Роден съм в България преди 50
години. 27 от тези години прекарах в емигация.
Избягах млад и пълен с надежди.
Исках да открия свят извън този, който познавах и мразех. Беше постигната
свобода, но тази свобода бе илюзорна. Затова реших и избягах. Много като мен го
направиха. Млади, силни и копнеещи за друг живот. За живот, който знаеха, че
тук няма да получат. Наричам го бягство, защото си беше такова. Оставих зад мен
майка и баща, които ме обичаха, но бяха съкрушени и изплашени. Аз бях
разочарован. Годините на моето израстване бяха, дълги и изпълнени със страх.
Всички виждаха свободата, но никой не проговаряше. Чуваха се само шепоти.
Упадъкът се зараждаше и системата се самоизяждаше. Чувсвтах се излишен, гневен,
но не и достатъчно смел, за да направя крачката. Всичко беше една крачка. В
последните години преди тези събития, се усещаше във въздуха, че нещо става,
нещо се задава. Все още обаче не се говореше пред другите. Събирахме се на
групички с погледи, които шареха и се опитваха да разберат "И ти ли си като
мен? И ти ли усещаш същото? Не те познавам и не знам дали мога да ти се
доверя."
Бяхме млади и готови за живота.
Или поне в това вярвахме тогава.
И когато всичко се случи, беше
като ураган. Нищо нямаше да е същото. Вратите се отвориха и тогава ме обзе страхът
от реалността. Нищо не можеше да ме подготви за реалността такава, каквато
беше. Всеки сам решаваше съдбата си и това беше ново и необичайно. Адреналинът
караше сърцето ми да препуска и не можех да спя нощи поред. Планирах, мечтаех,
пресмятах всяка крачка и взимах безброй решения в главата си. реших се в
първите месеци на 91-а и го направих.
Сбогувах се майка ми и баща ми и
поех на Запад. Сълзите в очите им и молбите да остана - това ме преследва и до
ден днешен. Всеки път щом затворя очи ги виждам. Дори и за секунда те са там,
пред мен. Махат ми за довиждане и никога не ми казаха сбогом. Не можех да кажеш
на детето си сбогом. Сестра ми беше още малка - на 8 години и плачеше ли
плачеше. Не можех д ая утеша. Майка ми я дърпаше за ръката, за да не се затича
след мен на терминала. Всичко това ме преследва и досега, толкова години
по-късно. Избягах от род и родина, за да търся щастието, което не можех да
намеря тук. В това вярвах и убежденията ми бяха по-силни от болката в сърцето.
Не вярвах в хората поставени на пиедестал. Те говриха с лозунги, а аз чувствах
с прости думи.
Германия ме очакваше. Всичко
започна трудно. Не знаех езика, не познавах културата, не познавах никого там.
Единствено познавах Кирил. Беше ми съученик и го срещнах на втората си седмица
Мюнхен. Случайност или съдба така и не разбрах. С времето започнах да срещам
по-често сънародници и вече го приемах за нормално. С дни и месеци не знаех
какъв е пътят ми и къде би могъл да ме отведе. Въпросите бяха повече от
отговорите и всичко наоколо ме смазваше. Не можех да спя от тревога. Времето
минаваше и започнах да усвоявам езика. Много ми беше трудно, но все пак успях.
Освен Кирил не заформих връзки с никой друг от общността ни там. Бяха млади,
шумни, пияни и недоволни от живота и от себе си. Искаха да изкарат марки, да
направят милиони, а работеха като чистачи, миячи, хамали и шофьори. Това ги
изнервяше още повече и не можех да понасям изблиците им на патриотизъм и
носталгия подплатени с пет шишета бира. Успях да си намеря работа като чистач,
както и другите. Успях да се задържа няколко месеца. Немският ме побъркваше
чувствах се все по-изолиран и по-изолиран. Вече като го научих не толкова, но
знаех, че винаги щях да бъда различен. По погледите им се разбираше, че е така.
Живеех заедно с Кирил в малка квартира. Имахме два дюшека, по една възглавница,
чаршафи, една маса, три стола и няколко чинии и прибори за храна. Имахме и една
печка, на която да готвим и стара пералня. Като цяло това беше. С първите
заплати си взехме телевизор и с нетърпение очаквахме новините, за да видим има
ли развитие в България. След като научих езика, успях да се възползвам от
услугите на немските пощи и разбрах как да изпратя писмо. Така започна
кореспонденцията ми с мама и татко вкъщи. Всеки път, когато изпращах или
получавах писмо беше събитие съпроводено от сърцебиене и изпотени длани, и
завърваше със сълзи. Тъгата бе голяма част от ежедневието ми. Носталгията ме
връхлетя като товарен влак и не ме пусна от прегръдката си години наред. В
първите няколко беше много трудно. Получавах снимки от нашите. сестра ми
растеше, нашите остаряваха, а България се променяше. Тези писма бяха едничката
ми връзка с дома и всичко, което ме крепеше през тези години. Думите в тях бяха
безценни и ми даваха сила, за да продължа търсенето на щастието си. С годините
смених много работи, но никоя не ми показа, че е призванието ми, а и аз не се
чувствах на място. Кирил ми беше опора, както и аз на него. С времето обаче
реши да се върне обратно. Годините далече от дома, бяха предодстатъчно за него.
Така останах сам в апартамента.
Нощите ставах все по-дълги. Писмата бяха всичко, което имах. С годините успях
да намеря и по-хубава работа и започнах да изпращам пари вкъщи. Дойдоха обаче
бурни времена и нашите ми разказаха за дъното, което сме достигнали. Тогава
реших да замина пак, за да им помогна. Заминах за Америка, за да направя така,
че никога да нямат нужда от пари. Животът им се разбиваше и аз трябваше да им
помогна. Казах им го в последното писмо, което изпратих от Германия. Изчаках
отговора преди да замина и тогава отново се почувствах като онзи ден на
летището. Майка ми отново не ми каза сбогом, но сълзите й бяха напоили
хартията.
В Америка бях 20 години. Успях да
изградя животът си там. Първите години, кактои в Германия, бяха непосилни. Сега
мащабът ме смазваше. Всичко беше грандиозно. Чувствах се толкова малък и
незначителен сред тези огромни сгради. Научих английски и руски от емигрантите
там. Но винаги бях чужд. Не чувах речта на родителите си. Писмата бяха все
по-редки заради разстоянията, но колко се радвах само като получех новото.
Отново тръгнах от дъното и отново носталгията караше сърцето ми да страда всеки
ден. Минаваха месеци, години и успях да изпращам по-големи суми на нашите.
Успях да направя дните им по-спокойни, но знаех, че в техните сърца има дупка.
Животът в Америка ми даде кариера, съпруга, две деца и непрестанен копнеж да се
върна. Направих собствен бизнес и макар и малък е достатъчно печеливш. Изчистил
вече заемите си предсрочно реших да се върна в България. До този момент бях
запазил всички писма. Думите в тях ми даваха надеждата, че един ден ще се върна
и ще видя отново родината ми и хората, които толкова обичам. С напредването на
технологиите видях как се променя всичко. Колкото и далече да бях знаех какво
се случва у дома. Виждах недоволството и от нашите. Сърцата им бяха огорчени.
Записах децата си в българско училище.
Исках да научат езика. Вкъщи говорех и на английски и на български. Исках да
опознаят и да обикнат родината си. Америка им беше дом, но корените им не са
оттам. Имаме общност от българи, които се опитват да съхранят традициите ни и
успяват. Каним вече и по-известни актьори и певци, за да сплотим общността.
Децата ни искат да видят България, след като са чували толкова много за нея.
Когато учеха " Аз съм българче" и други стихотворения в първите
класове, организираха вечер за родителите, на която да ги представят. След
всяко дете, залата избухваше в аплодисменти и сълзи. Сърцата ни бяха тъжни и
горди едновременно. Успявахме да им покажем онази част от живота ни, която
бяхме оставили на 8000 километра, и за която толкова милеехме.
С течение на годините направихме
и български магазини, в които внасяхме така носталгично любимите ни лютеница,
кашкавал, сирене, вино, вафли, локум, шоколад и много други неща. Вярно, че
бяха скъпи, но никой не го интересуваше.
Успях да се върна в България
миналата година и със семейството ми изкарахме няколко месеца тук. Естествено
беше малко шок за тях, а и за мен, но видях отново това, което толкова обичах.
Посрещнаха ме със сълзи на очи и аз отново чух гласовете им да казват
"Обичам те!" Толкова много копнеех да чуя гласовете им на живо. Да ги
докосна почти. Тези думи значат всичко за мен. Видях родителите си и сестра ми,
която бе станала учителка. Разкаваха ми и ми показваха България. Толкова много
се е променила. За съжаление вече не е това, което помнех. Мечтите се бяха разбили,
а свободата макар и там не беше донесла нищо красиво със себе си. Сестра ми ми
разказа за децата как животът им е лайкове, смартфони, facebook и общо взето
вече й говорят на чужд език. Далечен и непознат език. Аз й казах, че и Америка
е така и не винаги децата са виновни. Тогава ме попита дали някое от моите може
да каже някое стихотворение и макар и тийнейджъри те се зарадваха на
възможността и избраха "Аз съм българче". Сестра ми, майка ми и баща
ми, и аз включително се разплакахме отново.
Всеки ден като, че ли беше
изпълнен със сълзи на щастие и тъга. Обещах им да идвам през няколко месеца или
поне веднъж годишно със сигурност, за да се радват на внуците си, а и на сина
си. След като вече можех да отделя времето, нямаше причина да отлагам, а и те вече
не са първа младост. Искат докато могат да им се порадват.
Тръвайки си от България останах
със смесени чувства, но с всички живеещи далече от родината е така. Виждам
родината си такава, каквато имах надежди да не е. Разкъсвана от вътре, вървяща
без посока и без цел, водена от илюзии и заблуди. Избягах, и когато се върнах я
видях по-различна. По-бедна, по-нещастна, по-отчаяна и по-ядосана. Толкова
силно искаме да запазим българското отвъд граница, а тук не го виждам. Не го
чувам нито усещам. Традициите ни са живи благодарение на нас и ако ги загърбим,
децата ни няма да запомнят кои сме и какви сме били.
Няма коментари:
Публикуване на коментар