Вяра

В какво вярвате? В Бог? В съдбата? В доброто или може би злото? В себе си?

Всеки има вяра. Всеки има убеждение за нещо, което смята за неизменно правилно и защитава това убеждение пред себе си и пред другите. В съзнанието си вярваме в небето, слънцето, звездите, в планетите и т.н. , защото знаем, че съществуват. Виждаме всичко това около нас и вярваме в него, защото знаем, че е там. Очите ни не ни лъжат и ни показват неоспоримите факти. И съзнанието ни знае, че синьото е синьо, че ако не дишаме ще умрем и, че снегът е студен. Всичко, което ни заобикаля формира физическото ни усещане за света около нас.

А душата ни формира, това, което се надяваме и искаме да усетим в този свят.

Историята ми е като на почти всички хора. Нищо необичайно. Нищо специално. Обикновено, за да е интересна една история трябва да има катарзис. Нещо, което да бъде преживяно от главния герой и така публиката да се олицетвори с него. Колкото и да е странно, сме такива, че се възхищаваме на драмата и катарзиса в живота на човека. Искаме да разберем повече за това, кое прави хората около нас хора. Това е продиктувано и от затвореността ни в днешно време. Тенденцията за изолация и наблюдение отстрани ни кара да търсим усещанията на другите. Да ги обсъждаме и да се идентифицираме с тях. Искаме да сме там с тях, за да видим, да усетим всичко, което другите усещат и това да ни даде чувство на удовлетвореност.

Както казах, моята история е обикновена. Едва днес докато вървах по улицата и размишлявах разбрах, нещо, което всъщност звучи като откриването на топлата вода, но по-добре късно отколкото никога. 

Хората не оценяват какво са спечелили в живота, докато не го изгубят. Така, че като ме питат какво имаш аз им казвам, че не знам, защото не съм го изгубил, а като го изгубя ще е късно. И така в един затворен кръг. Нищо ново нали? Печелим неща - случки, емоции, усмивки, пари, уважение и т.н., всеки ден, но не го разбираме, защото не го губим веднага или може би никога, но в момента, в който нещо се случи и изгубим нещо, то тогава знаем стойността му. Иронията е в това, че не знаем защо не сме щастливи, защото не знаем какво имаме. 

Изгубих душата си и спрях да вярвам. И тогава разбрах какво е загуба. В този момент всичко се изпарява. Безчувствен е правилната дума. Вяра нямаше. Нямаше и надежда. В депресията си човек вижда най-лошото. Аз видях най-лошото от най-лошото. 

Загубата беше толкова грандиозна, че ми се искаше да сложа краят на историята. На неспециалната история. Но всеки човек е един малък свят и за мен беше грандиозна история.

Изгубих съпругата и дъщерята си в катастрофа, а аз бях с прекъснат гръбнак. Не можех да се движа от кръста надолу. И така в безкрайна физическа и най-лошото - душевна агония преминаваха дните, седмиците и месеците. Пиян шофьор уби три малки свята за 2,6 секунди.

Изпепелено.

И пак не е нищо специално. Защото, да изгубя всичко това не е специално. Защото, приемайки, че съм специален значи никой друг по света не губил никога нищо. Специалното обаче е в борбата и във вярата. След безкрайно много злоупотреби с чувствата на приятели, семейство и моите включително и след ужасно много време разбрах, че вярата е безценна. Надеждата е опасна казват. Не. Надеждата е борба. Вярата е сила. Нищо специално. 

Защото всеки я има. Просто аз я бях изгубил. 

Осъдиха шофьора на 8 години, а мен на доживотен мрак. Все още се връщам назад. Нямам избор. И виждам мрака и пустоща, и те ме викат при тях. И винаги нещо ме спира преди да прекрача прага. Лицето на дъщеря ми. Усмивката на жена ми.

Нищо специално.

Болкоуспокояващите бяха началото. После алкохолът. Схващате идеята. 

Един ден след поредният скандал с моята сестра се озовах пред огледалото и видях смъртта до мен. Тогава нещо изщрака в съзнанието ми. Може би не съм искал да умирам наистина, а го желаех всеки ден. От този ден нищо не беше същото. Но нищо не е същото всеки ден, нали?

След 5 години на рехабилитация и 12 операции, мога да ходя, но не и да тичам кой знае колко много. Успях да повярвам отново в Бог, макар и да не бях говорил с него години. Не му бях простил в съзнанието и в душата ми. Успях да повярвам в себе си. В небето. В слънцето. В душата ми. В любовта. Вярата е нещо, което може да се върне при теб стига да искаш наистина.

Нещото, което ме държеше изправен на наречената от мен проходилка за възрастни, е един образ, който ми се запечата в първите дни на лечението. Имаше момче в центъра. На 12 години. Родителите му умрели, брат му е наркоман, а самият той е ХИВ позитивен от раждането си. От Африка. Беше стъпило на противопехотна мина. Бяха го изпратили по програма на Уницеф и ООН в центъра и се грижиха за лечението му (както и много други деца разбира се). Това момче правеше упражненията си с огромно желание и воля. Искаше да рита отново с приятелите си. Искаше да се научи да кара автомобил. Искаше да бъде като Юсеин Болт. И искаше да стане лекар. Не беше изгубило вярата си. Беше запазило душата си. Може би чистите душѝ са по-лесни за опазване и не знаят горчивината на света.

Той също казваше "нищо специално".

Това не е история за цената на загубата. Това е история за цената на притежаваното в момента.

А то е безценно.

Story 7

Случвало ли ви се е да изгубите мечтата си? Случвало ли ви се е да изгубите себе си? Случвало ли ви се е да изгубите вярата си?

Пътувам често и виждам различни хора около мен. Чакащи, търсещи, вървящи в определена посока. Всички те имат нещо общо помежду си. Трябва да бъдат някъде след определено време - 2,3,4 часа. През това време планират какво ще направят, след като пристигнат. Потъват в собствения си свят. Гледат себе си и останалите отстрани и планират бъдещето си. Сякаш не те ще правят стъпките, а някой от съседите им по седалка. Всеки следващ ден е планиран, разграфен, подреден. Живеят от пътуване до пътуване. Както и аз.

Наблюдавам околните от страни и виждам себе си чрез тях. Обичам да си представям, че съм невидим, неразпознаваем за тях, или за когото и да е било друг. Смятам, че това ще ме направи неуязвим, но знам, че не е така. Разглеждам хората и виждам тяхната история, или поне части от нея, а останалото просто дописвам в главата си. Не смятам, че винаги съм прав. Не е и задължително. Преценявам хората. Анализирам ги и изживявам техните животи през моите очи.

И така всеки път, когато вървя по улицата, пътувам с автобуса, метрото или влака. Всичко за мен е действителност и фантазия едновременно. Попълвам дупките на собствените си мечти.

Изгубих собствените, това е работата. След катастрофата. Сега всичко е черно бяло. Няма сиво или цветно. Отнета бе любовта на живота ми и с нея всичко останало. Всичко е предсказуемо. Губиш някого, тъгуваш и продължаваш. Аз все още съм на първата фаза. Няколко години вече.

Не ме съжалявайте, нито опитвайте да разберете. Както аз не мога да разбера вас, така и вие не можете да разберете и мен. Не е и нужно. Вие сте това, което сте, а аз това, което съм. Нищо не е просто, но същевременно всичко е изключително елементарно. Хората са устроени просто. Когато сърцето ни е разбито, разбиваме живота си. Всъщност в този текст няма голяма поука или катарзис, който ще преживея или който вие ще преживеете. Това е история с финал. И толкова. Историите с финал обикновено озадачават четящия. Карат го да не пита и това е необичайно. Само, че аз искам да си зададете тези 3 въпроса, които ви зададох вече.

Ако отговорът им е отрицателен значи имате всичко, от което имате нужда. Имате надежда. Имате път. Имате цел и имате себе си, за да я постигнете.

Ако отговорът е положителен, то вече знаете, че всичко е наобратно. Знаете, че всичко е безценно и няма връщане назад. Нищо вече изгоряло не може да се изгради отново. Не и както е било. Знаете, че любовта и връзките трябва да се пазят, защото няма други такива.

Сърцето веднъж счупено не може да се залепи. Душата веднъж прекършена, не може да се възстанови.

Катастрофата отне любовта и слуха ми. В момента светът е един ням филм. Така попълвам празнините - с мечтите на другите.

А вие за какво мечтаете?