък бе очакван ГЕРБ срещу БСП и си стана точно така. Генералът срещу леля Цецка. Жената може да е много кадърна и много образована, и с много опит, но воденето на дебат не е силната й страна. Воденето на държава още по-малко. За да си лидер и то добър, трябва да искат да те следват. За мен хората не искат да я, следват, а просто гласуваха за Бойко чрез нея. В крайна сметка това ще е балотажът. За кадидат вицепрезидентите не мога да кажа нищо ... Илияна Йотова имам чувството, че е родена на Бузлуджа - толкова отдавна е в БСП и толкова мизерии са сътворени докато и тя беше (и все още е) част от партията. За вицеадмирал Пламен Манушев наистина нямам какво да кажа просто, защото нямам представа кой е. Това го казвам не с цел да го обидя (макар, че едва ли би се обидил от поредният недоволен драскач), а просто, защото наистина не съм запознат с него. 

За другите кандидати с "топ" резултати какво да кажа. Хващам се за главата и се моля повече да не ги видя на избори. Красимир Каракачанов е човек, който просто живее, за да е на избори, да прибере пари от някого и да е в коалиция, с когото е най-удобно. Той не е патриот, а фурнаджийска лопата. Изреди се всички и всички му се изредиха и дотук смятам да спра. Въпреки това е трети, което ме сразява душевно. А е и в коалиция с Волен Сидеров сега - мозъчните ми клетки загиват. 

Пламен Орешарски е кандидат за президент ?!?!?! Не мога !!!! И гласуват за него...гласуват ?!?!?! Не мога !!!  Тук вече българския народ ме загуби тотално. Просто не мога да го преодолея. Това е невъзможно. Ако някой не знае що за некадърно човече е той явно живее във вакуум и няма спомени от последните 2-3 години. Честен съм като казвам, че който е гласувал за него просто няма какво да му кажа. 

Трайчо Трайков направи скромна кампания, макар и партийна отчасти. Лично аз го сметнах за симпатичен. Малко тих, малко изолиран и встрани от събитията. Опита се, но на фона на останалите заглъхна. Някои казват, че приличал на Плевнелиев. Ми аз пък искам да ми приличат повече на него останалите, защото само жлъч и глупости слушам от тях.

Марешки е като друг от кандидатите Банев. И двамата бизнесмени с много съмнително минало (всъщност си е престъпно нямам какво да си кривим душата), и двамата с други цели на тези избори. Те не заслужават гласове, а финансови одити. Политиците са най-мръсни да, но тези двамата не са по-чисти. И най-вече искат да гласуваме за тях, ние бедните отрудени българи, и те ще спрат корупцията, ъхъм !

Татяна Дончева и Ивайло Калфин - горките опитаха, но няма как да се пробие партийния вот. Калфин беше фаворит за мой избор, поради ред причини, но не гласувах за него. Всъщност няма да кажа за кой гласувах. Идеята ми тук е, че Калфин имаше потенциалът да е принципен президент, но остана с БСП прекалено дълго преди да тръгне и това не ми правеше добро впечатление. Не може да се принципен и да циркулираш около едни и същи индивиди и да бъдеш приятел на всички, и да "бъдеш отворен за разговори с всички". Татяна Дончева не мога да я приема като човек, който е подходящ за поста. Първо беше кречеталото, което сега е Корнелия Нинова. След това се отцепи заради вътрешните борби в БСП (и Калфин поради същата причина). Като цяло остана в периферията. Само, че сега слушайки интервютата с нея, вече не е същото кречетало, което беше в БСП. 

Референдумът за съжаление има опасност да не е валиден, но това ще е като всичко останало в нашата мила държава. Ден да мине и друг да дойде. Искрено се надявам да мине и да не потъне в забвение, както се опитаха да направят, след като го окастриха. 

Всъщност хората днес гласуваха. Правилно или не времето ще покаже. Анализите ще бъдат направени и всичко ще тръгне пак в познатото русло, но може и да не е така. Важно е хората да гласуват. Важно е ние да гласуваме. Важно е да действаме като суверен на тази държава, колкото и да ни е трудно и невъзможно. Всички искаме да живеем по-добре, но докато не започнем да се възползваме от правата си нямаме бъдеще. Нямаме други варианти. На маса всички сме силни, но на улицата ни е студено и предпочитаме да не ставаме от масата. Всъщност не е толкова сложно. Аз гласувах и ще продължавам да гласувам. Дори и да не подкрепяте никого е важно да го кажете. Демокрацията се гради върху изборът на всеки един от нас всеки ден.

Защо сте тук?

Преглеждах "спомените" си от предишните години и някак си един и същи мотив изскачаше във всеки пост ... мотивът на сънят. За съжаление с времето нещата не се променят. За съжаление няма и да се променят. Един концерт няма да ги промени. Всеки един глас обаче може. Самият термин или определение "народен будител" е произлязъл от нуждата ни да бъдем събудени от сънят на подчинението, на малодушието, на безразличието и на обезверяването. Историята помни много личности дали всичко, даже и живота си, за да можем да сме свободни, образовани, щастливи и горди със себеси. Историята помни, но ние не. За да си будител, се иска смелост, добросърдечност, жертвоготовност, достойнство и просто любов. Родината е изстрадала много. Ние сме изстрадали много. Но и сме се предавали прекалено много. Да не вярваш в нещо е разбираемо, но да не вярваш в себе си е пагубно, а ние не вярваме в себе си. Запитайте се дали вярвате в себе. Вярвате ли, че можете повече? Вярвате ли, че животът ви не е само поредица дни? Вярвате ли, че борбата си заслужава? За мен все още отговорът е Да.

Можем много повече като народ и общество. Можем да бъдем всичко, което си поискаме, но ние избираме да сме страхливи. Избираме да се крием зад маските си и да не взимаме решения, които могат да променят нещо. Уморени сме от лъжи и измами, но продължаваме да се самозалъгваме умишлено. Всеки един избор, който правим ни определя като индивиди. Дали да си продупчиш билетчето за трамвая? Дали да помогнеш на старица да пренесе торбите си до входа? Дали да спреш хулиганите, които тормозят съседчето? Дали да изискаш да ти асфалтират улицата? Всичко това са въпроси с ясен отговор за мен. А за вас?

Мечтая си време, в което няма да има нужда да се пишат такива анализи на българското общество. Време, в което ще си горд от държавата и народа си. Никой няма нужда вече от такива анализи. Всички ги правят, но няма полза от тях. Знаейки истината следва да се направи нещо. Народът е суверенът на държавата, но ние се възприемаме като овце. Ние сме си овце. Вървим в редици и блеем пред урните. Вървим сляпо напред, назад и настрани, стига да ни насочат с правилните празни обещания. Виждаме едно и също по телевизията - безнадеждност и малодушие. 

Народните будители са нашите закрилници, корективи и символи на надежда. Останахме без такива обаче. Вече няма буквари, читанки и нотни тетрадки. Децата ни вярват в Андоид версия Кит Кат, а не в Патиланско царство. А ние вярваме в ... в нищо всъщност. 

И все пак аз вярвам в себе си, и в хората около мен. Вярвам, че съдбата на един народ зависи от самия него. Вярвам, че бъдещето може да е по-добро, по-човечно и по-близо отколко си мислим.

Животът ни тук се определя от нас самите. Бедни сме душевно, но богати на приказки. Само ако се обърне това съотношение и ще можем да повдигнем планини. 

Нима сме втора ръка хора? Честно казано ми е трудно да защитя тезата, че не сме с оглед на последните 30 години и изборите, които сме направили. Не са виновни 240 човека, защото те са представителна извадка на всички хора и техните ежедневни избори. Има 7 милиона виновни и 7 милиона жертви. Да се събудиш значи да разбереш кой си и защо си тук. Защо сте тук?

Light

Работя на гробищата от 33 години. Всеки ден започва по един и същи начин. Рано сутрин в 5 часа пия кафето си и виждам през прозореца на кухнята небето, което започва постепенно да се пробужда. В тези ранни часове тъмнината започва да отстъпва на светлината бавно и постепенно. За 15 минути рано сутрин си между нощта и деня. В този сумрак се подготвям за деня. Размишлявам загледан навън през прозореца и очаквам светлината. Рутината на деня е нещо неизбежно. Когато си като мен и работиш на едно и също място, и живееш на едно и също място, толкова години, всичко е рутина. Събуждането, кафето, закуската, автобусът до работа, самата работа, пътят обратно, вечерята, сънят - всичко. Вече съм на 64 години. Ще се пенсионирам след 9-10 години и тогава ще трябва да изградя нова рутина и това ме плаши. Нямам други умения освен да се грижа за мъртвите, а мисълта, че скоро ще се присъединя към тях ме тревожи. Въпреки, че смъртта е ежедневието ми все пак има една мисъл, която не ми дава покой ... "Какво да пише на надгробния ми камък?". И тази мисъл започва да се повтаря все повече с времето. Неизбежно е. Дните, седмиците, месеците и годините просто отминават и постепенно съмнението се промъква покрай теб. Появява се артрит. Събуждаш се през нощтта. Имаш проблеми с кръвното. Всичко това е времето, което ти казва, че с всяка изминала секунда го губиш, но сега е много по-осезаемо. Чувстваш дните. И сякаш има една мрачност, която витае във въздуха. Странно усещане. когато бях млад, всичко беше бързо и времето не стигаше, но не ми правеше впечатление, защото си мислех, че имам всичките дни пред себе си. Имах цялото време на света. На 64 разбираш, че цялото време на света всъщност са само 24 часа, нито повече нито по-малко. Всеки ден светът разполага точно с 24 часа и всеки живее в тях, както може, а някои просто съществуваме.

Започнах работа в гробищата като вече провален и огорчен мъж. Бях изгубил парите си, жилището си, работата си и надеждата си. Бях прекалено горд. Егото ме провали. Смятах, че мога всичко, но всъщност животът ти показва обратното. Бях високоплатен, добре образован мъж, който обичаше работата си, но и искаше всичко на мига. Когато започнах да не го получавам, станах алчен, след това и безрасъден и доведох себе си и семейството си до фалит.

Тогава всичко се промени и след няколко месеца на самосъжаление, разочорование, скандали със съпругата ми и безразборни изблици на гняв, се случи нещо необратимо, което промени всичко. Животът ме удари с цялата си сила и ме стовари по лице върху твърдата земя.

Бях диагностициран с рак на белия дроб. В първите няколко дни бях като призрак. Движех се безмълвно в апартамента и се затворих в себе си. Не забелязвах нищо около мен. Бях в ступор. Благодарение на съпругата ми обаче започнах да се съвземам. Издърпа ме нагоре и започнах лечение. Преживях три ремисии, две операции, безбройни часове химиотерапия и неизмеримо количество болка, но оцелях. Благодарение на нея. 

В онези седмици на пробуждане от душевната ми кома, се разхождах и премислях бъдещето си. Бях се озовал до гробищата в следствие на мисловните ми бродежи. Видях нещо, което ме накара да преосмисля професионалният ми път. Младо семейство на погребението на дъщеричката си. Тя беше на 3 години и гледката на семейстовото беше смразяваща. Не исках да се натрапвам, но останах в периферията. Сърцето ми се беше свило от безпомощност. Видях безнадеждността в погледите им. Бяха унищожени вътрешно. Цялата любов бе изкоренена от тях. Нямаха нищо и никого, на което да разчитат, а и нямаше за какво всъщност.

С мисълта за моята тогава неизвестна съдба, вървях из алеите и се опитвах да осмисля живота. Виждах посланията върху бадгробните плочи и разбирах по нещичко за всеки един от тези хора под земята. Техните стремежи и желания. Техните съдби.

Решението да започна работа там беше лесно. Просто исках да помогна. Може би на тях, но предимно на себе си. Осигурявайки им подкрепа в най-черните моменти, моята лична съдба не изглеждаше толкова обречена. Може би е било егоистично, но говорейки с тези хора, се докоснах до една истинска любов и видях най-доброто в човечеството. Всички те през тези години ми показаха истинският смисъл на душата и сърцето, а аз не ги оставих сами в замяна. Съпругата ми го прие резервирано и дори беше разочарована, но ме подкрепи и остана до мен. Не исках да се връщам назад в един отровен свят, където алчността и завистта властваха. Там бях изгубен, лутайки се между различни лъжи за бъдещето. Мъртвите обаче не лъжат. Те казват само истината, колкото и болезнена да е тя.

Сега съм вече старец и разказвам това заради теб. Ти се луташ в неизвестното и търсиш причина, която да е твоята промяна. Всъщност истината е, че животът няма морална поука. Всичко се свежда до изборите, които правим докато не стигнем края. Рано или късно всичко ще приключи и тогава ще се озовеш тук. Важен е пътят, който ще извървиш и как ще го извървиш. Каква следа ще оставиш за хората, които идват след теб и за тези, които са вървели редом с теб. Питаш ме какво прави старец като мен тук на това място подреждайки цветята оставени на гробовете? Е, аз ти отговярам. Тук съм, за да помагам на изгубените души като теб самата, които търсят светлината в един мрачен свят.

Choice

Всяко нещо, което правите в живота ви е предварително решено. Не става въпрос за висша намеса или нещо такова. Всеки избор, който правите е въз основа на вашите възприятия за заобикалящата ви среда. Всяко важно събитие в живота ви е резултат от последователността на решенията ви до момента и точно, както верижна реакция ще продължава винаги по същия начин. Всъщност вие нямате избор в момента. Направили сте го много преди това. Във всяка една ситуация ще изберете същото нещо. Така сте организирани. Неизбежно е. Раждате се и средата ви формира. Оформя вашите възгледи за живота. Учи ви да сте добри, лоши, безразлични, смели, страхливи, състрадателни, жестоки, разсъдливи, безрасъдни, сръчни, непохватни, бързи, бавни, ангажирани или незаинтересовани. Живеете живота си така, че да преминавате през трудностите позовавайки се на предишния си опит. И неизбежно правите същите грешки, които сте направили и предния път. Правите всичко, за да се освободите, но всъщност сте в плен на предишните си действия. Не можете да се противопоставите на природата си. Не можете да избягате от това, което сте и това ви прави уникални, колкото и да е странно. Всъщност това ви прави хората, които сте. Имате мечти и може би ги псотигате. Но те са плод, на това, което сте и това, което сте били досега. Вие винаги ще бъдете един и същи човек. Хората не се променят. Моежете да промените работата си, диетата си, да спрете цигарите или да започнете да пушите. Можете да сте всичко, което си пожелаете, но няма да се промените. Всъщност промяната не е нищо по-различно от това да бъдете това, което поначало сте били. Всичко произтича от, което наистина сте били и сте искали да бъдете. 

Нищо не е предопределено. Това е простият ход на нещата. Вашите приятели са такива, защото вие сте като тях или те като вас. Вие сте отражение на вашите родители или на тяхната липса. Всичко това ви оформя и сега заставате пред огледалото и виждате точно това. Вие сте резултатът на всичко около вас, резултат на обич, тормоз, щастие, тъга, липса на внимание или безгранична слава. Вие сте проекция на средата ви. Затова и е лесно да предположите какви избори ще направите в конкретните ситуации. Истинската същност на човека е лесно заблежима. Стигнали сте доктук благодарение на това, което са ви учили и показвали. Не можете да направите нищо по-различно от това да приемете избора си. Така или иначе сте го направили. Всъщност хората искат да вярват безкрайно много в хороскопа си, защото им "предсказва" бъдещето, но всъщност не е така. Има стотици милиони хора с една и съща зодия. Хиляди роденеи по същото време като вас. Нищо не може да предскаже вашето бъдеще, освен вие самите. Знаете, че ще се издъните в работата си, защото го правите винаги по един и същи начин. Знаете кой път ще вземте на път за вкъщи, защото го правите всеки ден. Имате навика си бъркате в носа - ами ще продължите да го правите. Почуавата хората как да живеят живота си - ще продължавате да го правите. Не можете да спасите всички, но ще дадете от себе си всичко, зда го направите. Вие сте резултат на собствената си трагедия. Животът, се живее ден за ден, колкото и безнадеждно да звучи. Това са изборите, които правим и те ще ни отведат до мястото, което трябва да стигнем така или иначе. 

Иска ми се да вярвам, че силата на избора ми е все още важна, но уви не е така. Вече съм избрал. Просто се променят ситуациите. 

The road

- Колко още път ни остава? - попита тя като се опитваше да остане будна, за да чуе отговора на баща си.
Наближаваше 3 сутринта, а пътят напред се озаряваше от фаровете на авотмобила. Виждаше се само пътната маркировка. Пълен мрак. Пътуваха вече дванадесет часа и тя не си представяше да има край. За нея това пътуване беше кошмар. Не искаше да се качва в колата. Знаеше, че никога няма да се върне в града, който така силно обичаше. Липсваше й миризмата на дърветата, шумът на реката и най-вече майка й. За едно 13 годишно момиче, което само преди няколко дни беше изгубило майка си, това пътуване символизираше началото на края на детството й.

- Още 4 часа. Опитай се да поспиш. Ще те събудя, когато пристигнем.

Баща й беше също толкова уморен, но трябваше да продължи. Искаше да се пренесе, колкото се може по-бързо в новото си жилище. Искаше да забрави. Искаше да избяга. Въпреки това пред очите му постоянно изплуваха спомени. Погреба жена си преди месец и нищо не можеше да я върне. Къщата постоянно му напомняше на нея. Сега беше празна. Куха. Нямаше я онази светлина, която я озаряваше. За него бе болезнен спомен. Знаеше, че за да продължи напред трябва да замине. Разбираше, че всичко е безвъзвратно изгубено и нямаше път назад.Опитваше се да реши кое е най-доброто за дъщеря му. Знаеше, че ще й е трудно отначало, но трябваше да го направи за доброто и на двама им. Трябваше да побърза, за да й осигури по-добро бъдеще.

- Опитвам се, но не мога да заспя. Защо трявбаше да заминаваме?

- Защото се налага миличка. Трябваше да продам къщата. Майка ти вече не е с нас и трябва да продължим напред.

- Но аз не искам да продължавам напред! Искам да се върна у дома! Там е всичко, което имаме. Моля те, нека се върнем.

- Не мога миличка.

- Ти не можеш, но аз мога! Там са приятелите ми. Там са спомените ми. Там е майка ми!

- Знам, че ти тежко. На мен 10 пъти повече, но не можем да се върнем. Ще свикнем на новото място. Имам нова работа, ти ще имаш нови приятели. С времето нещата ще се наредят. Знам, че не мога да върна времето назад, но ще се опитам да направя бъдещето по-добро за теб.

- Не искам бъдещето, искам миналото. Тя винаги знаеше какво искам, а теб все те нямаше. Постоянно беше на работа. Заспивах, а теб те нямаше. Събуждах се, пак те нямаше. Виждах те само през уикендите. А сега се опитваш да ме откъснеш от всичко!

- Моля те, опитай се да поспиш. Всичко има своята причина, но не мога да ти обясня всичко в 3 сутринта, докато шофирам. Някой ден ще ме разбереш, когато имаш собствено семейство и деца, за които да се грижиш. В момента те моля, само да поспиш. Чака ни още път, а ще е дълъг ден. Обичам те, обичах и майка ти. Знам, че не ми вярваш, но ще направя най-доброто за теб.

Изведнъж тя осъзна, че баща й плаче. Не го бе виждала да плаче. Не знаеше дали може. Чуваше в последния месец стенания и викове през нощите, но никога не беше до него, когато плачеше. Не знаеше какво да направи. Беше тъжна, ядосана, озадачена и разочарована. Липсваше й всичко любимо. Оставяше детството зад гърба си. Оставяше майка си и не знаеше как да се справи с всичко това.

- Добре татко.

Обърна се на другата страна и затвори очи. Щеше да се опита да заспи, докато спомените за живота, който имаше се прожектираха пред нея.

Баща й избърса сълзите си и отново се съсредоточи върху пътя. Монотонният пейзаж на нощта го приспиваше и затова пиеше енергийни напитки в опит да не катастрофира. Бързаше. Не искаше да се бави. Вече изгуби достатъчно време в онази къща.

Знаеше, че изглежда като злодей, но беше готов да приеме тази роля в момента. Искаше най-доброто за дъщеря си и за себе си. Искаше ново начало за двамата.

Тя не знаеше защо пътуват толкова дълго и в такива часове до новият им град. Всъщност причината беше самата тя.

Той бързаше да стигне в новият град защото сутринта имаше записан час в болницата. Там бяха най-добрите лекари. Имаше рак и трябваше да започне химиотерапия преди седмици, но тогава жена му почина след като един пиян я блъсна докато пресичаше улицата. Щеше да й съобщи новината и да се справят заедно, но сега беше сам. Трябваше да се погрижи за дъщеря си като оцелее. Премести се в друг филиал на фирмата си. Осигури апартамент. 

Сега трябваше да каже на дъщеря си какво ги очаква, но не знаеше как. Може би всичко щеше да се нареди и да няма нужда да й казва. Може би това беше само сън. Може би накрая на пътя щеше да ги чака съпругата му и да ги прегърне. 

Не. Чака го болница и това е. Чака го дете, за което да се грижи, и за което да се бори. Погледна я как спи. Приличаше на майка си. Отново обърна поглед към пътя.
Нямаше търпение нощта да приключи. Утрото може би щеше да донесе нещо по-добро.

2016

Всичко е въпрос на доверие. Всички отношения между хората са основани на доверието или липсата на такова. Всъщност това е едно от основните неща, които ни правят хора и ни изграждат като личности. Всичко, което искаме е да вярват в нас. Желанието на всички е да вярват в нас и в нашите желания и стремежи. Да имаме глас и този глас да бъде чут.
Истината обаче не е такава. Поне не и в България през 2016г. Тук хората с различно мнение не могат да бъдат чути. Но и нивото не е особено високо, за да чуеш нещо наистина значимо.
В сутрешните блокове се канят едни и същи лица, които са като остаряла винилова плоча. Изказват се едни и същи мнения, отново и отново. Всичко е същото, както преди 5 години, 10 години или дори 20 години. Ситуацията не се е променила, просто хората остаряват. Но си остават същите бедни характери. Нямат цвят, нямат разум. Всичко е генерично. В крайна сметка се разсъждава на принципа, че повторението е майка на знанието. В нашата реалност, повтаряйки едно и също нещо отново, и отново то става като мантра. И така тази мантра повлича след себе си заблуденият и слабо образован масив. Идеята е този масив да остане заблуден и слабо образован. Кому е нужен народ, който може да мисли самостоятелно. От такъв народ не можеш да изкараш пари. И така постепенно, средната класа престава да съществува, ако изобщо някога я е имало. Така, хората вярват на всичко, което им кажеш. Така богатите си остават богати, а бедните си остават бедни. Няма средна класа, която да движи всичко напред.
Не. Ние вкупом се движим назад, настрани или надолу, но никога напред. С миши стъпки отделните личности виждат светлината в края на тунела и се изкачват по стълбицата на успеха в България. Но да си успял в България, е все едно да си най-високото джудже на планетата. Не особено голямо постижение. Трябва да постигнеш нещо извън рамките на държавата, но никой не те приема за фактор навън, защото ти нямат доверие. Никой не вярва в теб и отново се бориш за това. И започваш от начало. Но успееш ли навън, значи си от малко щастливци, които знаят какво е да има смисъл всичко. Тук няма голям смисъл. Всичко е срещу теб. Икономиката те ограничава. Хората са си ограничени поначало. Всъщност много прилича на това да се бориш с вятърни мелници. Не виждаме в публичното пространство хора, които са успешни, който успех да е постигнат извън годинити на мътният преход от 90-те. Няма и да видим. А на тези "успешни" хора също нямаме доверие. За нас те са маскари. Чорбаджиите на новото време. А новото време всъщност си е същото старо време, просто в различен режим на действие.
Доверието не се купува. Трябва да се заслужи. С действия, с отношение към хората, с отношение към семейстовото и приятелите, с отношение към професията, с отношение към шофьора на автобуса или чистачката в офиса.
Думи като чест, достойнство, истина, вяра, принципи вече не се използват, както и не се прилагат. Те са непотребни в съзнанието на масата. Когато си достигнал ниското ниво, не мислиш за това, а какво ще сложиш в чинията си. И така в съзнанието на българина през 2016-а година съществува идеята за това как да прецакаш другия по-лесно и по-бързо, за да имаш повече в чинията или заради по-голяма чиния. Всъщност това е панелната действителност. Пълна с образи, които се разхождат свободни из полята на българския преход. Манталитет изграден в годините на лъжи и измами. Ограничени души, сърца и умове = 80 кв.м

Доверието се печели трудно с думи като чест и достохнство, защото те изглеждат странно днес. Печели се по-лесно с лъжа. Хората не говорят вече помежду си истински. Те говорят празни приказки. Никому ненужни факти подредени в смислова реч. Ежедневието се ръководи от кухи приказки и кухи мисли.
Всъщност това си има много просто обяснение. Просто никой не се интересува. Когато си заспал дълбоко, е много трудно да те събудят. Това се случва в тези години. Сънят не е хубав, а на моменти си е кошмар, но реалността явно е още по-страшна. За да разрешиш един проблем, е нужно първо да признаеш, че има такъв. Ние имаме голям проблем, но не го признаваме.
Животът ни не е добър и все пак някак си пренебрегваме фактите. За съжаление не ставаме по-млади, а действията ни не се променят. Сега, вярата в самите нас дори е на път да се изчерпа.
България не е това, което е била, но не и това, което е в момента. Дали може да бъде и по-добра? Да, но със сигурност може да бъде и по-зле. Аз все още вярвам.
А вие?